автор: verysmallanimal

Велика вярваше в бога. Вярваше, че господ се навърта наоколо, занича из хорските работи и е готов да помогне. А понякога и да навреди.
Вярваше от дете – не само защото така я бяха научили, а защото нямаше как да е инак. Всички чудеса по света – от излюпването на пилето до неотменното въртене на слънцето и луната говореха за ред, а редът не идва от самосебе си, него някой го създава. Този някой следеше редът да се спазва – от най-малките гадинки та до човека всичко живо ставаше и лягаше, плодеше се и умираше съгласно божието разписание. Имаше време, много отдавна, когато някои хора решиха, че това са глупости и се заеха да направят нов ред, та да натрият носа на господ и да покажат на заблудените селски маси, че не той е създал човека, а тъкмо обратното. Събираха хората по читалищата и надълго и нашироко им обясняваха колко е вредно вечер, след като загасиш светлината, да се помолиш тихичко – хем за прошка, хем за здраве, хем овцете да близнят до една. Щели да изкоренят тази заблуда, та да може човек сам да си командва живота. Повечето от тези агитатори бяха млади момчета, здрави и силни – нищо не им се опираше, поне на думи и твърдо вярваха в победата на новия, човешки ред. Веднъж, след едно такова събрание, агитаторът се приближи широко усмихнат до Велика, тупна я по рамото и рече:
- Е, другарко, ще изтрием от умовете ви този ваш измислен бог, нали?!
- Ако е рекъл господ, ще го изтрием – отвърна Велика и като се усети, че май е сбъркала нещо, се врътна и бързо се запъти към дома.
Е, видя се тя, новата подредба – напук на лозунгите, с които бяха нашарени много от дуварите в селото, нивята си искаха дъжда и слънцето, че да родят. Господ продължаваше да си върши работата, без да се сърди на хората, че са навирили така носове. Ура- дута, музики, байряци, ама всеки си знаеше мястото – той горе на небето, те – долу на земята. Лека полека младите агитатори поостаряха и не се пенеха така яростно, а животът си кривуличеше между годините и носеше ту бебешки плач, ту тъжно хлипане на осиротяла майка. Велика беше добила навика да си говори с господ – понякога го хвалеше, а понякога му се сърдеше. Станеше ли някоя беля, заставаше до чешмата в двора, прекръстваше се и го започваше. Караше му се кротко, почти ласкаво, като на дете и когато свършеше, беше убедена, че той ще я послуша и нещата ще се оправят. Само веднъж се усъмни тя в неговата добра воля – когато той прибра голямото ѝ момче, Митко, ненавършило осемнайсет години. Случи се дъждовен и ветровит ден – светкавици цепеха небето, а старата ябълка до сайванта уплашено размахваше клони. Велика стоеше насред двора със смъкната на тила забрадка, вдигнала нагоре мокрото си от дъжд и сълзи лице и кълнеше. Дълго се надвикваше с бурята, а когато се умори и гласът ѝ прегракна, се свлече на земята и остана там – мокра купчина от болка и ярост.
Така е направен човекът, че каквото и да стане – червата му на връв да са осукани, душата му като джумерка да се е свила – път има да се върви и той, къде бежешком, къде по корем, ама продължава напред. Така и Велика – пребради се в черно, стисна зъби и оцеля. И как няма – мъж и още две деца, работа, градина, добитък – всичко си иска своето и постепенно времето притъпи болката.
Лета и зими се сменяха, децата растяха, задомиха се и дойдоха внуците – шарена ивица от чергата на живота, която орисниците тъкат неуморно. После децата се преместиха в града, мъжът на Велика почина и тя остана сама с избелелите снимки на стената и с очакването на ученическите ваканции, когато къщата оживяваше и се изпълваше отново със смях и плач.
Тези, дето не вярваха в господ си отидоха, на тяхно място дойдоха други – уж вярващи, но и те петимни да правят всичко по свой тертип. Онези бяха глупави, тези бяха хитри. Плащаха за литургии, палеха дебели свещи, но сърцата им все към парите бягаха. И господ пак беше сам, а хората се сещаха за него само когато имаха някакъв зор. Велика пак говореше с бога, пак го кореше и хвалеше, но най-често просто споделяше с него ежедневните си грижи и радости – помъдряла от всичко преживяно, не бързаше да съди. Шеташе из къщи, броеше наборите, дето си отиваха всяка година и си чакаше реда.
