автор: nickyqouo

ПЕТА ГЛАВА

БУРЯТА, ПОДЗЕМИЕТО И ДЕНЯТ

Наистина беше прекалено късно. Неочаквано се озова във въздуха и размахваше безпомощно ръце и крака докато се премяташе. Падаше!
Падаше от високо! Под струите на водната стихия го очакваше бездната с кални въртопи и неизвестни дълбочини. Падаше отвисоко! Страхът го сковаваше, но се постара да се удари в мътната повърхност със събрани и стегнати крака. Силният удар едва не изкара въздуха от дробовете му. Потъваше и усещаше, че водата го върти и влачи и нямаше сили за съпротива. Крайниците му бяха вкочанени от студената вода. Отвори очи но освен мътни въртопи не видя нищо, не виждаше светлина над главата си и потъваше. Усещаше как водата го завърта и засмуква, повлича и носи с голяма сила и бързина. Дробовете му изгаряха, бе готов да зине с уста и да се нагълта с вода и да се свършва! В този миг тялото му усети допира на леден въздух и зиналата му уста пое мощно живителна глътка. Очите му смъдящи от мръсната вода и песъчинки се ококориха и в слаба светлина проникваща някъде високо отгоре Атанас Вълчанов видя, че водния поток го е вкарал в обширна пещера изпълнена със сумрачна светлина. Водата го носеше, но течението сякаш се завихряше край стените на каменния басейн и го влачеше към хлъзгавите камънаци вляво от него. Тялото му се удари в пещерния бряг. Крещеше! Крещеше от злоба, безсилие, болка и ужас! Окървавените му пръсти се вкопчваха в хлъзгава мазна скала и я изпускаха! Краката му се удряха болезнено в твърдия камък. Умираше от студ! Шибна главата си в една ръбеста скала и ударът го отрезви и стресна. Пое си дъх и се вкопчи в издаденото навътре в потока парче студен камък, краката му се запънаха в удобно място, невидимо за него. С няколко напъна се освободи от натиска на ледената вода в гърба си и се издърпа извън нея. Пролази на колене два-три метра и се просна по очи. Виеше като пребито куче и плачеше! Сълзите бяха невидими в сумрака и сред милиардите водни капчици, но така и така нямаше кой да ги види. Мислите му течаха бавно, подобно охлюв по висока стена. Знаеше, че му е нужна топлина и огън но не виждаше как може да си ги осигури. Незнайно каква сила го накара да се изправи на треперещите си нозе и започна да тъпче бавно с крака на едно място. Беше с подгизнала фланела и панталон. Кобурът под мишницата му висеше на мястото си но бе празен – револверът бе изгубен. Колана с ножа си беше на мястото. Не помнеше как се е отървал от подгизналата черга с която бе импровизирал връхна дреха. Майната и! По-добре, че се е изхлузила, а не го е повлякла с допълнителната си тежест или пък е могло и да се закачи за някой клон и тогава....край! Не, че в момента положението му е цветущо! Напротив дори! Трепереше неудържимо, тялото му се нуждаеше от топлина! В пещерата бе сумрачно, светлина проникваше от отвор високо вляво над главата на Атанас Вълчанов. Той се огледа около себе си за пръв път откакто излезе от ледените водовъртежи на подземния ръкав на Черна река. Стоеше на брега на каменен басейн издълбан от водите, в обширна пещерна зала с форма на овал. В средата беше бързотечащата вода изливаща се в басейна от широка дупка в стената откъм гърба на Атанас Вълчанов. Таванът на пещерата се издигаше на около 15-20 метра. Залата беше дълга около петдесетина метра като водата пъплеше плътно до едната и дълга стена и единственият бряг беше от страната от която бе изпълзял войникът. Там ширината на пещерната зала беше около тридесет метра, като половината от това пространство бе заето от водната маса изтичаща с голяма сила и бързина към далечния край на залата, който Атанас Вълчанов не виждаше добре защото светлината от отвора на петнадесет метра над главата му не бе достатъчна. Брегът на който бе изпълзял се оказа със сравнително гладка повърхност, което би го учудило ако мозъкът му бе в състояние да функционира нормално. В пещерата бяха разхвърляни парчета от