автор: petia_bozhilova

Мила Мария,
Днес в Испания също е голям празник. Не, не е Йордановден, не е и Ивановден. Шести януари е денят на тримата влъхви, (източните царе, които видели витлеемската звезда и тръгнали да носят дарове и се загубили, естествено, нали са мъже и мразят да питат за пътя), или на Reyes Magos, царете магьосници, както ги наричат тук. Всички ги чакат , защото носят подаръци.
Децата им пишат писма (Скъпи царе, през тази година аз бях много добър и искам да ми донесете...) На непослушните носят ...въглени, но в днешно време и те са бонбони, сигурно затова днес никой никого не слуша...Снощи, както всяка година през тази нощ, цял Мадрид беше наводнен от шествия на колесници, от които герои от приказките хвърляха бонбони, балони и дребни играчки. Първите години се бутахме из тълпата и събирахме бонбони, много весело беше...Сега като че ли народът се посви, а и ние се понаситихме и поразглезихме от хубавото...
Отклоних се малко от текста на песничката, която обсъждахме. Извини ме.
Тя е посветена на Иван, скулптора Иван Христов. Ръката ми натежава, като пиша името му...Ще ти разкажа за него, двете сме си в къщи днес, имаме време и за писане, и за четене.А човекът заслужава да му изпратим днес по една светла мисъл.
Преди 7-8 години, не помня точно колко, прочетох в Нова дума, вестникът на българите в Испания, че е организирана изложба на българския скулптор Иван Христов. Името ми беше непознато, но като видях снимките на скулптурите и прочетох обяснението, че са изработени от бразилски кедър, разбрах, че в най-скоро време трябва да видя изложбата. Веднага се обадих на Донка (Донка Калчева, не я познаваш, но аз съм ти изпращала нейни стихове).
– Кой, Иван ли?-засмя се тя- Че аз го познавам от години! Големи приятели сме и с него, и с жена му. От „нашите“ са и двамата, тя е певица и художничка...
В края на седмицата и аз познавах Краси и Иван. Познахме се веднага, мила, така, както се познахме и с теб още след първия мейл, който разменихме. Сродни души...и сродна диагноза „заплес“, както казваше той...
Доста изложби видяхме, поляхме и възпяхме с китарата на Донето, и негови, и на Краси. Не се виждахме често. Повечето българи тук работим тежка физическа работа и творим в паузите, на пресекулки, малко между другото и на инат, както впрочем обичаме и живеем, но това е друга тема. Скулптурите на Иван са такива, че който ги види веднъж, не може да ги ,,сгреши“ с други. Снимката на неговата Свобода на духа,остана на корицата на моята „Жега в Мадрид“...
Страшното дойде изведнъж...
През месец май 2010 Иван тръгна за България да види немощните си родители. Човекът, който цял живот е работил по летища в България и Европа, се загубил на летището във Виена като малко дете. Не зная подробности как е стигнал до дома си, зная само,че възрастната му, болна майка се обадила на Краси и Краси отлетяла спешно за България. До нас долетя диагнозата тумор в мозъка. Не оперируем.
Няколко дни по-късно Иван беше тук, в Мадрид. Нямаше друг начин. Тук бе работил, тук бе плащал здравни осигуровки. Родителите му останаха там, просто бе немислимо за тях на тази възраст и в това здравословно състояние да се качат на самолет за страната, в която се върна, за да угасне единственото им дете... За повече подробности и не питах. В такива моменти е невъзможно да разпитваш дори и с най-добри чувства.
Отидохме с Донка да го видим. Милият, вече не можеше да говори, само ни гледаше. Донка го милваше и целуваше като малко дете, а аз извадих малкия си фотоапарат. Краси вадеше и нареждаше в широкия хол, аз скърцах със зъби и снимах. Картините, скулптурите, книгите, очите на Иван, скритите сълзи на Донето, откритата усмивка (ох, тази синеока усмивка!) на Краси, черните камъни от остров Тенерифе, с които тези „бели врани“ си бяха напълнили куфарите при последното си общо пътуване...
На тръгване, най-неочаквано за всички, най –вече за мен, показах на Иван...среден пръст и извиках, колкото ми глас и душа държаха:
–Мамка му и живот, Иване! Мамка му...
Иван ни изгледа мълчаливо една по една, Краси, Донка, мен, другите приятели, една шепа, на пръстите на една ръка се брояхме...Всички плачехме, до там ни бяха стигнали силите. След това вдигна мълчаливо ръка и сви всички пръсти. Остана само средният.
Последната му снимка...
В началото на август Краси имаше рожден ден. Юбилей. Шестдесет годишнина. Зодия Лъв.
Отидохме.Шепа приятели, събрани около лъвичката и нейната майка. Другият лъв, Иван, който имаше рожден ден след няколко дни, беше откаран предната вечер в болница за нелечими- не, за „последно надеждни“ болни. Нали надеждата умира последна...
Имахме и тортичка, и агнешко бутче, дори няколко песнички имаше на огромната тераса под едрите кастилски звезди. Имаше и много телефонни обаждания за Краси. При всеки звън на телефона, (т.е-не звън, а весел детски смях, който тя си е сложила като мелодия на GSM-a) ние замирахме и се споглеждахме...с весели усмивки на лицата. Не знаехме кой и за какво звъни по това време.
Прибрах се и същата нощ написах песничката, мила Мария. Изля се на един вопъл, с думите, с мелодията, със снимките, които гледах на екрана на лаптопа, с картината, която Краси беше нарисувала за мен и която те двамата бяха закачили над леглото ми в малката стаичка...
Смъртта дойде през септември. Тя винаги идва нечакана, като първия сняг, който винаги изненадва, дори да падне навръх Коледа. И винаги ни сварва неподготвени и някак голи, голи, като при раждането...
Била ли си някога в Танаториум в Мадрид, мила Мария ? Дано не ти се е налагало! Чисто, подредено, удобни дивани, официално облечени хора...Почти като на изложбите на Иван...
Станах и залепих лице на стъклената стена. Там, зад нея, лежеше...нещо подобно на восъчна фигура, облечено в черен костюм и покрита с цветя. От двете страни светеха два големи електрически свещника. Нищо друго. Бях като говедо, мила. Нищо не чувствах, нищо не разбирах, нищо вече не виждах, нищо не чувах. Тогава запях:

