автор: LeoBedrosian

Политическа студия от

ЛЕО БЕДРОСЯН


Заглавието на настоящето е инспирирано от един
стар виц, разказан ми някога от един мой много
добър приятел от Чили, гласящ следното:
"По време на януарската революция в Куба
развълнуваното множество празнува вече няколко
месеца, опиянено от победата над капитализма.
Разтревожен, вождът Кастро събира няколко верни
привърженици и се разпорежда да излязат на
улицата , скандирайки:
" Travao si, fiesta no
travao si, fiesta no!"
т.е. "Работа да , забава не!"

Привържениците, послушно излезли на улицата,
наредени в строй и марширувайки заскандирали:
"Travao si, fiesta no!"
Но след няколко пресечки зазвучала самба и
темпераментните революционери закършили знойни
снаги в ритъм с музиката:
"Travao si" - две крачки напред и изместване на
таза в дясно, "Fiesta no" - крачка на зад и щракане с
пръсти, придружено с леко подклякане.

И така танцувалното скандиране продължило
та чак до наши дни."


На Франциско!

Когато в една мрачна декемврийска вечер на 2003 година електоралните духове бяха отворили пак бутилката на обществото и се бунтуваха в поредните опити "да се оправят неща" в тази страна, малка група ентусиасти сред които беше и моята скромна особа търсеха обоснован и логичен отговор на въпроса :"трябва ли да се гласува и защо трябва, респективно не трябва". Тогава именно подтикнат от глупостта на онези, които бяха твърдо ЗА гласуването и подразнен от техните неуместни аргументи, подсилени със наивен ентусиазъм аз замислих основната теза на следните редове и положих отговора на въпроса:

ЗАЩО НЯМА ДА ГЛАСУВАМ ?

А за онези, които имат интерес и търпение, ето и отговора:

Защото не искам да съм съпричастен на политическите дивотии, ставащи в България.

Защото тук винаги хората от долу ще оплюват онези от горе и няма да им вярват. Управляващите винаги ще се провалят без обществена подкрепа.

Защото се отучих от вредния навик да вярвам безрезервно на разни "авторитети".

Защото не съм такъв социален тип, който безрезервно да се подчинява на онези над него и изисква същото подчинение на онези под него. Не вярвам в полезността на йерархичната система за обществото.

Защото по убеждение съм Анархист-пацифист. Вярвам, че обществото може само да регулира своите отношения, основавайки се на взаимно добрата воля и зачитане правото на другите, без да е нужно някакво висше, външно, изкуствено (писано) право.

Защото вярвам, че държавата, като институция е изпълнила вече своята роля на "майка закрилница" и "строг баща - господар и учител". В съвременното глобализиращо се общество тясно националните функции на държавата все повече повяхват и изчезват, както и нейните управленски институции. Този процес се развива успоредно с глобализирането на личността. Искам да кажа, че е налице все по-намаляващо национално самосъзнание и засилващо се чувство на глобална принадлежност. Процесът на глобализация, в условията на съвременната информационна среда, разпростираща се сред все по-голяма част от населението на Глобалното село, колкото и нежелан от някой е напълно обективен и без алтернативен.

Националната принадлежност, чиято еманация се изразява в държавата е била безусловно необходима и жизнено важна през изминалите векове. Опитите за глобализация. през античността, средновековието и в по-новата история са били свързани с насилствено , принудително приобщаване към чужда култура, държава и идея. От тук и реакцията на приобщаваните народи е била съвсем очаквана. В съвременното общество целите и методите на глобализацията са се променили . Ако в миналото се е воювало за завладяване на нови територии, за ресурси, за налагането на собствените идеи и ценности, то днес целите са насочени към приобщаването към един нов по-висш морал, отново чужд и несвойствен, каквито са били идеите в близкото минало. Съвсем закономерна е реакцията на новите морални роби (виж събитията от 11 септември 2001г.).

Тогава кога може да се изгради едно ново , безпроблемно, основано на взаимното и непредизвикано желание на индивида глобално-социално общество?

