автор: desert_inrose

Излъчваш моето ‘обичам те’.
А няма кой да ми простре ръцете
напред – навътре в дълбините ти
откъдето думите ми светят

и където Утрото разказва
на съня, каквото е пропуснал –
как душата ти проправи
път, по който да се върнем

към онази светла изначалност
на светлолико детство бистро
когато сме били безумно млади.
Чуй, херувими пак засвириха...

Няма кой да ми простре ръцете
мост към същността ти да направят.
Подай ръка... Не, нужни са и двете.
Сега и в моето сърце ще засияеш.