клони, дънери и коренища, топки оплетени храсти и листа, камънаци и белеещи се кости. Парчета и останки от неща за които човек не би искал и да си помисля. Имаше достатъчно дърва за цяла клада но бяха влажни и войникът не смяташе, че би могъл да ги запали дори и да имаше огниво. Би могъл да опита да извади искри като удря с ножа си по парче скала но не вярваше, че би могъл да разпали тези влажни парчета дърво. Блъскаше ядно с крака в пода и се тресеше неудържимо. Не успяваше да се стопли, крайниците му бяха вкочанени. Започна да рита в озлоблението си пръснатите наоколо купчини корени, храсти и клони. Отново крещеше! Дори не го осъзнаваше! Крещеше като обезумял от отчаяние и безсилие! Сред едно от разпарчетосано коренище се бе заплело нещо което привлече вниманието на Атанас Вълчанов и го извади от отчаяното му състояние. Сред корените се забелязваше някакъв тъмен предмет. Изглеждаше масивен, но от десетина метра разстояние Атанас Вълчанов не можеше да разбере какво се е заплело в останките на коренището, като добавим и слабата светлина, задачата не ставаше по-лесна. Единственото в което беше сигурен, преди да се приближи предпазливо към коренището, беше това, че предметът не е на мястото си сред преплетените като змии корени. През главата му мина мисълта, че ще бъде най-скапания момент в живота му ако това е някакъв сандък със съкровища от минали времена, несметно богатство в нозете му в момент когато самият му живот е на предела и не знае дали е жив и вижда реалността или вече е във владенията на смъртта и е запокитен в най-мокрия и студен ад на адовете! Да намериш сандък със съкровище и да умреш от измръзване край него е......Атанас Вълчанов не можеше да намери подходящото сравнение за да изрази дори мислено своето възмущение дори от възможността за това да открие железен сандък с размери метър на метър и вероятно пълен с богатства и да пукне край него мокър, смазан, накълцан и нарязан като наденица по Коледа! Тези разхвърляни мисли се завихряха и се разпръсваха в умореното съзнание на Атанас Вълчанов докато правеше къси стъпки по посока на тъмния предмет заплетен в коренището. След третата си стъпка вече бе уверен, че щастието не му се е усмихнало и този път. „Дори и на прага на смъртта си желаеш несметно богатство човече! Но богатствата и лесния живот явно не са ти писани, дървена кратуно!” – изплю слюнка примесена с пясък и зъбите му изскърцаха. Това не беше сандък със съкровище, не беше сандък без съкровище, не беше дори и просто сандък! Част от торса на Гладкия и два от крайниците му (и двата от дясната страна на торса), бяха заплетени здраво в мъртвата прегръдка на някога живата природа. Главата на Гладкия я нямаше. Долната част от тялото и останалите четири крайника също. Атанас Вълчанов се напика в панталона си в първоначалния миг на ужас, когато осъзна какво вижда и какво разпознава в черното парче материя което съзираше пред себе си в бледата светлина на пещерната зала. Ако тялото му можеше да трепери още по-силно, сигурно щеше да го направи но вече бе на предела на треперенето. Страхът го съживи донякъде. Торсът на Гладкия бе неподвижен. Материалът бе смачкан на места и изкривен. Крайниците изглеждаха извити под различни ъгли. Единият от тях сякаш „гледаше” Атанас Вълчанов право в лицето от тъмният си широк отвор. Войникът се дръпна встрани от линията в която бе насочен крайника.
- Огнената пушка, мамицата му! Копеле с копелетата! Видях ти сметката, а? – наведе се сграбчи един камък и го метна към торса на Гладкия. Камъкът не достигна целта, спрян от гъстите коренища препречващи пътя му.
- Видях ти сметката, а? Ааа! – съзнанието на войника си играеше вече с тялото и сетивата му както си иска, люшкаше го и го хвърляше от пълен ужас в безумна и изтощителна еуфория. Започна да хвърля камъни един след друг към торса. Дори се постопли малко, но запасите от енергия на тялото му почти бяха достигнали своя край.