Според мен тук трябва да се говори за човешка, а не национална принадлежност на отделния индивид. Именно когато човек осъзнае своята общочовешка принадлежност, когато преодолее културни и национални различия, когато спре да говори за расова, полова , класова или друга принадлежност, може да се очаква, че човешкия вид ще тръгне по пътя на една безпроблемна и естествена , природно обоснована глобализация. Но как да стане това? Какви са механизмите и естественият, ненасилствен път за постигане на тези идеалистични цели?

До сега, от зората на възникването на човешката цивилизация разслоението между хората се е считало и продължава да се счита за естествено, природно обусловено от натуралните различия между отделните индивиди. По-силните от тях, обладаващи груба решителност и безпардонна инициативност решили, че на тях е отредено да ръководят останалите, да определят посоките на техния живот и да насочват съдбините им. Тази малцинствена група постепенно оформя една властваща върхушка. Старейшините в Родово-общинните общества, робовладелците през античността, феодалите през средновековието и буржоазната прослойка от епохата на промишления капитализъм са представители именно на тази върхушка.

Идеите за самоуправление на "Демоса", датиращи от времето на европейската античност се оказаха и продължават да се доказват като непродуктивни и ниско ефективни на управленско ниво. Чистият идеал, дал името и на съвременната форма на политическо устройство на държавата - Демокрация, остава единствено едно добро пожелание и наркотично-упоителен инструмент за "демоса", целящ неговото приспиване в сладкия сън "самоуправление". На практика, никога както сега жаждата за власт в условията на нарастващ демографски експанзионизъм не е била по-голяма и никога имущественото , културно и ако щете интелектуално и морално разслоение не е било по-голямо и по-определящо в националните , расови и етнически отношения.

Шумно прокламирана , демокрацията и произтичащите от нея форми на самоуправление остават само една красива теория, надлежно изучавана в картонените кули на демическия университет, а нейното практично приложение доказва изящно още веднъж максимата за разрива между теория и практика. Дори нещо повече; прикривайки се зад маската на демокрацията власт-жадуващите много успешно се утвърждават на своите високотехнологични тронове и управляват нейната машина чрез най-съвременни комуникационни лостове.А горкият демос, пробуждайки се от сладкия сън "демокрация" и чудейки се как да оцелее в студения и гладен делник направо си умира да се подчини на първия срещнат авторитет и е готов да оближе обувките му от върха до токовете срещу огризчица от "авторитетната" вечеря.

Постепенното еволюиране към съвременния глобалистичен и технологичен монополизъм трансформира лидерските позиции от териториално позиционирани в глобално-националистични. Лидерството постепенно се централизира в ръцете на една нация, успяла преди това да монополизира световните ресурси, да развие до съвършенство технологичното си преимущество и да се обяви за носител на най-моралните качества и устой.

Целият този процес на въвеждане на дълбока йерархична структура в обществото, още от най-дълбока древност е довело до трайно разслоение между неговите членове. Разслоението съществува, както във вертикална, така и в хоризонтална плоскост. По вертикала разчленяването започва от царе, монарси, висши, международни, регионални и национални ръководители и свършва до най-окаяния и опърпан просяк на улицата на големия мегаполис. Правото на по-силния, толко звучно отричано от съвременните лидери продължава да властва в йерархичната система. По-силните заграбват беззвучно по-добрата инициатива, по-богатите ресурси и по-големия апетитен дял от общата баница. В хоризонтална плоскост съществува расово, религиозно, културно , възрастово и полово разслоение. И тук важи принципа за налагане на идеите на по-силната култура, раса, пол, на по-агресивната религия над останалите.

Седемнадесети век слага началото на една друга, не по-малко красива и неприложима теория. Това отново е идеалистична теория, обявена от Русо и неговите последователи за победата на по-моралния над по-силния, за тържеството на разума над грубата и цинична сила. За подписването, най-накрая на толкова желания и физически необоснован "Обществен договор".Още една утопична теория влезе в паноптикума на демическите науки. Още една упояваща мисълта напитка бе изсипана в чашата на неспокойния демос. Напитка, която за пореден път приспа неговият и без това не толкова остър и тънък интелект, но никак дори не го награни и неможа да го стопли. И тук отново се намеси вечният и задоволяващ жаждата "авторитет", който не се посвени чрез съвсем неразумни , груби "авторитарни"методи да вкара демоса във вечното и обусловено русло на ситото подчинение. "Обществен договор" да, но клаузите в него се пишат от едни, а за демоса е оставено само място за кръстче в долния десен ъгъл, което той дори не сложи собственоръчно. Русо бе задоволен, но победителят пак беше грубостта и безпардонността, която този път влезе в ролята на съчинителят на клаузи. Силата, груба и неморална се узакони с "Общественият договор", легализирайки за пореден път лидерската си позиция, а останалата част от обществото остана да се задоволява със няколко неясни и съмнителни алинеи и поредната доза "авторитарни" огризки.

