автор: lordly

Есен е. Паркът те обгръща с ухание на окапали листа, с лека и топла мъгла, и с усмивки от афишите на миналото лято. Алеите са лъснали от влагата, накапани от жълто, кафяво, червено, уж безразборно, но красиво, както може само есента. Уж крачиш по алеите и уж си там, ама не си. Душата ти те гледа отстрани и ти се радва, че ти е хубаво, че си.
С такъв един прилив от чувства и усещания, в късният следобед на този октомврийски ден, пенсионираният общински архивар Хараламби Мустакеров наруши обичайния си маршрут и свърна по калдъръмената пътека към статуята на „Къпещата се девица”.
Ерген си остана бай Хараламби. Не че нещо му имаше, ама все с туй общинско безпаричие и с тоя мирис на стара хартия, никоя не щя да го вземе. Свикнал си беше той с дереджето и само рядко се просълзяваш при гледката на някоя целуваща се двойка.
Този път около статуята двойки нямаше и архиварят се отпусна на пейката фронтално срещу нея. Не за пръв път се питаше, коя ли е позирала на скулптора? Представи си я, като статуята, но от плът и кръв, с косите мокри, разпилени над набъбналата гръд. