автор: nickyqouo

ГЛАВА ТРЕТА

Б У Р Я Т А   И   Н О Щ ТА

Изкривените старчески пръсти натъпкаха ловко лулата, тя зае обичайното си място в ъгълчето на устата на Атанас Вълчанов. Кибритената клечка изпращя в драскалото и припламна буйно преди да се успокои.
Поднесе пламъчето към тютюна и всмукна. Все още наблюдаваше пътя, вече не стоеше прав, бе седнал на дървена пейка която бе сковал сам сякаш преди безброй години. Момчето още го нямаше но знаеше, че скоро ще го види да се показва, преваляйки ниското било, крачейки по прашния път край ливадите с прегоряла трева. Знаеше как ще изглежда, с какво ще бъде облечен. Беше го виждал, макар и само за мигове, но го беше виждал. Лулата топлеше старческата длан. Дочу стъпки зад гърба си. Малкият му син – Никола, самият той вече прехвърлил седемдесетте се приближи и също приседна на пейката до портата на двора. Постави на пейката между тях две малки чашки с ракия от старата реколта и също запуши. Не говореха. Не беше необходимо. Никола знаеше, че старецът си има причина, някаква своя собствена и много важна за него, за да стои цяла сутрин на портата и да рее поглед към пътя, сякаш очаква нещо или някой. Казанът с ракията си вреше така и така. Никола пушеше и си мислеше, че е добре това, че все още е способен сам да го „зареди” и да го поддържа и обслужва. Беше си як старец, нищо, че е навършил седемдесет години. Взе своята чашка, чукна я в тази на Атанас Вълчанов и отпи малка глътка. През ливадата отсреща на дълги спокойни отскоци премина заек. Никола го проследи с поглед и му се дощя старата руска винтовка, напълно функциониращ екземпляр и спомен от Голямата война, да му беше подръка. Щеше да го уцели, но пък от самият заек нямаше да остане много, едвам за една гозба. От двора с лай излетя един от домашните песове, беше подушил заека въпреки силните миризми в двора и се спусна да го гони. Заекът ускори и увеличи отскоците си, песът беше френски булдог и също набираше голяма скорост на къси разстояния. Никола ги гледаше заслонил очите си с ръка, докато не се изгубиха в тревите на ливадата спускаща се плавно вляво от къщата. Това странно куче го бе донесла една от неговите внучки, майка и не могла да го търпи, много пакости правело и било буйно животно. Е тук поне не беше затворено зад четири стени като в софийски апартамент. Вярно обаче, че с тази къса козина се налагаше през най-студените зимни месеци да го пускат в къщата. Дъртия се мръщеше но виждаше, че това куче не ще издържи на студа в планината през зимата. Никола завъртя леко глава и се загледа в баща си – старецът пуфкаше с лулата си и не бе докоснал ракията. Очите му бяха присвити и обградени от стотици ситни бръчици, димът се виеше около лицето му. Погледът му беше отнесен. Атанас Вълчанов повдигна лулата към устата си и всмукна отново. Момчето още го нямаше, но щеше да дойде днес, знаеше го. Споменът бе ярък и размиваше реалността на самият ден и го връщаше с кристална яснота толкова много години назад. Пътуваха на своя каменен сал подобно пиратски екипаж на древна абордажна галера тръгнала на своя последен таран. Надолу! Надолу! Нещото сякаш се извърна нагоре към склона и се взря в него! Прониза го с ясен поглед и сякаш го премери и претегли с този поглед. „Взе ми мярката, а?”. Тогава Атанас Вълчанов бе разбрал, че нощта едва започва! Скалата се свличаше надолу по склона и ореше в калната пръст. Скоро щеше да се забие във водите на мътната Черна река и сигурно щеше да се удари в металното тяло запречило коритото. Нещото което се бе измъкнало от светлия отвор на металното тяло не бе само, след него от отвора излизаше още едно подобно. Очите на Атанас Вълчанов бяха широко отворени и тези няколко секунди които го деляха от сблъсъка се бяха проточили във времето, в неговото лично време. Бе преценил за себе си, че това което вижда пред себе си не ще да е приятелски настроено. Не можеше да приложи друг подход освен такъв осигуряващ му оцеляване. Трябваше да се бие, да се скрие, да се пребори и да оцелее. Пред очите му, върху подаващата се все още над водата част от продълговатото метално тяло което се бе взривило в небесата и се бе стоварила тук, стоеше невиждано и невъобразимо за Атанас Вълчанов, до настоящият момент, същество. Нямаше с какво да го сравни или оприличи, освен дяволско изчадие от преизподнята. Съществото се бе измъкнало от отвора с мощни, бързи и ловки движения. Излази на шест крака по металната повърхност. Бе с черна лъскава кожа, набръчкана около крайниците и свивките на тези крайници. Бе