ГЛАВА ВТОРА
КНИГИ, СЪНИЩА И РЕАЛНОСТ
„ПРОЗОРЕЦЪТ”
П ъ р в а г р а в ю р а
„Тарло стоеше до вратата, залепил лице за стъклото на малкото прозорче и наблюдаваше оживлението на задната уличка която обслужваше магазините и ресторантите разположени на главната улица.
Непрестанно движение на каруци, търговци и носачи които подсвиркваха, ръкомахаха, спореха или се караха за нещо си. Кесии натъпкани със злато сменяха собствениците си, както и множество товари и стоки. Свечеряваше се, а търговията и препирните не секваха и като, че ли така щеше да продължи цялата нощ. Двама млади помощници, вероятно от касапницата по-надолу по посока на централния площад, изпуснаха голям кош с кървави късове месо които се изсипаха в калта. Двамината започнаха да се карат вместо да събират стоката от което се възползуваха няколко рошави, изгладнели песа, които захапаха по едно парче и се впуснаха в различни посоки да търсят сигурно убежище където да изядат неочакваната плячка. Двамата помощници на касапина вече се въргаляха в калта и се налагаха с цялата злоба и ожесточение на което са способни. Окървавените им лица бяха изкривени от ярост и озлобление. Малката тълпа която се бе събрала около тях, подвикваше окуражително ту на този, ту на онзи от биещите се, даже от време на време някой от тълпата се засилваше и стоварваше тежък ритник в сплетените тела, за да стане по-интересно разбира се. През това време, коша с останалото в него месо изчезна мистериозно. Появилата се нова глутница улични песове се изсипа върху борещите се в опит да се докопа до някое парче набито в калта и нечистотиите на улицата от ботушите и телата на двамината, риещи около себе си с токове, нокти и мутри. Залязващото слънце обагряше покривите на по-високите сгради, един по-нетърпелив кочияш подкара каруцата си напред и се опита да заобиколи биещите се, уличката бе тясна и едното от тежките колела мина през ръката на едного от биещите се. Момчето изпищя, викът му се извиси над уличката заглушавайки всяка друга шумотевица. Ръката му бе натрошена и висеше усукана и сякаш съставена от още два нови подвижни ъгъла, когато опитвайки да се изправи го застигна пореден жесток ритник, дошъл измежду забавляващата се тълпа. Момчето се свлече безмълвно в калта. Кочияшът който го прегази бе отминал надолу и сега разтоварваше стоката от своето возило на нечия рампа, тридесетина метра по– надолу. Тарло продължаваше да наблюдава през прозорчето на вратата, но очарованието от живота вече си бе отишло. Може би и самият той трябваше да се върне към неприятните си задължения на най-долен слуга в кръчмата. Пое дълбоко дъх и се обърна, за да се заеме с неотложното почистване на нужника в двора. В този миг бича на собственика се стовари в лицето му. Ударът бе толкова силен, изненадата и шокът от болката така всепоглъщащи, че Тарло почти веднага загуби съзнание. В малкия отрязък от време между първия удар и надигащия се сякаш нейде в безкрайността за втори удар бич, Тарло се свлече на мърлявия под в задното помещение на кръчмата. В угасващото му съзнание имаше само един въпрос, „Защо татко ме изпрати на работа тук?”. Бе вече загубил съзнание когато бича се стовари за втори път върху незащитеното лице. Между възлите на трите снопа ивици от волска кожа бяха изкусно вплетени звездички с остри ръбове, които сега бяха оцапани с прясна кръв. Собственикът на кръчмата продължи да налага неподвижното тяло проснато на дъсчения под още известно време. Когато видя, че Тарло не помръдва се спря и го гледа от високо няколко секунди. Изрита го с островърхите си ботуши, настъпи злобно отпуснатата лява ръка, дъските изпукаха под тежестта на крака му и изсумтя. В процепа между старите дъски се вдигна миниатюрно облаче прах.
-- Проклетник, развали ми цялото удоволствие, -- после напусна с провлечени стъпки помещението.
Кръвта се стичаше по бледото лице на Тарло, бе образувала мрежа от струйки които покриваха лявата половина на лицето му като странна маска.
След няколко минути в стаята влетяха две двадесетгодишни момчета. И те бяха слуги и работници в кръчмата, но стояха по-горе от Тарло. Вдигнаха безжизненото тяло и го извлякоха през задната врата на улицата. Хвърлиха го в калта. Заради този нещастник, сега се налагаше те да почистват кенефите и да вършат най-черната работа. Щяха да му дадат да се разбере на този жалък помияр който само търси начин да изклинчи. Едното от момчетата изтича обратно вътре в сградата и след малко се върна с вонящата каца в която събираха съдържанието на нощните гърнета от втория етаж.
-- Излей я върху мутрата му, -- кресна другия. – Дай му да разбере. Вонящо пале.