Тази година октомври се случи топъл и сух, старците се застояваха до късно на пейките пред къщите, улисани в приказки – кой се хвалеше с децата си, кой питаше за цяр срещу артрита – очукани от годините, тихи и смирени. Велика каза лека нощ на двете комшийки, с които си бъбреха, прибра се в пустата къща и се приготви за лягане. Запретна дългата си нощница и тъкмо се канеше да си намаже краката с новия мехлем, дето дъщеря ѝ донесе от града, когато откъм дама се чу тупурдия и двете кози се разврещяха стреснато. Сигурно пак оня пор се е намъкнал в курника, помисли си тя, наметна една жилетка и излезе да види какво става, стиснала ръжена в ръка. В дама зашари по стената с ръка и щракна ключа. Мижавата крушка хврърляше слаба жълта светлина и Велика присви очи – козите се бяха свряли в един ъгъл, а столчето, на което сядаше, когато ги доеше беше катурнато.
- Ах ти, гадино мръсна, сега ще ти светя маслото! – извика тя и пристъпи към балите сено до стената.
Иззад сеното се размърда дълга сянка и под лампата застана човек. Гледаха се уплашено един друг без да помръднат, а после човекът тихо каза:
- Недей, лелче, недей...отивам си, ей на. Да поспя малко...ама няма, отивам си. Ти само не викай, лелче, само не викай...
Пред нея стоеше млад мъж, почти момче, облечено в сини дочени дрехи. С две ръце притискаше стомаха си и беше блед като смъртник. Велика го зяпаше неподвижна, с ръжен в едната ръка, а с другата загръщаше жилетката около врата си. Какво беше това? Крадец – в дама? Пое си дълбоко дъх:
- Кой си бе? Кой си ти, а? И какво дириш у дома? Крадеш, ти крадеш, крадецо ниедин!
- Спокойно, лелче, не крада, само...за тая нощ...исках да преспя тук, пък утре се измитам. Ти само не викай, моля те. – Гласът на момчето беше дрезгав, говореше тихо и с усилие.
То направи крачка напред в светлината на крушката и Велика с ужас видя, че ръцете му, които продължаваха да притискат корема, са червени.
- Боже! Това кръв ли е? – Тя трепереше – Какво ти е, бе?
- Нищо сериозно, лелче, на една ограда... – направи опит да се усмихне и махна с ръка, но веднага я върна на място – малко се одрасках, няма нищо.
Лицето му беше слабо, небръснато, изкривено от болка. Тя го загледа в очите и не видя нищо, освен болка и страх. Нещо лошо, нещо много лошо се беше случило с това момче, но тя някак престана да се страхува. Инстинктът ѝ, инстинктът на майка подсказваше, че той не е заплаха за нея. И още – подсказваше ѝ, че трябва да направи нещо. Мина ѝ мисълта за полиция, но я отхвърли:
- Я...я ела вътре бе, момче, няма да стоиш тук посред нощ! Хайде, пък аз да взема да викна фелдшера ли... ами да!
- Няма нужда, недей! – протегна ръка към нея – Не трябва фелдшер, не трябва да викаш никого! Моля те!
Олюля се, краката му се подкосиха и се свлече на колене. Вдигна очи към нея и прошепна:
- Никой не трябва да знае...защото...
Велика хвърли ръжена, пристъпи към него, наведе се и го подхвана под мишниците:
- Няма, чедо, няма! Ела само...изправи се, така...хайде да те водя...
Момчето се изправи с мъка и двамата, прегърнати, се заклатушкаха към къщата.
Вътре Велика го заведе в спалнята, където от години пустееше голямото семейно легло с метални табли:
- А, ей тука, тука легни. Не бой се, няма страшно – добави тя, като видя, че момчето се притеснява от мръсните си дрехи и кръвта – аз в другата стая спя, вече станаха колко години, откак чичо ти Кольо...Боже, какви ги говоря! Какъв чичо ти е той...ама и аз съм една!