се изправило сякаш присядайки на задните си крайници и подпирайки се на средния чифт. Главата му, или това което Атанас Вълчанов прие за глава стоеше на върха на тялото върху врат сливащ се с полегати гладки рамене свързани с дългите предни крайници. Главата бе продълговата и с гладка източена напред форма разцепена хоризонтално в частта си с която бе обърната към Атанас Вълчанов и от този хоризонтален отвор в него бяха вперени три светещи със своя собствена светлина жълти очи. Предният десен крайник се вдигна хоризонтално и от него блъвна огнен откос. Атанас Вълчанов сякаш се върна в реалното време на света около себе си и се хвърли на скалата плъзгаща се през последните метри на своя кален път. Огнено кълбо изрева на около метър над проснатото му тяло. Лъхна го изпепеляваща жега, мокрите дрехи се вкоравиха върху тялото му. Атанас Вълчанов не видя, но чу звука от взрива на огненото кълбо в склона на хълма. Грохотът отекна и се посипаха буци пръст и камъни. Той надигна глава и видя, че съществото се готви за втори изстрел. Скалата бе на не повече от десетина метра от буйните води на Черна река. Бе набрала голяма инерция, трябваше да се възползва от това. Сграби Безглавия под мишниците, рязко се изправи и го вдигна като щит пред себе си. Гладкият, както бе започнал да нарича за себе си съществото, ги бе взел на прицел, нямаше да пропусне от непосредствена близост. Скалата се срина във водата и заора със скърцане в металното тяло. Атанас Вълчанов вложи цялата си сила и блъсна тялото на Безглавия напред. Осакатеното тяло отхвръкна напред носено от инерцията. Атанас Вълчанов отскочи диагонално на движението на тялото на Безглавия. От крайника на Гладкия изригна ново огнено кълбо и се срещна с мъртвото тяло. Разпердушини го за части от секундата, продължи напред и отново удари склона. Каменния дъжд се повтори. Опърлени пламтящи кости и парчета месо се удариха в тялото на Гладкия и му придадоха допълнително дяволски вид в очите на Атанас Вълчанов който се приземи върху заляна от водата част на металното тяло. Ботушите му бяха до глезените заливани от бързотечащата ледена вода на Черна Река. Второто същество бе излязло от отвора и се изправи заставайки зад гърба на Гладкия, който с неуловимо движение бе изтръскал от себе си огнените останки на Безглавия и се бе извил в средата на черното си тяло към Атанас Вълчанов и крайникът се надигаше за да изстреля следващия си разрушителен заряд. Източената лъскаво-черна глава се бе обърнала към него като две от жълтите очи се движеха по цепката в средата на главата вляво и вдясно, а централното бе вперено във войника. Атанас Вълчанов се бе изправил в целия си ръст но Гладкия стърчеше с педя над него и тялото му изглеждаше масивно като скала. Беше на разстояние около два метра от Гладкия. Стискаше в дясната си ръка пушката на Безглавия, вдигна я до средата на тялото си и натисна спусъка. Черният крайник на Гладкия бе току пред лицето на Атанас Вълчанов. „Ремингтон”-а на Безглавия гръмна безотказно и куршумът удари Гладкия в средата на тялото. Въпреки грохота на придошлата река се чу звук от удара на куршума в черната лъскава кожа, която хлътна силно навътре и в радиус около педя се образуваха изкривявания подобно на водна повърхност в която е хвърлен камък. Това отбеляза съзнанието на Атанас Вълчанов когато правеше голяма крачка напред веднага след изстрела. Черният лъскав крайник остана вляво от него и изригналият пламък не го засегна и отлетя нейде в мократа нощ. Войникът бе стиснал пушката за цевта и нанесе удар с приклада в главата на Гладкия. Удари с жестокост и на предела на човешките си възможности. Устата му бе разкривена във вик заглушаван от ревящата река. Прикладът се натроши на парчета и трески. Главата на Гладкия се отметна назад но рязко се върна в изходното си положение. Тялото се завъртя с ужасяваща гъвкавост и скорост. Изправи се само на задните крайници и средният чифт сграбчи Атанас Вълчанов, който бе хванал металната цев в ръцете си като тояга. Крайниците на Гладкия Смазаха и усукаха металната цев, която се сви като обръч около гърдите и лактите на Атанас Вълчанов. Съществото го бе притиснало в адска прегръдка. Щеше да го смаже! Ясно както, че две и две прави четири. Черната лъскава кожа бе твърда на допир и изключително гладка. Атанас Вълчанов бе с притиснати до тялото си ръце, между него и тялото на Гладкия се бе вклинила цевта на строшената пушка. Гладкия щеше да го смаже всеки миг. Можеше да се опита да се отблъсне за да освободи малко пространство