автор: secret_rose

Преход назад, към лъвовете на пророк Даниил.
Мерсин, 2006

Беше наистина интересно да вкусиш от всичко това, седнал на дървено трупче, високо около педя в подножието на великата Торос планина, да затвориш очи и да потънеш в осезания. Бяхме наредени в редичка а пред нас група готвачи се суетяха около един от най - дългите кебапи в света - върху тъничка бамбукова лента, дълга няколко метра. На нея бе положено три метрово пиде, печено в специално пригодена за целта фурна, строена заради фестивала на метровите кебапи тук. В този край хората имаха странни методи за развлечение, свързани предимно с вкусовите усещания а продукта на старанието им бе реално изкуство. Върху топлото пиде се мъдреше три метров кебап - произведение от кайма, в компанията обелени портокали, безброй подправки, а от двете му страни красиво бяха подредени печени пилешки бутчета, крилца и шишчета, между тях - резенчета печени на скара домати и дълги печени сиври бибер - особен сорт възлютички зелени чушки, без които сервиса бе немислим. И дори аз - заклет противник на месото, извадих фотоапарата, снимах дългото чудо и признах, че тези хора си ги бива. Понеже не докосвах кебапите и пилешкото и не протягах ръка към готвача с огромния нож, който отрязваше щедър къс от ястието, завиваше го на фунийка и подаваше на следващия, до мен достигна пласмасова чинийка с хайдари - розово чудо, чийто вкус е трудно да опиша. Върху широко зелено листо от непознат ми зеленчук, извит като ладийка бе насипана нежна смес от розово изцедено кисело мляко, оцветено по мое мнение с панджар или черен морков, в чиято пухкава наслада се мъдреха дребни парченца домашно саламурено сирене, стръкчета копър, магданоз и прясна мента, подправени с домашен зехтин, пул пипер и чесън. Пристигна и купа пъстра салата, наречена Мевсим (сезон) - букет от ситно нарязани всички налични зеленчуци през този месец, украсена с маслинки, резенчета лимон и варено яйце и накрая, когато повече не можех да поема и залък ми сервираха направо там, на земята, не безизвестния по тези земи Тель кадаиф - десерт от тънички преплетени ивички сухо запечено тесто в компанията на специално приготвен за целта млечен каймак, фин и лек като целувка и обилно посипан с много зелена шам-фъстъчена прах. Яде се с лъжичка по принцип, но аз разполагах само с пръстите си. За комфорт около всеки от нас имаше малки метални купи с чиста вода, в която плуваха листенца мента и резени лимон за измиване на ръцете, преди да преминем към следващото ястие а питието, с което тълпата очаровани гости поливаше щедрия обяд бе литри тъмен шалгам. За децата бяха приготвили наров сок и хапки, големи колкото шоколадов бонбон топли тулумбички, полети с гъст шербет с ванилия. Екскурзоводът бе споменал, че ще похапнем на пикник сред природата но никой от нас и идея си нямаше за кралското угощение, което ни очакваше насред камънаците.
В ума ми неканени изникнаха скъпи за мен преживявания от далечното детство, когато с родителите ми завивахме в стар вестник малко останал от предния ден хляб, парче сирене, два - три домата, няколко картофа които после печахме на жар и солената сланина, бутната в кошницата от грижовната ми баба, която никой от нас децата не ядеше и баща ми обикновено поделяше с безстопанствените кучета на връщане за в къщи. Ходехме на Широка поляна, малко зад Еленския връх нагоре към Батак или се навирахме в някое закътано кътче от безбройните такива в Родопите, в дните, когато варовите фабрики край Огняново и домостроителния комбинат над Пазарджик стачкуваха или по неясни причини майка ми бе остранявана за кой ли път от работа и фините и пръсти на пианистка отпочиваха от мистрията и шпаклата, с които печелеше средно 80 лева месечна заплата. За по - дълги почивки тръгвахме към Троянския балкан а от там и към Камен Дял - родното селце на баща ми, сгушено в Стара планина на деветдесетина километра от Варна. Но всеки път - сред пищната зелена омая на България, със скрити в дебрите и каменни чешми с ледени чучури, зелени полянки с минзухари или струпани купчинки пожълтели, окапали листа и изровени от диви прасета коренища и счупени клони. Тогава бях докоснала очарованието на дъхавата простота, обикновените удоволствия, които мократа земя и гората даряваха, не рядко налични само заради липсата на средства за по - луксозна почивка а тук днес се къпех в изобилието на пустошта - празна на пръв поглед земя сред руини и голи върхове от непознати планини, в чиито прегръдки не липсваше нищо - дори българска реч. Мислех - не беше ли странно - изобилието се ражда без очаквания, от нищото.