Скоро вонящата каца бе опразнена. Съдържанието и се излято върху неподвижното тяло на Тарло. Слугите се прибраха в помещенията на кръчмата, която освен кръчма , бе и една от големите страноприемници в града и се заеха, всеки със своите си задължения. Имаха много работа. Утрешният ден бе Денят на победените, градът имаше множество гости и те трябваше да бъдат посрещнати подобаващо.
Напоследък, Денят на победените се отбелязваше все по–пищно като, че ли самите победени искаха да го превърнат в нещо повече от поредния обикновен Ден на победените в поредната година от летоброенето след Падането. Победителите, от своя страна, нямаха нищо против празнуването на такъв Ден. Въпреки, че дори някои от тях, по-скоро биха го нарекли Нощ.
Тарло се опомни в калта на задната уличка, облян в собствената си кръв и в изпражненията и урината на други. Опита да се надигне. Цялото тяло го болеше, главата и лицето също. Чувствуваше раните си възпалени. От мръсотията. Вечерния хлад на настъпващата есен и пронизващата болка в раздраните и разкъсани от бича меса го караше да трепери неудържимо. Като последното листо, сред оголените клони на дърво предало се на ледените пръсти на зимата. Тарло се повлече по тъмната уличка, по която все още имаше оживление от товарни коли и хора. Никой не му обърна внимание. Запита се какво ли е станало с младежа, чиято ръка каруца бе натрошила пред погледите на всички. Отговор получи съвсем скоро и съвсем неочаквано. Препъна се в тялото на момчето, някой милостив гражданин го бе издърпал в ъгъла между една стена и рампа от дървени трупи по която разтоварваха риба и зеленчуци. Тарло се препъна в него и дочу тих стон. Наведе се и приближи ухо до гърдите му. Дочу бърз и неравен ритъм на блъскащото се в своя затвор сърце. Огледа го. Ръката му стоеше като на дървена кукла на която дървените части са пробили плата и стърчат навън. Само, че това тук бе много по-страшно. Костите бяха пробили плътта на две места между лакътя и китката и стърчаха зловещо и обвинително в мрачината на улицата. Освен всичко друго, изглежда, че „милостивия” гражданин който го бе издърпал до тук, го е теглил именно за осакатената ръка. Какво благородство!
Тарло бе решил за себе си, а имаше ли право да решава съдбата и на друг? Но, ако го оставеше тук не решаваше ли пак, по своеобразен начин, съдбата му?
Съблече висящата на парцали риза, окървавена и омърсена с какво ли не. Свали и долната си фланелка, която все пак бе по чиста. Хладната вечер жадно облиза горещите му рани. Отпра парче от долната си фланелка. Използува два стръка пречупен и хилав праз лук и омота счупената ръка в нещо като шина. С това което бе останало от долната му фланелка, пристегна ръката към тялото.
Трепереше, цялото му тяло се тресеше. Наведе се и с доста пъшкане и усилия успя да намести тялото на рамото си. В първия миг след като се изправи, му причерня пред очите и реши, че ще падне тук и ще умре. Но това усещане премина и Тарло се огледа. Разбра, че досега бе вървял в погрешна посока. Обърна се и пое през калта. Младият месар бе тежичък. Всяка една стъпка на Тарло отекваше в сърцето му. Щеше да дойде отново тук, някой ден.
*******
Захабени, стари ботуши разплискваха рядката кал и животински изпражнения по улицата която свършваше пред тежките дървени порти от лъскаво, поради влагата и потъмняло от времето дърво. Жилава мръсна ръка потропа на вратата. Отвътре не се чуваше нищо. Ръката потропа отново. Валеше студен дъжд. Облаци покриваха небесата. Много, много отдавна, никой не бе тропал на тази врата. Сякаш се дочу стъпка отвътре. Последвана от ясния звук на метал удрящ в камък – „дзънн” . Отново стъпка последвана от „дзънн” , стъпка „дзънн”, стъпка „дзънн”. Мръсната ръка потропа отново, отчаяно и уморено, почти безсилно по масивната порта. Отвътре се дочу стържещия звук от преместването на масивни резета които се удряха в каменната стена с глухо „дънн”. Желязна дръжка проскърца жалостиво и се раздвижи надолу. Крилото започна да се отваря навътре. Пантите ръмжаха като, че ли питаха „Кой, кой, смущава покоя?”. Когато вратарят отвори изцяло портата видя на прага две тела. Едното бе на колене и на огъналите се под тежестта рамене носеше друго тяло, безжизнено отпуснато. Дори силния дъжд не бе успял да отмие кървавите следи по двамата. Вратарят зададе въпроса който бе задавал многократно в миналото, но който не бе задавал вече десет години:
- Знаеш ли къде води тази врата, страннико?
