автор: Princess

...Снощи ме помоли да ти разкажа приказка. Приказка за море, за слънце, мечти и любов, каза ми. За място, което не съществува на картите, но въпреки всичко мечтаеш да се докоснеш до него някой ден. Дори и насън...
Представи си дълъг, безлюден плаж. Късен следобед и слънцето, впито в хоризонта, палещо всичко по пътя си...
Някъде там, в края на плажа, върху топлия пясък лежи момиче. Наслаждава се на топлината му, не бърза да диша. Очите и са затворени, устните – извити в лека усмивка. Тялото – отпуснато под ръцете на слънцето. Намества се тихо под докосванията на огнените му пръсти, предлагайки максимално от кожата си. Като ленива котка, изтегнала се на припек, която всеки момент ще промърка от удоволствие...
Когато лежиш така върху пясъка няма понятие време,
бързане,
няма скорост,
накъсано дишане,
несмогване да се справиш с каквото и да е.
Няма го и скимтенето на времето, отминаващо за секунди край теб...
Когато лежиш така върху пясъка го има само бавното провлачване на безкрая,
тишината,
спокойствието,
безкрайното безвремие, превземащо тялото ти...
И усещанията за устни, които могат да разчупват мига и леко да се плъзнат по твоите...
Отваряш очи. Не виждаш нищо. Само някакви неясни линии надвесени над теб.
Силует, очертанията на който се губят в прегръдките на слънцето и изглеждат странно нереални, обгърнати от светлината му.
Заслепен си...
Трудно мислиш...
Но усещаш и усещанията са толкова хубави...
Докосване.
Лениво провлачване на топли пръсти по кожата ти.
Докосване.
Устни, очертаващи твоите и впиващи се в тях...
Докосване.
И ръце...
Обгръщат те и откриваш, че си намерил най – защитеното място в целия свят.
Тогава всичко си идва на мястото от само себе си.
Без да бързаш, да мислиш, да рискуваш...
Преплитането.
Изкусително бавното правене на любов.
Разпадането на собствени частици.
Приглушеното мъркане.
Тогава ти се иска този миг да не свършва.
И да останеш защитен завинаги – свит на топчица между две ръце.
Любими ръце...