автор: meiia

великденска рапсодия
и реплика към zaltia

Съвременното медийно умотворчество винаги ме е изумявало с лавирането си от краен негативизъм до обратното – до розови представи, които сякаш наистина могат да променят действителността из основи. Всеки голям празник е поле за подобни умозрителни упражнения. Я Коледа, я Великден. Особено ме впечатли последният, покрай който от няколко години взе да се навърта странен фанатичен позитивизъм, разпрострян и върху яйцата – важен атрибут на човешкото вярване. Де да бяха само езическите обичаи, вплетени в религиозните, но и това сега- мърморя си всеки път, когато чуя за „щастливи яйца”.
Витае в ефира нарочна смесица от опит да се приспи съзнанието до и с умелата имитация на неговото събуждане.
Нелирически се отклонявам в увода, но се налага, за да бъде разбран правилно пасторалния ми разказ по-надолу.
Ще ми се да се запозная с автора на този смехотворен израз "яйца от щастливи кокошки", за да го попитам лично виждал ли е на живо кокошки и колко от тях е отгледал собственоръчно, та си позволява да говори за кокошето щастие. Забелязала съм, често важничим на гърба на горките животни.
Та така, нека отместя вътрешен поглед върху своите асоциации в случая. Тиражираното - ускорено, възхвалено, наблюдавано, анализирано и прочие, кокошеведство по Великден ме замисли и ми върна отдавна забравени спомени.
Извън човешката представа за пространствено-времеви параметри на кокошето щастие, кой би могъл наистина да дефинира що е то щастлива кокошка?! Кой наистина, а не на щега, би имал самочувствието, че е успял да бръкне в малкото й мозъче, което, между впрочем, не е ясно дали не иронизираме несправедливо. Дано учените имат своите точни и неоспорими факти по въпроса, но що се отнася до разговорното отношение към тази част от птичия свят, мога да споря, защото то е и отношение към самите себе си като хора, оттам и към другите видове, които горделиво сме накарали да ни служат и то, забележете, щастливо! Не просто верноподанически, но и с онова унесено вътрешно убеждение, присъщо на вярващия. А как ли се нарича вярващият в своята собствена гибел като единственовъзможно щастие?! Не се наемам да кажа. Няма да обсъждам и цялата мешавица от добри намерения, алчност и лицемерие, която се опитваме да представим за уж неизбежен хаос, който обаче в съвремието вече тромаво пробваме да подредим само с някоя и друга милостива фразичка. Няма да ровя в това безсмислие. Има толкова много звена, хора, организации, които си придават смисъл на гърба на кокошки, буболечки, цветя, изчезващи или модифицирани до неузнаваемост видове. Аз само искам да разкажа своя спомен на тази тема, датиращ от най-ранното ми детство.

