автор: secret_rose

Адана.
Шахмеран - кралицата на змиите и човекът.
2006


В своята Илиада Омир е нарекъл този град Адана, както се нарича и днес, но истинското му име е Адания, вратата на Киликийското поле (Gülek Boğazı). Мястото, на което се намира е особено интересно, разположено между Българската планина в Мала Азия и Тавър - величествената граница между Европа и Ориента по Средиземноморието. Прохода към Азия кръстоносците са назовали Юдайска порта а древно арабското название е Дарб ас - Салама. От тук са преминали не една цивилизации, а в Османско време пазители на портата били Дервентджии българи. Дервентджийството е занаят, предаван само по родова линия, бе казал Аднан бей на изпроводяк с уверения да разгледаме добре моста там. В Караманското шахнаме (царски хроники) се разказва много за българите, живели по тези места и в Ерменик - някогашната българска столица на поселението тук и до днес живеят българи, а от Кония до Бейшехир още и още се разказват приказки за умната, красива и богата българска кралица Катерина, царувала по тези земи.

- И да идете до памуковите плантации, да им дадете поздрава си.
- И портокаловите горички, нали - усмихнах се, а ми бе тъжно, че се разделям с тях. Дълго щях да ги нося в сърцето си, много дълго.
Вечеряхме в мълчание и се споделяхме един друг така, както е възможно само между много близки хора, такива, които пазят съкровена тайна и са решени да се жертват за нея. Не разбирах приобщаването, което чувствах, но го приемах на едри глътки в жадното ми съзнание и скривах в най - дълбокото ми.
На сутринта ни изпратиха с уверения, че във всеки миг ще бъдат с нас.
Пристигнахме в милионния град към обяд и се насочихме към Ордаеви - военния хотел. G. бе регистрирал заявка за sweet oda - апартамент за новоженци, с което приятно ме изненада а на рецепцията дама зад очила многозначително изгледа Ванесса. Присъствието на жени в турската армия непрекъснато ме удивляваше, особено назначенията в горещите точки, не само в административния сектор, но сякаш разбирах, как еманципирането е резултат единствено от подтисничеството над жените и в една модерна ислямска страна като Турция бе в реда на нещата. Опънати до болка коси, стегнати в кок, строг поглед и липса на цветове - горе - долу така изглеждаха всички нежни същества с офицерски чин а аз, наблюдавайки ги, се борех с представата си за момиче в копринена рокля до лъскавите пагони на мъжете и макар не веднъж да отчитах, че фуражката стои еднакво добре на всички глави, не се виждах в подобна роля.
Погълната от мислите си явно бях загледала жената по - дълго и втренчено, понеже се прокашля и ме запита какво не е наред.
- Извинете ме. Бях се замислила.
- Апартамента е на разположение. Ще ви отведат.
Момче в униформа ни поведе към асансьорите за гости а друго забута количка с багажа ни към служебните.
Удивително в тази страна бе, че наред с простотата и нищетата лукса и комфорта царуваха навсякъде, изобилието и продоволството бяха неизменна част от бита тук, така както бедността и немотията и бе невъзможно да не се изправи човек пред везната на сравнението и да не опита да избира. Често мислех за себе си, че бих изоставила всичко, за да бъда на Пътя с Ирис и хората като него и в моментите, когато ми бе най - тежко да се откъсвам от тях живота ми сервираше неописуемата красота на другия свят тук - изобилието.
В асансьора имаше малък стъклен бар с охладени напитки, две чудни червени канапета със златни лайсни и тежки тъмни огледала, върху стени от тъмносиньо кадифе. Помолих за чаша вода а Ванесса си взе кутийка пепси, което така и не опита. Да си призная, не очаквах да е толкова хубаво. Всеки военен мекян всъщност е образец на изисканост, но след Етилер - военния център в Анкара останалите някак бледнееха. Все пак ги имаше за наш късмет и можехме да се възползваме от удобствата им из цялата страна.