- Огнената пушка! Да, копеле! Даа! Искаше да ми светиш маслото с нея, а сега, а? Сега може и да ме спаси! – Атанас Вълчанов се приближи до коренището и се опита да се промъкне до смазания торс на Гладкия. Трудна работа през гъстото коренище. Започна да си пробива път с ножа но не бе лесно. Когато достигна до крайника на Гладкия, положи ръце върху него, дръпна назад решително. Искаше да откъсне „огнената пушка” – както за себе си бе определил това разрушително оръдие което сам бе виждал какво може да стори. Крайникът се оказа доста тежък. Атанас Вълчанов го извиваше и повдигаше в различни посоки, така както се пречупва клон, но не успяваше да го отдели от торса на Гладкия. Черният материал бе хлъзгав от влагата в пещерата. Атанас Вълчанов се измъкна от коренището и затърси в пещерата подходящ камък. С усилие повдигна един по масивен и с остри ръбове. Завлече го до торса на Гладкия, събра останалите си сили и започна да го вдига и да го спуска, като млатеше по крайника близо до мястото където той се свързваше с торса. Материалът не поддаваше.
- Мамка му! Мамка ти, изчадие адово! Мамка ти! – ударите от камъка отекваха едва в обширната пещера заглушавани от неспирния грохот на нахлуващата вода. Неочаквано при последния удар който нанесе, клон който беше под крайника, се счупи, крайникът пропадна и ударът на камъка попадна встрани по черния материал, като при това част от крайника се завъртя гладко и безшумно. Все едно част от тръба са е завъртяла на място където не бихте и предположили, че тръбата не цяла и е с подвижна част! Непосредствено след това завъртане Атанас Вълчанов чу познатия му звук. „Огнената пушка” изригна своето кълбо от огън. Проряза със съвършенство стърчащите на всички посоки коренища и ги подпали. Атанас Вълчанов усети унищожителната жега откъм гърба си, така както беше възседнал крайника и черната цев преминаваше между краката му и бе насочена към стената на пещерата. Огненото кълбо изсуши за миг дрехите му, запали коренището и се заби в стената на пещерата, под отвора през който проникваше дневна светлина. В стената се образува кратер с размери около два метра в диаметър, свлякоха се голямо количество скални парчета, по-малките от които хвърчаха като шрапнели наоколо. Атанас Вълчанов се оказа в средата на пламтящото коренище. Измъкна се бързо доколкото можа. Движеше се заднешком, огньовете облизваха гърба и задника му. Топлината не бе живителна, бе убийствена! Измъкна се от пламтящото коренище. Огромната влажна маса се бе превърнала в пламтяща клада и димът се източваше нагоре към тавана на пещерата и после към отвора от който проникваше светлина. Войникът се отпусна на пещерния под на няколко метра от огъня. Топлината го съживяваше. Беше останал жив! Колкото и невероятно да му се струваше това! Жив! Жалко, че „огнената пушка” ще изгори в огъня, но поне стори чудо и го изсуши и го стопли. Сега можеше да се отпусне и да си почине. Пламъците играеха по стените на пещерата, чертаеха странни фигури и играеха странни танци. Реалността се размиваше. Реалността отплаваше надалеч върху гребените на разпенената Черна река, носеше се по пенестите кални течения и потоци и реката го отнасяше надалеч. Но водата вече не беше студена. Изобщо не беше студена. Беше топла и синьозелена на цвят, носеше го нежно по своето бавно, мудно течение край високи зелени дървета и прелитащи край тях пъстри птици. Тялото му се предаде на умората. Въпреки силния глад който чувстваше се отпусна и задряма. Големият огън гореше край него, само на няколко метра от отпуснатото му тяло. Пръски от буйно течащата вода летяха във въздуха и се изпаряваха в територията на невидим кръг очертан от топлината на обвитото в пламъци коренище. В светлината му се очертаваше каменно стълбище всечено в стената на пещерната зала. Стълбището се извиваше по стената и достигаше почти до отвора през който проникваше дневната светлина. В тъмните ъгли на пещерата – сега щедро осветени се виждаха големи делви подредени по няколко една до друга. Някои от тях бяха строшени и се бяха сринали на едри парчета край стената в своите ниши. По внимателен поглед би открил и други предмети издаващи отколешно човешко присъствие в тази пещера, но в момента единственото човешко същество което бе проникнало в нея от векове насам, се бе предало на умората от дългата битка за оцеляване и в състояние на дълбок сън събираше останките на съществото си. Изливащата се вода в пещерния басейн все така бучеше с ярост и сила постижими само за природна стихия. Тялото на мъртва коза се заклещи в отвора от който бълваше ледения ръкав на Черна река. Смазаното мъртво тяло са заби в упорито стърчащ заострен клон. Водата го подмяташе насам натам. Клонът прорязваше все по широко мъртвата плът докато водната струя не разкъса трупа на две части които със сила запрати в пещерата. Предната част на тялото се заклещи между остри камъни и студената мъртва глава се взря в спящия войник. Муцуната и бе озъбена, ухилена с виснал между жълтите зъби език, с лъскави влажни рога и сякаш му казваше: „Нищо добро не те чака момче! Нищо и никъде!”.