и да се опита да измъкне револвера от кобура под лявата си мишница. Можеше да движи ръцете си само в лактите. Напъна се и от гърдите му се изтръгна отчаян вик. Успя за някаква секунда да се отблъсне на около сантиметър или два от тялото на Гладкия. Това бе всичко! Осъзна, че краят е близо. Вдигна глава нагоре. Съществото бе надвесило над него източената си муцуна. Две жълти очи го фиксираха и облъчваха със светлина. Третото бе угаснало и се пързаляше и въртеше като обезумяло по цепката в средата на главата. Атанас Вълчанов се надяваше, че той е причинил това. Кипеше от гняв, тресеше го страх, крещеше. Извиваше се и се бореше като бръмбар в ръчичките на любопитно и жестоко дете. Напразно. Костите му все още издържаха, но докога ли? Не му достигаше въздух! Причерняваше му! Жълтите очи все още го наблюдаваха и сякаш изучаваха последните му мигове. Не! Не искаше да умре така! Заизвива се като обезумял, удари с глава съществото в средата на мощното черно тяло, между раменете, удари го втори път. Нищо! Главата му се замая и мислите му се разлетяха като врабци пред ястреб. Отвори очи и се приготви да го удари още веднъж. Изви врат назад и стегна мускулите си. Главата на съществото бе все така надвесена над него и го изучаваше. Зад рамото му се появи като кошмарно видение и зурлата на второто същество. Атанас Вълчанов си пое въздух доколкото можеше. Бученето на реката бе достигнало грохота на водопад изливащ се от стотици метри височина. Като гигантска ръка на възмездието зад гърбовете на двете същества се издигна сред потоци от вода и кал огромно коренище. Запратено сякаш от самата разгневена планина, коренището помете Гладкия и неговия събрат. Телата им поеха основния удар. Гладкия изпусна Атанас Вълчанов, той отхвръкна и се плъзна по гръб, останал без дъх по дължината на металното тяло. Водата се бе покачила и заля тялото на войника който бе прострян по гръб, нямаше сили да се бори с бързата вода. Тялото му се пързаляше странично по цилиндричното тяло и мътните води го заливаха и поглъщаха. Гърба му се сблъска с нещо твърдо и водата го притискаше с бързината и калната си тежест, но засега не го повлече надолу. Наблюдаваше как коренището бе заплело телата на двете черни същества и се търкаляше по дължината на потопеното метално тяло. С грохот и бучене реката довлече и огромен дънер който се премяташе в буйните води и се стовари с допълнителна сила в коренището. Придаде му допълнителен тласък и го прехвърли оттатък носа на металното тяло в кипящата бездна на калните водовъртежи и бързеи. Атанас Вълчанов забеляза как едно от съществата се изкатери върху коренището и в мига когато коренището падна отвъд носа, Гладкия или пък другия, Атанас Вълчанов не можеше да прецени, отскочи във въздуха и се опита да се откъсне от коренището и да се хване за металното тяло, докато другият бе отнесен в мрака на водната стихия заплетен в коренището. Тялото му се стовари върху острия, източен нос, хлъзгав от водата, която го повлече назад. Съществото бе разперило горните си четири крайника, долните два бяха неподвижни, сякаш повредени и висяха излишни, като влачещ се парцал, и се опитваше да се закрепи на повърхността на своето транспортно средство. Водата го избутваше, долните му крайници висяха над кипящата бездна. Атанас Вълчанов бе заклещен между клонаци и ръбести скали между носа на металното тяло и противоположния бряг на Черна река, спрямо това по кой бряг се бе спуснал. Главата му бе извита наляво и наблюдаваше борбата на съществото. Калната вода набираше все по-голяма сила и мощ. Атанас Вълчанов не знаеше как ще се измъкне и оцелее, но не можеше да откъсне поглед от борбата на Гладкия или другия, все една напаст. Това си мислеше когато с усилие преодоля натиска на водата и с цената на множество нови рани, съдрана и охлузена кожа изпълзя на брега. Бе изтеглил тялото си до кръста в калта на свличащия се бряг. Устата му бе пълна с кал и пясък, плюваше и кашляше. Обърна се с гръб към брега и се облегна здраво на него. Лявата му ръка сграби някакво младо дръвче, краката му намериха опора в някакъв заклещен дънер. Разкопча с тресяща се ръка кобура под лявата си мишница, извади едрокалибрения револвер и се прицели. Дъжда го шибаше, тъмно беше и вятъра бе ужасяващ, но трябваше да опита. Гладкия се бореше с хлъзгавата повърхност на металното тяло и със силата на придошлата река. Беше на около пет или шест метра от Атанас Вълчанов. Ръката на Атанас Вълчанов се тресеше от умора и напрежение. Щрак! Нищо! Нямаше изстрел! Проклятие!
