- Ох, божкееееее! Чумата да я тръшне дано Черна Дана, дето ми прокле кокошките! Бял ден да не види! Едно яйце в полога да не намери...
Тъй редеше онзи ден по двора леля Герга, кога се отбих да взема един търмък назаем.
Какво, вие не знаете леля Герга?! Ехеее, леля е голяма работа! Сол, брашно, оливия, захар - в магазина може и да свършат, ама при нея – никога. И който закъса, тича у тях. Вила, топорче, точило да вземеш и да се позабавиш да го върнеш – какво толкова!
И всичко ù иде отръки. Да знаете какво винце прави, какви мераклийски мезета... Пръстите да си оближеш!
Леля Герга е таткова сестра. Откак калеко се спомина преди години, все е сама. Братовчедите са далече, прескачат веднъж в годината насам. Но да знаете, още я бива – и на хубост, и на сръчност, и на работа. Злите езици из село казват, че сегиз-тогиз някой прехвърлял дувара ù. Може и да е истина, ама повече прилича на селска клюка от завист. Щото го говорят тъй, тихо, на ухо. Леля е ербап-жена и на приказка няма равна. Такива ще ви ги рече някой път, та ще се чудите откъде ви е дошло. Да не ù попаднеш на езика, че и под ръка. Абе тя самия дявол в беля била вкарала, че вас ли... Ама вие и тая история ли не сте чували? Сядайте да ви разправям. Но по-тихо, че леля Герга не обича много да се шуми за това... Маринчо, я донеси няколко студени бири...
Тая история я разказва баща ми, но само когато си пийне и рече да се закачи с леля. Обаче гледа и тя да е на кеф, че иначе... лошо му се пише. Знае си родата.
Тате, кога ергенувал, имал другар, Киро. Хубав момък, личен, работлив, но зевзек и любовчия... То селски хубавици, то гражданки – всичките въздишали по него. Ама пък и на него му бил слаб ангелът, та не се задържал дълго при една.
Герга вече се била замомила и Киро взел да се заглежда по нея. Ту китката ще ù грабне, ту водата ще ù разлее, ту шамията на хорото ще ù смъкне.
Да, но нали из село си го знаели, та леля хич не скланяла да го залюби.
- На дявола – думала пред дружките си, - ще пристана, ама тоя няма да го взема!
И тропвала с крак.
На наш Киро малко му трябвало, пък и си харесал момето, та подсторил пет-шест селски ергенаши, все зевзеци като него, и... по Гергьовден, предрешени като дяволи, дяволчета и всякаква там адова твар, да вземат да се изтърсят в двора на лелини. Демек, на имен ден, ама и за другото да подумат. Баба ми, Гергината майка, като ги видяла пред вратата си, само охнала и едва ù стигнал глас да викне мъжа си, дядо Петко.
Изстъпил се Гергин тейко насред двора, свъсил чело, засукал мустак.
- Е, защо сте дошли? Не съм ви канил. Рано ми е за пъклото.
- За туй, за което сме дошли, бай Петко, не канят. Мома си имал за женене, на дявола искала да пристава. Та ей на, дошли сме за него да я годяваме.
Герга до тоя момент само надничала зад двамата си братя, но като познала по гласа Киро, вдигнала вежда, поразбутала ги да излезе напред и рекла тъй кротичко-кротичко, че чак да те дострашее (така дума баща ми):
- Чакай, тате, не се гневи, де. Празник е, гости са ни дошли, годежари. Покани ги вътре, почерпи ги. За мое здраве.
Дядо Петко се обърнал да я нахока, но единият му син му пошушнал нещо, старият се позасмял, пък и бил чувал от жена си за задявките на Киро, та се усетил, че щерката нещо гласи.
- Влизайте тогаз – рекъл.
Герга занареждала масата, наслагала, каквото Бог дал. Баба, и тя дошла на себе си, взела и тя да пренася. Седнали, чукнали се – за момата, за тейко ù, за майка ù, че и за цялата им рода.
Разговорили се за туй-онуй. Герга – и тя там, ако и обичаят да казвал друго. Но дядо Петко си замълчал.
По едно време Кировите сватовници понечили да отворят дума за каквото били дошли. Ала момата ги прекъснала:
- Чакайте, дяволи, не бързайте, пийнете още, че да ви е благо на душата и да ви е гладка приказката.
И напълнила чашите. Пък винцето само влиза – гъсто, силно, пивко, услажда им се.
Веднъж тъй, втори път, трети... Дядо гледа и се подсмихва, баба скришом се кръсти и мълчи, а Гергините братя току подхвърлят: “Ха, наздраве!”, ама само близват от виното.
Нощта преваля, рогатите вече взели да фъфлят, да плетат език, да подпират глави по масата. Но момата си знае “Чакате, дяволи...” и налива.
Най-подир баща ù я спрял:
- Стига, Герго. Не видиш ли, че вече ни приказката им се разбира, ни очите им се отварят! Стига, запри се.
- Още малко, тейко, още малко. Ей сега ще съмне. Бате, я помагай да ги отнесем в обора. И да запрегнеш воловете.
- Герго, мари! – извикал дядо Петко.
- Тате! – извикала и тя срещу му, па хукнала към сайванта и повлякла и братята си...
А на сутринта цяло село се събрало да види чудо невиждано – самият дявол, зажеглен в ярема на волска кола. Колата – пълна с изрината от обора мръсна слама, а под нея се търкалят неколцина други дяволи, омърляни и вмирисани на гюбре.
То - смях, то – хихикания и приказки...
Ония, поизтрезнели от сутрешния хлад и шума наоколо, взели да се изравят изпод нечистотиите – тръскат глави, оглеждат се, бръчат носове...
Пък на жеглата се ветрее Гергината бяла шамия, на която с едри букви е написано: “На рогатия приставвам, ама Киро, колкото и да му прилича, няма да го взема!”.
Сербез-мома, нали ви казах!
Та, те това е историята с дявола. Но вие - по-тихо, не се смейте толкоз, че да не чуе леля...
Маринчоооо, къде са бирите, бре?
Питате какво станало после ли? Е, това е друга история. И нея тате ми я е разправял. Слушайте, аз пък на вас да я разкажа... Ама първом, наздраве за леля Герга!