-Да, знам, - дочу се слаб отговор.
- Готов ли си да извървиш пътя? И когато стигнеш до …..
Вратарят прекъсна ритуалните си слова, тъй като коленичилият се строполи на каменните плочи пред входа и остана да лежи неподвижно. Онзи на гърбината му се плъзна като мъртва риба и също лежеше без да дава признаци на живот. Мощната ръка на вратаря сграбчи въжето на сигналната камбана и го дръпна рязко три пъти. Остър звън се разнесе в сградата, вътрешните дворове и навън.
Щеше да дойде помощ. Вратарят Григор не възнамеряваше да остави единствените кандидати за учене в храма да умрат на улицата, пред портите. Направи няколко бързи крачки и се озова навън под дъжда. При всяка стъпка тежката желязна протеза на десния му крак, захваната малко под коляното, звънтеше при досега си с каменните плочи на настилката пред портите. Грабна едно от телата и го вкара вътре, после внесе и другия. Тогава дотичаха и двамата настоятели които помогнаха на Григор да затвори портата, да върне резетата по местата им и да внесат телата в лечебницата. Всичко това се извършваше без излишни приказки, бързо и точно. Светилниците бяха запалени за секунди. Двамата настоятели се движеха като духове в сивите си одежди от меки, широки и прави панталони и също така широки ризи с копчета. Чуваше се звук от сблъсъка на плата с въздуха поради необичайно бързите движения. Григор, въпреки своя недъг и тежката протеза, почти не им отстъпваше в бързина. Сложиха телата на момчетата на широките маси в средата и започнаха прегледа.
Дълго работиха, бяха оцапани с кръв и като, че ли по челата им бяха избили ситни капчици пот но не може да се каже със сигурност. Когато приключиха, пренесоха телата в стая с големи прозорци където слънцето присъствуваше почти през целия ден, положиха ги в удобни легла с чаршафи и завивки. После излязоха за да се измият и преоблекат, като се уговориха да се видят в малката обща зала за вечеря.”
Туп! Книжката с меки корици се изплъзна от ръцете на младия мъж и падна върху обутите му в панталони с цвят каки крака и от там тупна на пода на купето. Той се стресна и се събути. Успокояващото полюшване на влака и мотонното потракване на колелетата по релсите са го унесли неусетно в сън както си е четял. Беше леко изпотен и известно време, около 3-4 секунди се оглеждаше с неразбиращ поглед наоколо, сякаш се учудваше на това къде се е озовал. Постепеннно се опомни и с въздишка се наведе към краката си и вдигна малкото книжле с меки корици което бе зачел. Изтупа книжката от прахоляка и мръсотията полепнала по нея от пода на купето и я остави до себе си. Вдиша дълбоко въздух и отпи няколко глътки вода от пластмасовата бутилка която бе купил от гарата тъкмо преди да се качи във влака. Добре, че я купи! Сега се чувстваше много жаден, беше му горещо, вероятно го е напекло слънцето през прозореца. Бе сънувал много странен сън. Много странен! Чудеше се дали да не извади своя бележник и да го запише докато още си го спомня. Сигурен беше, че съвсем скоро ще забрави повечето подробности от съня. Не искаше да ги забравя! Сънят беше много странен но и вълнуващ! Прокара пръсти през късата си кестенява коса и се почеса без всъщност да го сърби. Въздъхна дълбоко и притвори отново очи. Може би съня ще го споходи отново и ще изпита същото усещане за .... Усещане за какво бе това всъщност? Чувстваше спокойствие и някакво задоволство, но бе ли изпитал страхопочитание към реликвата? Като, че ли спокойствието бе преобладаващото чувство което бе изпитвал! Да! Бе сънувал как пристига с някакъв плавателен съд, не можеше да го определи точно но знаеше, че е слязъл от плавателен съд на пристан над който се извисяваше град чиито сгради бяха накацали по стръмни хълмове. Сградите бяха дървени, свързваха ги и дървени мостове – улици, понякога от една сграда можеше да се достигне до друга отдалечена сграда без да излизаш под открито небе, чрез коридори и галерии, както и стълбища изсечени в самия хълм или дървени мостове висящи във въздуха. Много от сградите бяха необитаеми. Знаеше, че е обикалял дълги часове из дървения град. Бе завалял дъжд и той бе стоял под един покрив с поглед обхващащ по-голямата част от града под него. Валеше силно но не беше буря. Силни дъждовни струи образуваха пелена във въздуха. Стичаха се на потоци от стрехата под която бе застанал. Валеше силно но не беше буря. Спомни си, че тогава за първи път осъзна, че в дясната си ръка държи пакет. Пакетът бе с формата на квадрат, с размери на страните около тридесет сантиметра. Беше от омачкана кафява амбалажна хартия, дебела на пипане но явно преминала през доста ръце, защото бе омекнала и пречупена на много места, без обаче да е разкъсана. Пакетът от кафява амбалажна хартия бе пристегнат на