Навремето, покойната ми вече баба Милка, която, откакто се помня, все гледаше по някоя и друга кокошка (двайсет - трийсет минимум), мисирка, че и патенце за нас, децата. Мънички, птетата са многократно по-сладки от плюшена играчка, а и такива не помня тогава да имаше масово на пазара като сега. И да имаше, те далеч не бяха толкова пухкави, а леко грубоватички, изчистени като тези, които днес произвеждат нарочно с малко ретро излъчване.
Та гледаше баба птиците в сравнително широк кокошарник, а малките пилета си имаха "джамакен" - остъклена подвижна оранжерийка, която се отопляваше с лампа, а средните по големина живееха в нещо като къщичка насред голямото кокоше имение. Тухлената къща бе точно по ръста на едно петгодишно дете. Чудо! Все ми се искаше да влезна там. Вероятно тя е замествала несъществуващата тогава по нашите земи къща за кукли Барби.
Като се започне още от люпенето, за което дейно се пренасяха между комшийки петли и квачки (вероятно това бе интуитивното генно инженерство на бабите ни) и се стигне до отглеждането, всичко беше щастливо. Само с клането не мисля, че стояха така нещата, но детското ми съзнание не иска да възпроизвежда ясно тези епизоди. Помня само, че с кръвта на един от петлите ни, Петър естествено, писахме в паметна книга (най-обикновена тетрадка) на жертвите. Тъга... Съвсем в стила на тогавашното ни патриотично възпитание. Вероятно сме асоциирали тази непреодолима загуба със загубата на някой апостол от априлкото въстание - я Каблешков, я Петлешков. Наистина много и искрено преживявахме.
Но да се върнем на женската част от кокошарника. Онези, които бяха призвани да снасят и ги биваше в това, живееха по-дълго. Които не се справяха... (мълчание на автора). Фиксирам се върху широката представителна, блага и благоверна извадка от кокощия свят в нашия двор. Защото по едно време имахме и цяла шайка кокошки - канибали, но за тях друг път.
Живееха си добре нашите домашни птици, направо се глезеха да излизат по ливадите и да изкълвават де що трябва и не трябва. Получаваха само по някоя небрежна, макар и звучна ругатня, и толкоз. Иначе ядяха нормална, геннонепроменени царевица и жито, трева, която дядо им режеше със специална ръчна резачка, грижливо закрепена върху един дънер така, все едно че си правеше сам на себе си зелена салата. Равнопоставеност имаше някаква между стопанин и стопанисван, между жертва и палач. Поне в един малък вселенски отрязък всички забравяха за обреченост и нещастие. Беше прекрасно! Покрай това тясно взаимодействие между видовете дори успяхме да дресираме едно пиле, което се бе излюпило единствено измежду петдесет яйца и бе черно на всичкото отгоре. Поради това, че не бе виждало други същества, то, очевидно, ме смяташе за своя майка и ме следваше навсякъде като... куче. Но и това е друг разказ.
Когато се случваше кокошка или мисирка да хвръкне в съседния двор, току отгледана, и не се връщаше оттам, баба задействаше своя собственически егоизъм и, за да не се кара с комшиите, а и иди, и докажи, че кокошката в съседската тенджера е точно твоята, тя реши да въведе ред в птичите пориви за свобода. "Ще ми летят те на мене! Какво като са птици!" Аз много се гордеех с тях, защото те надскачаха себе си, което впоследтвие почти не успях да сторя в живота си, освен в търпението, разбира се. И разбрах, че летенето и особено надлитането на сосбствената природа е доста трудно нещо. Първо, баба взимаше ножиците и им подрязваше крилцата така, както сега ежедневно го правят с нас отвсякъде, само че в преносен смисъл. Иначе си имаме свободи, доколкото ни е останала здрава и лъскава перушина в този всеобщ буквален и енергиен смог. Не знам какво ставаше след време, но кокошките и мисирките пак хвърчаха. Порастваха ли им крилата, помня ли?! Знам ли! После идваха извънредните мерки за психическото овладяване на неподчинените подвластни. Баба топеше обилно големи късове хляб в червено вино и им даваше да ядат. И ядаха! Сладко им е било, явно. От малка съм запомнила ясно израза "пияна мисирка", но не като израз, а като образ. И оттогава си мисля предимно в образи. Ние им казваме "фитки" на мисирките, което не разбрах от "зафичен" ли идва или от "нафиркан", или от съвсем друго, но им отиваше, определено. Етимологията на думата сега не ме вълнува толкова. Птиците бяха превърнати в пасивни пияници, без да се допитва баба до свободната им воля, но пък и не ги е насилила никак, признавам. Тя просто оставяше видовете храна и те правеха своя избор свободно Алкохолното равновесие, пардон, неравновесие, се оказа основата на онзи мир и баланс, които баба дълго търсеше. Така мисирките си оставаха наши до смъртта си, така и ние бяхме техни пак до... тяханата смърт. Всички - спокойни и доволни.
Сега си мисля, че нашият кокошарник в определени периоди се е превръщал в своеобразна птича кръчма. Дори предполагам какво са си говорили обитателите му на своя си език, но не мога да бъда сигурна, за да го напиша. От всички изговорени неизживени обществени приказки за щастието на кокошките знам, че само тези от спомените ми детски са близо до истинското щастие.. Ето това бяха наистина щастливи кокошки! Или почти. Със светнал кокоши поглед, с доволството и силата да приемат това, което имат, да не мислят за това, което нямат и никога не могат да имат. Нали някъде около тези признаци се навърта и понятието за истинската природа на щастието?! Просто мислиш по-малко и готово - забравяш за дръвника пред очите си. А нали има и Възкресение, та от какво да се плаши ... една кокошка?! Няма от какво. Ама наистина няма!
"Хляб и вино" е Истината! Разковничето към щастието.
И заглавие на един истински щастлив кокоши роман.