След обяда с натежали нозе и прикрити прозявки продължихме обиколката по безбройните крепости, джамии и тюрбета. Не спирах да се учудвам, да записвам и да щракам с фотоапарата. Адана бе люлка на не една цивилизации и приличаше на огромен музей. Посетихме Вълчата крепост, след нея - крепостта Вълче ушенце, после видяхме два дълги кервансарая, джамията и медресето на Пири паша, строено някъде около 1500 година, видяхме няколко стари хана с древна история, два старинни хамама и много тюрбета на отдадени жени и мъже, изоставили приживе светския си живот за да проповядват и живеят Аллаха. По - късно, на път за Мерсин, на около 200 км от Адана в посока Торос приближихме скални застроявания, подобни на тези в Кападокия, наречени Комана, и останките от Кирик клисеси - старинна църква, достатъчно съхранена във времето. По - нататък към Аладаъ (Ала планина) имаше поне още четири стари църкви но времето ни бе ограничено. За да разгледаме всичко не би ни стигнал месец а разполагахме с месец за цялата почивка. Обещахме си да не се подмотаваме в Мерсим, да видим само най - големите забележителности и да продължим към Алания, понеже свекърите ми вече нетърпеливо звъняха и подканваха да им заведем внучето по - бързо. Но никога не се случва така, както е планирано. На два километра от Мерсин автомобила ни прокашля, разтърси се и замлъкна. Така и не успяхме да го подкараме отново и се наложи да потърсим услугите на пътна помощ, да изживеем четири напрегнати часа в сервиз, очаквайки колата да проработи, после да се свържем със собствениците и за да си я приберат, да наемем друга и вече съвсем на края на силите си да се сбутаме в първия срещнат хотел за почивка и баня. Мерсин бе толкова горещ че мислено го сравних с пещ за лахмаджун - известното тук печено хлебче, обилно отрупано с кайма и зеленчуци и много прилично на пица. Хората бяха различни от онези в Адана - по улиците се виждаха само забулени в черно жени и мъже с плетени такета, каквито носят хаджиите. Но града бе чуден с безкрайните си бели плажове, синьото море и огромните кокосови палми и аз смятах да му се порадвам въпреки атмосферата на строг шерият и безличните лица наоколо ни. Отново имах чувството, че се намирам в Арабия, уличките, ароматите и цялата обстановка много напомняше на Искендерун. Макар и по - на Изток Адана бе по - свободен и приемлив град а тук, където започваше Средиземноморието и се очакваше да е залято с туристи атмосферата бе тежка и неподвижна, сякаш нечия тъмна ръка бе спуснала пръсти над градчето и закриваше слънцето. Усещах плътен студ, дори при температури над 40 градуса. По улиците нямаше нито една усмивка, само напрежение и хладина. В хотелчето почти не разговаряхме с никого но предпочитахме така, пред срещата с протокола в тукашната Ордаеви. Бяхме решени да прекараме остатъка от почивката си далече от военните и капризите им и само в краен случай при липса на компромиси да се връщаме към тях. За вечеря посетихме малко ресторантче в близост до хотела и останах изненадана от декорацията му - на единствената стена без прозорци бяха наредени множество еднакви часовници, всички в изправност, показващи едно и също време. По автогарите, летищата, банките и административните учреждения в страната обикновено тези часовници сочеха разликите в различните часови пояси - Токио, Ню Йорк, Лондон, Москва, Анкара, а тук всички показваха единствено часа в Мерсин. По време на цялата вечеря не виждах друго освен тиктакащите стрелки на секундомерите им, определено и категорично насочени право към мен. Изобщо нещо в този град сериозно ме отблъксваше и ако не бяха уверенията на съпруга ми, че си заслужава да го разгледаме, навярно бих поела на бегом далече към Алания.
На сутринта с разтварянето на тежките кадифени завеси нещата не се подобриха, дори слънцето бе намръщено тук. Недоумявах, но преглътнах напреженията в себе си, спомняйки си думите на Ирис, че света наоколо - това сме ние.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...