автор: verysmallanimal

Ставаше все по-трудно да се върви - тук горе, в Балкана, снегът беше застъпил здраво и не даваше на човек възможност да се отпусне.
Но имаше и нещо друго - нещо, което си беше в нея, извън снега и стръмната пътека. И когато спря за кратка почивка свали раницата, за да провери какво всъщност бе сложила вътре. Порови с ръка, а после я обърна и изсипа съдържанието на снега. От уж празната раница се заизсипваха какви ли не неща. И ставаха все повече - купчина, която растеше и растеше - до там, че се принуди да стане на крака, все още стискаща раницата, в желанието си да изсипе всичко. Когато раницата се изпразни тя седна до купчината и я загледа с учудване - кога и как бе успяла да натъпче всичко това, че и да го метне на гърба си? Огледа се - наблизо, затрупан от снега, се подаваше изсъхнал клон. Взе го и внимателно започна да ръчка купчината.
Ха! Какви са тези....о боже, та това са рипсени чорапогащи! Не беше обувала такива от както беше в трети клас. А това? Кукла с една ръка и странно изрисувани очи...ами да! Онази кукла, от татко - за десетия рожден ден...
Купчината се разпадаше на различни, познати и не толкова предмети - дрехи, писма, моливи, гребен, пръчка...Пръчка?! Пръчката, с която дядо я напердаши, когато почти удуши онова малко агне от прегръдки...Прегръдки...ама какво става? Наведе глава и се замисли. Защо, защо бе стискала така вратлето на агнето? Дали... Да, това е. Страхът, онзи разяждащ страх, че и то, както всичко друго, ще си иде... А сега? Сега не е ли същото? Не продължаваше ли да се вкопчва в животни, хора или дори намерено на пътя красиво есенно листо?
Продължи да рови - сега вече с ясната мисъл, че разравя това, което е останало от досегашния ѝ живот. Не беше много и това я ядоса. Защо? Я хората колко неща имат! Къщи, пълни със спомени, албуми със застинали усмивки, тефтерчета с телефонни номера – някои задраскани, но неизчегъртани от паметта... И винаги, по всяко време, където и да са, могат да се пресегнат и да извадят патерица, с която да докуцукат до края на деня. А после, изтегнали се на дивана, да я захвърлят в ъгъла – тъмния ъгъл, където изчезват ненужните вече неща.
Подритна ядно раницата. От единия джоб се търкули малко синьо стъклено топче и почти потъна в снега. Погледна го с безразличие и затършува в джобовете си за цигари. Запали една и вдъхна бавно и дълбоко. Чист въздух – глупости! И цигарите са патерици, не е ли така. Като чашата вино вечер пред телевизора. Както и следващите чаши. Патерици за стоножка, помисли си и се усмихна тъжно. Колко крака трябва да имаш, за да е гладък пътят ти – десет, сто? Голяма кутия сладолед, случаен и незадоволителен секс по време на служебно парти, клюки при фризьорката, модни парцали...и работа, много работа. Работа до посиняване. Защото след нея, вечер, те чака телевизорът. И виното. И пак, и пак...Въртиш се в кръг и на всяка обиколка мяташ нещо на гърба си. Или спираш, закотвена от нещо, в което си се вкопчила – нещо, без което не можеш да дишаш. Нещо, което те натиска надолу. Потъваш, но не пускаш.
Хвърли недопушената цигара, наведе се и взе синьото топче. Огледа се – наблизо стърчеше грозно изкривен полуизсъхнал бор. Отиде до него, утъпка снега наоколо и седна. Облегна глава назад и затвори очи. Човек се уморява да мъкне навсякъде този ненужен багаж. Като...Като това топче, например. Отвори ръка и се загледа в лъскавото стъкълце. Малки синкави искрици блеснаха за миг а после слънцето се скри зад един облак и искриците изчезнаха. Това топче...Не може да бъде – след толкова години! Запазила го е, без да знае защо. Без да знае ли? Ха! А онова лято, онова странно, потънало в тишина лято, когато...да, когато стана жена – там, на топлите плоски камъни край реката...Топчето...Топчето беше в дланта му, преди да...а после ѝ го даде. А тя, тя протегна ръце да се вкопчи. И...това беше, май. Няма друго. Винаги едно и също – първо се опитваш да задушиш някого в прегръдката си, а после...после ръцете ти са празни, очите ти са празни, светът е празен. Винаги така става. Винаги. Винаги.
Главата ѝ е клюмнала върху гърдите, очите ѝ са затворени. Не усеща, че пак вали. Тихо, на едри парцали, които бързо покриват раницата, купчината ненужни боклуци и нея самата. Бялото се вкопчва в ръцете ѝ, в дъха, в сърцето. Обвива я и с непоколебима нежност я притиска. Този сняг... Няма как да избягаш от него.