-- Майка му стара! – изкрещя. Превъртя барабана и опита отново. Огромният револвер изтрещя в десницата му и откатът я отхвърли високо нагоре и назад. Куршумът се заби в металната повърхност, рикошира. Смазаното оловно парче се спря в цепката на главата на черното същество. Атаката бе неочаквана за него. Какви бяха пораженията Атанас Вълчанов не можеше да прецени. Дали изобщо бе причинил някакви поражения? Главата на Гладкия се завъртя скоростно в посоката на изстрела. Войникът произведе нов изстрел. Попадението беше директно в главата на съществото. Видя как ударът отметна главата му назад, но все още продължаваше да се държи и да удържа напора на буйните води. Главата му оставаше обърната към Атанас Вълчанов, четирите крайника драпаха неистово за да изтеглят цялото тяло отгоре върху металната повърхност.
-- Ако успее да издрапа отгоре, майка ми жална! – говореше си сам за да си придаде кураж. Третият изстрел подмина целта. Ръката му бе прекалено изтощена. Не можеше да се прицели добре. Отпусна дясната си ръка с револвера на гърдите си и започна да се избутва с крака нагоре по калния бряг. Извиваше тялото си в мазната кал, дърпаше с лявата си ръка и едва не отскубна младото дръвче от корен. Очите му оставаха впити и концентрирани в Гладкия. Съществото също бе втренчено в него, главата му бе неподвижна, докато крайниците продължаваха безумния си танц по металната повърхност в търсене на по-сигурна опора. Реката довлече нов дънер. Гладкия го забеляза късно. Единият от предните му крайници се отдели от носа на кораба и се насочи към връхлитащото парче дърво. Оръжието изригна огън който се сблъска с тежкия дънер. Взриви го и го разпръсна на множество парчета и трески които се носеха пламтящи сред плътните струи на неспиращия дъжд. Облакът от горящи отломки в които се бе превърнал дънера обгърна в огнен дъжд висящото над бездната същество. Сред пламъците и горящите останки Гладкия се плъзна неудържимо по носа на кораба и огромната му маса се оказа непосилна за три крайника. Четвъртият опита да се вкопчи в последния миг но вече бе късно. Тялото на съществото изчезна обляно от калните води и пое надолу към калната бездна издълбана от Черна река. Атанас Вълчанов наблюдаваше металния нос който бе все така непрестанно заливан, но съществото го нямаше. Искаше да изкрещи от радост но нямаше сили. Беше смазан от умора, наранен, останал без сили, мокър и много гладен. Трябваше да се справи с тези проблеми някак си и то бързо. Ще започне първо с отдалечаването от руслото на Черна река. Задрапа нагоре по склона като се държеше за дръвчета и здрави скали. Дъжда не спираше да вали но в тази част от гората, като, че ли водата бе отвлякла каквото имаше да се отвлича и Атанас Вълчанов вървеше по оголена от почвата скала, катереше се по голия ръб на скалата и достигна до по-равно място където спря за да си поеме дъх и да си почине. Обърна се назад и не можа да види металното тяло. Реката го бе затрупала с още клонаци и пънове. Ха! Най-отгоре забеляза кацнало цяло ловно „чакало”. Барачката бе останала цяла и се бе заклещила като в някаква приказка, над пропастта и под нея тоновете вода се изливаха надолу в бездната. Отнякъде реката довлече голяма скала която като снаряд профуча през „чакалото”, като го разби на части които бавно поеха надолу. Атанас Вълчанов се прекръсти и каза кратка молитва:
-- Благодаря ти Господи, че ми показа посоката в тази тъмна, дяволска нощ! – обърна се по посока на склона и продължи уверено напред. Вече знаеше къде да отиде и да събере сили. Надяваше се, че „чакалото” в което щеше да потърси подслон, не е било отнесено от бурята.