Атанас Вълчанов спеше и сънуваше съня на гладните. Жълти полета се простираха пред краката на коня му. Прорязваше ги широка лента на бавна синя река. Отвъд равнините се издигаха високи хребети потънали в мъгла и със заснежени върхове. Пътят застлан с едри камъни беше твърд и се проточваше и лъкатушеше напред. Изчезваше от погледа но той знаеше, че продължава и щеше да го следва. Животното го понесе напред, небето бе чисто, поне в този ден и миг. Жълтите поля се простираха като море. Въздуха блъскаше лицето му. Отвъд реката се виждаха кули пробили небето. Камъните белееха и го призоваваха. А след това, отвъд щяха да бъдат Далечните планини, но по-близо отколкото са сега. По-близо! Кожени ремъци се кръстосваха на гърдите му и колани опасваха кръста му. Носеше брони и оръжия върху тялото си. Вятъра блъскаше лицето на конника и тъмносиния лед на очите му се затопляше от сълзи. Конят беше черен и рошав, копитата му къртеха парчета от настилката. На билото на ниско възвишени край което пътя възвиваше, видя фигура на жена. Стоеше изправена и гледаше към него. Бе облечена в ярки дрехи с преобладаващо червено. Насочи коня към ниското възвишение и нагази в жълтите поля. Изкачи билото и спря на метри от нея. Бялата кърпа се бе смъкнала от главата и, буйни черни коси бяха подети от вятъра и обвиваха нежно бяло лице. Кръста и бе тънък и пристегнат с колан със сребърни токи. Над горната и устна имаше малка бенка. Краката и бяха боси и пред нея сред неотъпканите треви се валяше череп на коза с дълги една педя рога. Пищните и алени устни се разтвориха и го попитаха, много ли бърза или го е страх от нещо и бяга? Отговори, че вече не бърза изобщо и за никъде! Скочи от коня и пусна юздите му, едрото животно се изправи на задните си крака и изцвили. Земята отекна и потръпна когато копитата се стовариха отново на нея. Красивата жена не го изпускаше от поглед, внезапно направи две – три бързи крачки към него, в дясната си ръка държеше сърп. Замахна бързо и го одраска с върха на сърпа по лявата скула! Положи свободната си ръка на гърдите му и му изкрещя:
- Събуди се, глупако! Събуди се!
Атанас Вълчанов подскочи като ужилен и бръсна с ръка горящата треска паднала върху лицето му и панически се отдръпна назад от ревящия огнен ад който се бе разразил в пещерата. Чувствуваше кожата си като препечена наденичка по Гергьовден. Мамка му! Жегата бе опърлила кожата му. Бе заспал прекалено близо до разгарящия се огън. Отдръпна се назад към стената на пещерата и се почувства значително по-добре. Пещерното пространство бе добре осветено и той забеляза приклещените останки на козата. Извлече това което беше останало от добичето и с бързи движения отряза главата, одра кожата и разряза жилавото месо. Поне щеше да се нахрани! Прикри лицето си с вдигната ръка и приближи с бързи стъпки бушуващия огън. Подхвърли част от месото в края на огъня и се отдръпна. Устата му се изпълни с лиги и слюнка. Ах, колко беше гладен! Лошото беше, че месото ще прегори бързо отгоре, а отвътре ще бъде сурово, но що да стори. Оглеждаше пещерата и потриваше брадясалото си лице. Сърбеше го. Явно все пак има някакви шансове за оцеляване. Забеляза всечените в скалата стъпала водещи към отвора високо горе, през който проникваше дневна светлина. Стъпалата достигаха почти до него. За нещастие изстрела на „огнената пушка” бе унищожил стълбите на около два метра под отвора. Атанас Вълчанов облиза напуканите си устни. Сведе поглед и в краката си видя рогатата козя глава. Ядосано я изрита и запрати в бушуващите тъмни води на подземния ръкав на Черна река. Приближи до каменните стъпала и ги подмита, под тях имаше няколко масивни глинени делви и повече от дузина по-малки. Някои бяха строшени. Прегледа набързо съдържанието на всички но съкровища и злато нямаше! Уви! Не му било съдено да се замогне по такъв начин! Забелязваха се и ръждиви сечива или оръжия. Ръждата ги бе прояла жестоко. Не ставаха за нищо. Не бе претърсил всичко когато му хрумна идеята, че може да използва някое по-голямо