автор: evakovach

- Писателю,нещо се е променило в теб.
- Започнах да пиша.
- Книгата ли?
- Не знам, просто пиша.
- За какво пишеш?
- За снежната кралица.
- Журналистката?!
- Да.
- Какво написа?
- Нищо особено, представих си я като малка, преди да се вледени. И нощем, насаме, когато ледът се пука оглушително в тишината.
- Онзи ден…за първи път й направих кафе с мляко, подсладено. Хареса й. Но нещо вече се беше променило.
- Защо се разплака?
- Не плаках, милиони кристалчета се стопиха.
- Почувствах се странно, сякаш и аз плаках. А после се прибрах с мисълта, че е много важно да пиша за тази жена. Да я опиша такава каквато е наистина. Не разбирам защо, но трябва да го направя.
- Важно е да следваш сърцето си.
- Ти не каза ли, че също си искала да пишеш?
- Много отдавна.
- Защо се отказа?
- Защото нямам талант. От всичко на света най-много мразя посредствеността, само нея не мога да простя. И на себе си също. Като дете живеех с бяба си. Тя беше убедена, че трябва да съм най-добра във всичко- ходех на кръжок по математика, по биология, по химия, по рисуване, пеех в хора, рецитирах, пишех стихове…В крайна сметка разбрах, че мога да правя всички тези неща сносно, някои дори добре, но нищо повече. Решавах задачите с лекота, но по традиционните начини. Пеех вярно, но нямах глас. Пишех стихове, но предпочитах да чета чуждите. Затова се отказах от всичко и започнах да правя кафе. Реших, че това е единствената работа, за която не се иска талант. Оказа се, че греша. Да правя кафе е единственият ми талант. Затова продължих да правя кафе и ще го правя винаги.
- Ако можех да пиша, както ти разказваш, нямаше да се притеснявам, че нямам талант.
- Да, но аз не можех да пиша, както разказвам. Щом се окажеха на листа, думите изведнъж започваха да се перчат, да се кипрят, да се притесняват, че не звучат достатъчно начетено или достатъчно изискано, че са тривиални и скучни, неискрени и банални, а писаните думи трябва да са съвършени, блестящи, неповторими, разтърсващи…
- Разбирам те. И на мен ми се случи. Дори аз не можах да прочета книгата си. Така и не я издадох.
- А сега как върви?
- Странно. Лесно. На места ми се струва вулгарно, като спомен от мафиотските ми романи, но си казвам, че може би после ще успея да редактирам. В същото време, имам чувството че всяка дума е истина, сякаш наистина това се е случило с нея, сякаш знам историята й от самата нея, както тя я е почувствала. А дори не я познавам.
- Ще ми покажеш ли какво написа?
- Не знам.
- Защо за нея?
- Не знам. Случи се, когато ти плака. Почувствах, че е важно. Че тя е важна. Че това, което става, е важно. Думите сякаш дойдоха сами и просто трябваше да удрям клавишите.
- Не е ли винаги така с писателите?
- Може би, на мен ми е за пръв път.
- Какво следва?
- Не знам. Вероятно ще разбера, когато думите са готови да излязат. Но има нещо…
- Какво?
- Не знам.По-скоро има някой…
-В главата ти ли?
- Не точно. Защо си живяла с баба си?
- Човек не избира семейството си. Ти обичаше ли родителите си?
- Предполагам, децата обичат родителите си.
- Имаш предвид по принцип? Както обичат печено пиле с пържени картофи?
- Предполагам. Макар че не всички деца обичат пиле. Други обичат шоколад.
- А трети майка си и баща си.
- Ти от кои си?
- Аз обичам книгите. И кафето. А ти?
- Очевидно и аз, иначе нямаше да съм тук. Обичам и уиски с лед през зимата и розе през лятото.
- А аз обичам изгрева през зимата и залеза през лятото.
- Какво е станало с майка ти?
- Защо трябва да е станало нещо?
- Никога не говориш за нея.
- И ти не говориш за книгата, която пишеш.
- Не е същото, трудно се говори за думите.
- Именно, за мен майка ми е само думи. Просто думи.
- Умряла ли е?
- Кой знае…Не съм сигурна дори, че е съществувала.
- Помниш ли я?
- Не знам, каква е разликата между спомена и фантазията?
- Споменът някога е бил реалност, макар и не толкова хубава, колкото я помним. А фантазията би могла да бъде реалност или поне така ни се иска да вярваме.
- Глупаво е да вярваш във фантазии. Освен ако нямаш спомени.