Има една история за едно куче. То било много предано и верно на стопанина си. До толко му вярвало, че било готово да иде с него дори в ада. И макар жестокият стопанин да се отнасял към кучето по най-долния и ужасен начин то търпяло неговата жестокост и често пъти вечер вместо парче хляб получавало ритник или удар от господарския камшик в замяна на вярната си служба.Предаността и желанието за близост в него били толкова силни, че не се поколебало дори за миг да скочи заедно с господаря си в най-дълбоката пропаст в планината. Но когато парашутът на господарския гръб се отворил и кучето започнало да се отдалечава безнадеждно от своя най-свят авторитет изглеждало, че всичко вече е загубено и никога вече няма да може да вие унижавано в краката му. Тогава кучешкото сърце не издържало това тъй бързо отчуждаване и се пукнало преди кльощавият труп да достигне дъното на пропастта.

Поуката от приказката е , че подчиненият винаги си остава такъв, дори да бъде безмилостно унижаван от подчинителят си. И кучето просто обича да бъде подчинено, унижавано, бито, да се отнасят с него по най-жестокия и убийствен начин, като единственото , което изисква от господаря си е неговата близост, пък била тя придружена с ритник. Но близост, която успокоява, нахранва и стопля изтерзаната кучешка душа. Казано иначе близостта на дявола сгрява с топлината на вечния адски огън.

Ръководеният е готов да следва сляпо господаря си. Понася жестокостта му, дори да не е придружена от къшей хляб. А безжалостният господар е готов, използвайки парашута на лидерската си позиция във всеки един момент да използва доверието и безрезервната наивност на подчинения си. Като заключение от всичко това може да се каже, че слабите, нерешителни, безинициативни хора, съставляващи така наречения "демос" просто обичат да се подчиняват и го правят съвсем доброволно срещу осигуряваното им чувство за сигурност, па макар и то да е лъжливо.

Методите на подчинение са останали сравнително непроменени от древността. Римската максима - На народа му трябва хляб и зрелища намира своето логично продължение в съвременното раздаване на кебапчета и бира под звуците на известни ромски изпълнители преди даване на вот при някоя от формите на избори на властта. Целта е комплексно задоволяване потребностите на власт желаещите и избирателите, под съвременното име "електорат". Едните откупуват властта си, а другите хапнат и пийнат сладко, че и разкършат снаги под упойващите звуци на чалгата.

И вълкът сит и агнето цяло.

В древността са раздавали жито и са устройвали гладиаторски зрелища за плебса, а днес методите са далеч по-рафинирани и изтънчени. Устройването на благотворителни събития и даряването на средства за бедните и беззащитните върви успоредно със засилена реклама на хуманността във всякакъв вид. Като се започне от рекламата на най-хуманните продукти, през "човешките" и достъпни форми на услуги, та се свърши до рафинираното прокламиране на цивилизационна и демократизираща война.

Както се казваше в един плакат, рекламиращ войната на Америка в Ирак от 2003г. "Вие все още не вярвате в демокрацията? Тогава ние летим към вас!"


Интересен феномен се наблюдава в йерархичното подчинение на субектите на властта. Онези, които най-силно желаят и се борят за власт, поставени на по-ниско йерархично стъпало проявяват страховит респект към намиращите се на по-високите нива. Успоредно с борбата за изкачване нагоре изискват от подчинените си дважди повече подчинение и безрезервна лоялност. Обяснението на този феномен може да се търси в подчинеността на власт желаещите към ръководния принцип на йерархичната система. За такъв тип хора този принцип има силата на десетте божи заповеди за правоверния раннохристиянин . Нещо повече, освен конституционната сила на принципа за тях той е ръководен в живота и един сигурен начин за постигане на целите им. Силното и непреодолимо желание за власт над слабите и некадърните, изискването от тях на сляпо подчинение и безрезервна вярност съпътства тяхното изкачване по йерархичната стълбица.