Велика внимателно разкопча синята куртка и запретна нагоре фланелената блуза, и двете напоени с кръв. Дълга, грозно нащърбена рана започваше от гръдната кост и се спускаше косо надолу, под ребрата. Почти не кървеше и това я успокои малко.
- Лежи, лежи сега тук, а аз ще сгрея малко вода...ей сега идвам!
Докато чакаше водата, тя разрови чекмеджето, в което държеше лекарствата си. Намери шишенце с йод, останало от лятото, когато трябваше често да почиства ожулените колене на внуците си. Намери и нещо, за което беше почти сигурна, че е сулфатиацол, макар, че на опаковката не пишеше нищо. Грабна чайника и две чисти кърпи и ги отнесе в стаята.
- Чувай сега, чедо – ще щипе малко, ама няма да шаваш, разбра ли?
Момчето изхъмка, завъртя глава настрани и захапа възглавницата. Велика внимателно почисти раната с топла вода, подсуши я и посегна за шишето с йод. Ръката ѝ увисна във въздуха – знаеше, че йодът е изветрял и едва ли ще има полза от него, затова стана и отново отиде в кухнята. Бръкна в долапа и извади бирено шише, чиято капачка бе покрита с парафин.
- Ха! Намерих нещо, дето е по-добро от йода – засмя се тя, докато сядаше на стола до леглото. – Ти само стискай зъби и трай! Тая пущина е от чичо...от мъжа ми де. Към шейсет и пет градуса е!
Ливна малко върху раната, момчето се облещи и изпищя.
- Шшшш! Няма, няма, сега ще мине. Ама е силна, а? Казах ти аз...
Велика превърза раната със сулфатиацол, с труд съблече мръсните дрехи на момчето и му помогна да облече чиста фланела. Подаде му шишето:
- Пийни малко, помага. Чи...мъжът ми разправяше, че може да събуди мъртво магаре. – Тя се усмихна тъжно и добави – е, него не го събуди, ако че прекаляваше понякога с пукницата...
Малко по-късно момчето заспа. Велика поседя до леглото, вгледана в измъченото му лице, въздъхна тежко и отиде в стаята си. Преди да заспи тя се вгледа в тавана, прекръсти се и прошепна:
- Добро момче е...ще го пазиш, нали?
Сутринта Велика стана рано, както обикновено, свърши каквото имаше за вършене в дама, натири козите да вървят с общото стадо на паша и се запретна да прави закуска. Не беше нещо специално – четири пържени яйца, парче сушен бут, няколко филии хляб и канче мляко. Тя вярваше, че силната храна прави хората силни и с тази вяра беше отгледала децата си, а сега щеше да изправи на крака това непознато момче.
Когато влезе в стаята, той беше буден. Тя видя как преглътна при вида на храната:
- От кога не си ял, сине?
- Ми...три дни – звучеше виновно и избягваше погледа ѝ.
- Ох, милото...хайде сега хапни, че после да ми разкажеш какъв вятър те довя в дама нощес... Е, ако искаш, де. И да изпиеш млякото, ей!
Малко по-късно, докато преглеждаше раната и цъкаше с език, Велика забеляза татуировката на ръката му.
- А, и в наше село се рисуват, хайманите му с хаймани – сепна се – ти извинявай, момче, аз тъй...
Момчето се изтегли нагоре, опря гръб в таблата на леглото и я погледна сериозно:
- Това е...от затвора ми е тая татуировка...
Гледаха се без да говорят, после той сведе очи:
- Аз...не съм...
- Ми не си, я! Видях те аз още нощес...чакай, какво не си? Ти – пуснаха ли те?
Спомни си думите му в дама, погледна раната отново и разбра – не са го пуснали! Не са, избягал е! Ами сега? Какво ще стане, ако го намерят тук? Сякаш отгатнало мислите ѝ, момчето кимна:
- Избягах. Избягах преди три дни, защото...
Очите му се напълниха със сълзи. Велика протегна ръка и го погали по главата.
- Нищо, чедо, нищо – ще ти простят. Те там са хора бе! Може да е строго, ама хора са, нали? Като се върнеш...
- Не! Няма да се върна! Никога! – Устните му трепереха – Няма да се върна там!