глинено парче и да нареже месо на дребни парчета в него и така да ги изпече. Речено-сторено. Атанас Вълчанов прибутваше един голям чиреп пълен с късчета месо към големия огън като използваше дълго парче метал ръждиво и проядено, наподобяващо сабя или някакво друго оръжие. Гладът го разкъсваше но щеше да издържи още малко, само още мъничко. Натика месото в огъня, отдръпна се назад за да се охлади, след това се опита да придърпа към себе си първото парче което бе хвърлил да се пече. След кратка борба и множество псувни успя да го извлече от огъна. Търкаляше го по каменния под към себе си с помощта на металния предмет който му приличаше на меч или сабя. За нещастие желязото бързо се нагряваше и вече му припарваше на пръстите. Все пак успя да придърпа до себе си парчето меко. Беше изгоряло отгоре. Няма значение, месо! Заби ножа си в него и се отдръпна назад седна и обгърнат от живителна топлина се зае да реже парчета от изгорялата повърхност на козето месо. Пареше и беше твърдо. Миришеше влудяващо! Атанас Вълчанов дъвчеше, плюеше, псуваше но все пак поглъщаше и някаква храна. Изгори устата си но не можеше да чака повече! Беше дяволски гладен! Отвътре месото обаче беше сурово, както и очакваше! Обърса устни с опакото на ръката си, стана и по изпитания вече метод придърпа до себе си чирепа с дребните късове които бе нарязал. Останалото сурово месо което не можеше да яде наряза по същия начин и бутна чирепа обратно в огъня. Изпечените парчета сложи в друг чиреп и дори ги изчака малко да изстинат за да не се изгори отново. След това ги изгълта почти без да дъвче. Положението беше малко по-добро от очакваното! След падането си не бе вярвал, че ще оцелее, но ето, че това беше факт. Такава невероятна история! Кой би повярвал? Никой, разбира се! Та, самият той не си вярваше като, че ли! Попипа бузата си, където горящата треска бе обгорила кожата. Един от многото белези които ще носи ако оцелее и се измъкне от тази дупка и от всичко което го очаква след това. Поне беше поел някаква храна, вода имаше в изобилие. Беше сух. Раните го боляха. Но постоянния стрес на тялото и ума му все още го държаха някак си на крака. Отпусна се на каменния под с гръб към огъня. Усещаше топлината в гърба и тила си. Вдигна поглед и заоглежда стълбището. Тесни каменни стъпала водещи към светлия отвор високо горе. Пещерата му напомняше на склад с провизии, вода имаше от подземния ръкав, може би не винаги, но кой знае дали когато реката спре и водите се изтекат, може би под равнището на пода има нещо като езеро където все пак, съдейки по размера на пещерата остава доста вода. Атанас Вълчанов се опитваше да измисли начин как да преодолее тези два метра от стълбището които изстрелът на „огнената пушка” бе разрушил. Кратера в стената бе внушителен. Що за чудо бе това! Мислите му се връщаха към събитията на които стана свидетел и които не се побираха в неговите познания за света. Надхвърляха доста кръгозора му, но не можеше да отрича това което бе видял със собствените си очи и в което бе участник. Бе стрелял по Гладкия с пушка от около два метра и нищо, бе стрелял с револвер и пак нищо! Удивително! Гладкия можеше да го смачка като муха в прегръдката си! Още усещаше стоманената цев на английската пушка да се огъва около тялото му. Съществото го разглеждаше така както овчар разглежда комар кацнал на ръката му преди да го смаже с палец и показалец! Металното тяло което помете половин крепост от хълма като купче слама сигурно все още беше на дъното на Черна река. Такова чудо не може да изчезне яко дим! Поне изглеждаше повредено при това безумно падане от небето. Ако не е повредено какво би му попречило да изчезне, да се върне оттам откъдето е дошло? Атанас Вълчанов потръпна! Изправи се, плю, изсекна се, измъкна от намалелия вече огън парчетата месо, изчака ги да изстинат поносимо, изяде всичко! Стоеше пред първото стъпало изсечено в скалата! Обърна се към огъня и съжали за изгубеното в пламъците оръжие! Протегна крак към първото стъпало и пое по стълбите нагоре.