кръст с кафяв хартиен канап. Спомни си, че притискаше пакета с ръка към гърдите си. После го бе държал с две ръце. Знаеше, че вътре има предмет от плат. Не го бе развързвал този пакет и не бе погледнал с очите си какво има в него, какво съдържа. Достатъчно му беше това, че знае какво има в кафявия пакет! Дъждът не преставаше да вали но той трябваше да се върне обратно до пристана и до плавателния съд. Там има негови приятели които ще се разсърдят ако отплаването се забави заради него. Трябва да побърза! Бяха изминали часове откакто тръгна на своята малка разходка. Време е да се връща независимо от това дали продължава да вали. Притискаше пакета към себе си и се спускаше под стрехи и чардаци. През двуетажни и триетажни къщи които бяха изоставени и дъските скърцаха тъжно. Въпреки, че се бе забавил дълги часове се чувстваше вътрешно спокоен, притискаше леко към тялото си кафявия пакет с реликвата и слизаше надолу към пристана. Когато стигна до каменния кей очакваше, че неговите приятели които се мотаеха там ще го подхванат веднага с подхвърляния и заядливи забележки за това, че е закъснял и се е мотал като муха без глава! Когато обаче ги попита дали е закъснял много, отвърнаха му с учудени погледи и странни отговори, че десет – петнадесет минути едва ли са много за разглеждането на такова забележително и интересно място. Никой не го попита за това какъв е този пакет от кафява амбалажна хартия и какво съдържа. Или поне не можеше да си спомни някой да го е питал за пакета. Беше отсъствувал часове, а те смятаха, че са били само десетина минути! Десетина минути! Валеше силно но не беше буря. През цялото време бе имал усещането, че тя е до него, че се разхождат и движат през дървения град заедно и от време на време раменете им се докосват и усещането е приятно, тръпка на удоволствие от взаимното им присъствие и естественото удоволствие от това, че са заедно. Но това като, че ли беше само усещане. Беше ли и тя там, заедно с него? Заедно ли пренесоха пакета? Не помнеше. Отвори очи и разтри с длани лицето си. Много странен сън, наистина! Той бе християнин разбира се, но не бе истински религиозен. Проявяваше интерес към религията по-скоро от гледна точка на това какво от библейските текстове би могло да бъде историческа истина и кои от присъствуващите в тези текстове са били исторически личности. Да, това му беше много интересно и можеше да задържи вниманието му за дълги часове над някоя книга или пред екрана на компютъра. Но този сън бе истински странен за него! Защото той знаеше какво има в пакета от кафява амбалажна хартия. Знаеше каква е реликвата в този пакет. Но не помнеше как се е сдобил в съня си с него, нито кой му го е дал! Погледът му се рееше през прозореца на купето в което беше сам. Зеления пейзаж на планините преминаваше пред взора му. Хълмовете се източваха напред от двете страни на клисурата. Горите бяха все още ярко зелени но с избухващи яркожълти и червеникави петна на места. Отпусна се бавно назад и опря гръб в седалката. Оставаше още около час път. Щеше да пристигне преди обяд. Обземаше го нетърпение. Имаше няколко дни на разположение. Щеше да се отбие за малко в къщата на дядовците си и после се отправя през хълмовете към останките на крепостта. Нямаше намерение да копае там разбира се, но пък знае ли човек, може да се спъне в някоя стара пушка. Бе чувал разни истории за това място. Прадядо му не бе много словоохотлив в това отношение. Интересното бе, че разказаше истории за други места много подробно, но за схватките в този район не искаше да приказва. Може пък и да не си спомня. Нормално би било на неговата възраст. Все пак никой не би му дал повече от осемдесет години но истинската възраст сигурно си казваше думата. И го гледаше някак си особено когато започнеше да му задава прекалено настоятелно въпроси. Веднъж дори се изпусна да му каже, че ще научи повече когато му дойде времето! Последваха няколко години в отричане на тази фраза и имитация на пълна амнезия във връзка с това обещание. Старци! Искат да им се обръща внимание! Това е! Не, че не го заслужават, дори напротив! Но...! Съвременното поколение, той самият го осъзнаваше и не се изключваше от тази група, искаше да получава всичко бързо. Тук и сега! Веднага! Хубаво би било да се получи на практика. Тук и сега! Веднага! За съжаление не се получаваше така. При него самият почти никога. Погледът му отново се зарея навън през прозореца на купето, към прелитащия пейзаж. Есента настъпваше, но тук в Югозапада все още бе краят на лятото. Но понякога се случваше времето да се промени само за час! Крум Вълчанов продължи да зяпа през прозореца още известно време. След това изтупа още веднъж книжката с меките корици, отвори я и се зачете.