Лека-полека всичко стана ясно. Откраднал. Откраднал пари от фирмата, в която работел като шлосер. А като го спипали на място, посегнал на началника си – избити зъби, счупени ребра... Осъдили го на две години. Една почти минала, но решил да избяга:
- Имам приятелка...ще се оженим...тя роди миналия месец, а не ме пуснаха! Не съм имал добро поведение!
Велика плесна с ръце:
- Бебенце!? Момченце или момиченце? – замисли се – Ама не е трябвало бе...как се казваш, чедо? Виж ти каква работа – забравих да те питам!
- Момиченце е...Митко съм аз, Димитър...От Сливен съм.
Митко...също като моя Митко, помисли си Велика. Митко, значи. И като че прилича малко...Видях го аз нощес, че е читаво детето. Тръсна глава:
- Хубаво де, какво ще правиш сега? Гората ли ще хващаш? А момичето, а бебето, а?
- Не, няма. Прибирам се. Ще ги взема и отиваме в Гърция – имам приятел там. Ще помогне да си намеря работа и...
- Бе ти луд ли си!? Каква Гърция – ми документи, ми границата? Не знам де, ама ми се чини, че няма да е както си я намислил, сине. Ако вземеш, та се върнеш в...там и си излежиш колкото се полага, няма ли...не мож ли устиска?
- Ще ми дадат още – за бягството. Не! Не искам!
- Добре чедо, добре, ти се успокой сега, пък ще я наредите някак. Я поспи малко, пък аз ще сготвя нещо.
Обядваха късно, Велика донесе чинията си в спалнята и ядоха заедно. Повече мълчаха – той не искаше да говори, защото знаеше, че тя ще го кандардисва да се върне в затвора, а тя беше потънала в спомени за нейния Митко, дето господ го прибра така без време. Превърза раната още веднъж и остана доволна – изглеждаше страшна, но беше плитка и не беше възпалена. После го остави да почива, а тя се зае с къщната си работа.
Когато надвечер отново влезе в стаята за да го извика да гледат телевизия, завари го облечен, изправен до прозореца.
- Ама да останеш някой ден, да се даврандисаш, а? Ей на – и раната още не е...
Момчето се обърна и тя видя в очите му, че е готов да тръгне.
- Ти...нали няма да ме издадеш?
- Я гледай ти! – Велика беше ядосана, но не знаеше на кого и за какво – Да съм го издадяла! Който те е изтървал, той да ти бере гайлето, аз какво... – буца беше заседнала в гърлото ѝ и не довърши, само протегна ръка и го погали по рамото.
- Чувай, Митко, нали...като си идеш, нали няма пак да посягаш, а? Ох, какво говоря и аз! Чунки не те виждам че не си бандит...глупчо си ти, глупчо...
Момчето завъртя глава:
- То аз и тогава...не исках, ама да имаме някой лев, та да се оженим...
- Тъй, чедо, тъй – да се ожените. Ама видя ли каква стана? Не става така тя – с хайдутлук къща да правиш! Е, правят де, правят и още как... Ама те други хора са тия, не са от нашата черга, тях не ги гледай...
Отиде до гардероба и заизважда мъжки дрехи:
- Имам тук – на чичо ти Кольо и на Васко, на сина ми...я чакай да видим какво ще ти стане, че си слабичък...
След малко Митко беше нагласен със не нови, но здрави дрехи, а в ръката си стискаше издута детска раница – храната в нея щеше да му стигне поне за още три дни. Велика се суетеше наоколо, тъжна и уплашена:
- Да се пазиш, Мите! Да се пазиш, че...Ааа! Я чакай малко!
Излезе бързо и след минута се върна с кукла в ръце:
- На, вземи я – на внучката е, пък тя има...има много такива.
На вратата Митко се наведе и целуна ръката ѝ:
- Благодаря...
Велика го изпрати до дворната врата и дълго гледа след него – силуетът му отдавна се бе стопил в тъмнината, а тя все се взираше с насълзени очи. Накрая въздъхна и се прибра в двора. Вдигна глава към нощното небе и тихо, много тихо рече:
- И внимавай сега...да не я объркаш като с моя Митко навремето! Внимавай!