Коренно противоположния тип взаимоотношения на йерархичния принцип е този на Хомогенната обществена среда, където равнопоставеността на нейните индивиди и взаимното зачитане на другия се явяват нужните условия за оцеляване на обществото. Този принцип може да се наблюдава във огромните рибни пасажи и други животински структури, където условието за просъществуването и опазването на Обекта (пасажа) се крие във едновременността и универсалността на негови те субекти (рибите). Всяка една от тях се движи, храни , диша въобще съществува по такъв начин , че се запазва целостта на пасажа, както и се осъществява неговото съществуване. В такива условия живота и сигурността на отделния индивид се жертват в името на цялото, което може да се разглежда като един организъм. Индивидуалния рефлекс е изцяло трансформиран в колективна реакция, която от своя страна осигурява съществуването и оцеляването на индивида. Ако трябва да се говори за йерархия в този модел, то това е върховенството на общия пред частния интерес. Социалния модел на обществени отношения донякъде се опира на основите на взаимоотношенията на рибните пасажи, но без да се отчетат ясно различията при отделните субекти в обществото. Неравнопоставеността и твърде голямото разнообразие на психопрофилите при хората, както и много други обективни и субективни причини доведе логично до срива на тази обществена форма.

Да се върнем към първоначалните размисли за глобализацията. Основният въпрос е обосновано ли е глобализирането във всичките му аспекти? И ако отговорът е положителен, то къде и как трябва да се търси обосновката. Дали в личните психо-физически качества на субектите на глобализма , дали в конституирането на този процес и последствията от него върху нацията и личността или във всеобщото желание или отхвърлянето му? Все въпроси, колкото индивидуални, толкоз общо човешки, глобални. Ако глобализацията е невъзможна в общочовешки, социален аспект, и толко по-желана в корпоративно-икономически, то тогава къде е златното сечение в интересите на едната и другата група? И може ли въобще да се уравновесят рамената на тази везна или различията са така драстични , че това е невъзможно?

Тук именно идва мястото на основополагащия въпрос за връзката на властта със собствеността на материалните и финансови богатства.

От край време, както казват разказвачите на приказки , от както свят светува желанието за власт и за богатство винаги са вървели ръка за ръка. Още повече, че те са взаимно обусловени. Издигането в обществената йерархия е неминуемо свързано със украсяването на обществения имидж на субекта, високият обществен статус изисква и съответните луксозни и скъпи атрибути: най-красивия и охранен кон, най-натруфената шатра, разположена в центъра на бивака, най-големите и плодородни земи и съответно най-големите и красиви гемии, превозващи многобройните стоки. В по-ново време благосъстоянието опира и до най-престижното образование, високи стандарти на медицинско обслужване, луксозна жизнена, обществена и социална среда , все неща изискващи големи и непресъхваеми източници на средства.От своя страна големите финансови средства изискват висок обществен статус, който да подсигурява техния добив, също и безпардонна инициативност, напоритост стигаща до агресия и арогантност в парично-стоковите отношения с обществените субекти, т.е. все неща възможни, ако субекта се намира високо в обществената йерархия и притежава управленските лостове за постигането им. Тази взаимна обусловеност субект-власт-пари-субект се повтаря циклично в един порочен циничен затворен кръг, увличайки в себе си все повече индивиди, желаещи обществена реализация власт, материални и финансови средства и охолен живот.

Историческото обуславяне и конституирането на тази схема я прави колкото основна, твърда и безусловна, толкова пагубна за бъдещото развитие на обществото. Налагането на силата и агресията в отношенията между отделните субекти на цялото води до задълбочаващи се социални, културни, расови и всякакви други сепаративни противоречия, прерастващи в неминуеми сблъсъци, конфликти и ужасяващи войни.

Накратко: Йерархичното устройство на обекта "общество" обуславя неговия крах.

Именно заради това е необходимо да се открие спасителна и жизнена алтернатива на взаимоотношенията, която да няма само временен характер, а да бъде допълнително подсигурена икономически, социално и дори политически.


15.10.04 г.
Враца