Една от срещите ще е последна. То се знай,
един от всички ще потегли първи
за там, където всички знаем, че ни чака Рай,
но за където никой тук не бърза.

Ще охнат другите:“Как е възможно?!
Нали до вчера пяхме с него с радост?..“
Гърмът и в бурен ден ни разтревожва,
снегът и през декември изненадва!

Да пеем днес с другарите
за нас и за живота,
снели за миг товарите,
дето геройски носим,
че сетното желание
на пътника „за горе“
е земните създания
очите да си отворят!..

Усетих, че залитам и в този момент ме хвана ръката на Елена. Здрава, миньорска ръка е нейната. Обърнах се и видях, че всички са застанали плътно зад мен. Поех въздух и продължих:

Един ще напусне и ще тръгне сам на път,
оставил земни грешки и заблуди...
Дано там, горе, здраве и любов да се ценят
не както тук-когато се загубят!

Да пеем днес с другарите
за нас и за живота...

За втори път изпях тази песничка на Първа пролет следващата година. Групата по паневритмия, където ходим доста българи, се бяхме се събрали в парка за първия танц на годината. Всички бяхме облечени в бяло, усмихнати, разпуснали коси и души, с едно въздушно настроение. Краси също беше при нас, облечена в черно от главата до петите,милата, с късо подстригана коса.
Наредихме се по двойки, пуснахме записа на цигулката и се завъртяхме мълчаливо в кръг. Черната фигурка на Краси „стискаше“ гърлата.
Тогава тя запя. Запя силно, чисто и прочувствено, както само Краси можеше и пя от началото до края. Един по един запяхме и ние.
Като свършихме танца и седнахме, тя ме помоли да ѝ изпея песничката за Иван. Като свърших, се усмихна и най-неочаквано и за мен и за приятелите, каза:
– Искате ли на Великден да се организираме и да отидем в...Париж?
–А, не!-усмихнах се аз, облекчена, че сменяме темата.- В Париж бих отишла само с някой мъж, с който...
Усетих се какви ги приказвам и прехапах устни, но вече беше късно. Гледах посърналото лице на почернената фигурка и ми идеше да се зашлевя от яд:
–Извинявай, Краси...
– Вие извинявайте...Знаете ли, винаги сме искали с Иван да отидем в Париж! Това беше мечтата на живота ни. Като се оженихме, искахме да отидем там на сватбено пътешествие, но той работеше при военните и не ни пуснаха. Обещахме си за тридесетгодишнината непременно да отидем. Да, но тогава децата бяха малки, заплатите – и те, парите не стигаха. Обещахме си най-тържествено, че на четиридесетия рожден ден непременно ще отидем, макар и само за часове, едно кафе да изпием на Айфеловата кула и да се върнем, ще ни стигне...Тогава обаче изплащахме жилището. Заклехме се за петдесетия непременно да сме в Париж, но се озовахме в Мадрид, започвайки от нулата...Сега вече нищо, нищо не би ме спряло...но НЯМА с кого...
Това е историята на тази песничка, мила Мария. Една малка песничка, посветена на един голям човек. И един въпрос, който едва ли някой друг, освен Автора, който винаги, ама винаги има право, ще чуе:
Хора, мили хора! Защо давате мечтите си за осиновяване? Кой и кога ще ги сбъдне вместо вас?