Апартамента ни бе на последния етаж, мансарден, светъл и просторен, включващ салон с удобна мека мебел за почивка, две спални с приходящи санитарни възли, гардеробна, кабинет и игротека, на която особено се зарадвах, макар да личеше допълнителното и прикачане към композицията, навярно заради семейства с деца, въпреки новоженския статус на номера. Сетих се за администраторката, която се учуди на заявката ни и се усмихнах на себе си. Бръкнах в чантата си - мъжа ми поклати глава, навярно мислеше че за бакшиш, а те тук са строго забранени - извадих флаконче Българска роза и я дадох на войничето с поръка да я отнесе на жената долу. Той се вцепени и едва след одобрителното кимване на G. прие и си тръгна. Не разбирах някои правила (или забрани - равнозначно бе) но не задавах излишни въпроси, рискувах да ме насочат към препрочитане на Протокола отново. Взех си душ и седнах в салона за красота на първия етаж да ме фризират. Обикновено не губя време за подобни неща, нито бих седяла с часове да ме гримират, лакират или пудрят но безмълвната молба в очите на съпруга ми ме свари неподготвена и се примирих. Вечерите във военната общност имаха своите правила и щом бяхме тук трябваше да се присъединим. Така например той можеше да седне в ресторанта само в тъмен костюм с вратовръзка или най - малкото - сако, или в парадния наряд с двуредни златни копчета и бели ръкавици, фуражка и всички принадлежни такъми като златисти плитки, пагони и медали, синджири или дори джобен часовник - аксесоар, предпочитан от кавалерите и нямаше как да не бъда в атмосферата му, веейки някоя тензухена риза над чифт изтъркани дънки, затова просто изтърпях тежкия грим който ми нанесоха и десетките фиби, неуспешно опитващи да придържат непокорната ми коса в гръцки кок. В крайна сметка излязох от там сред облак аромати и коса, твърда като гипсова перука от тоновете лак, който бързо се изпари и по раменете ми напопадаха непослушни къдрици. Ванесса също бе подложена на изтезание - баща и я бе дал на берберите в мъжкия сектор и там и бяха навили косицата на подскачащи около синя панделка букли. Пременихме се в пъстри облачета коприна, избрах високи сандалети с навити чак до коляното синджирчета и с вирнат нос и под ръка с моя царствен съпруг се наредихме на опашката за поздрав на присъстващия тази вечер генерал. Някои адети са немислими, но изпълними. Почакахме десетина минути за да пожелаем добра вечер и седнахме на отредената ни маса. Не мина и толкова, когато към нас приближи войник от охраната, прошушна нещо на мъжа ми и двамата напуснаха залата. След час се върна и на запитването ми обърна очи отегчено и ми подаде злощастното флаконче Българска роза, което опитах да подаря на администраторката. После ми я показа - седеше със съпруга си през две маси, изправена като паметик и гледаше невъзмутимо. Безвкусното мъмрене, което G. бе получил в кабинета на дежурния субай щеше да развали вечерта ни и аз се зачудих как да го развеселя, дори го поканих на танц след приключването на официалната част, включваща реч, тост и редица сервиране и отсервиране на топло и студено меню, скара, вина и десерти. Той обаче дори не се усмихваше и мълчаливо поглъщаше храната си, докато накрая не извика бутилка шампанско за масата на въпросната дама. Очаквах да я върнат още по - показно с порицание пред всички. И навярно това и би последвало ако не бе моята Ванесса. Тя проследи сервитьора, видя на къде гледаме ние, отиде при жената и каза:
- Да. От нас е.
После с ръце, сключени зад гърба се върна, седна и високо заяви, че иска да става офицер.
По щастлива за нас случайност на генералската маса седеше момиченце на около 5 и смигаше на дъщеря ми през цялата вечер и по тази причина никой не посмя повече да ни притесни.
Ситуацията като цяло бе толкова комична, че дори мъжа ми изостави надутата си физиономия и щастливо се разсмя. Последваха танци и веселба, а аз почти през цялото време си мислех, как бих искала все пак да осъмна в онази стаичка в дома на Алмир, далече от протоколното мъчение на цивилизацията.
Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...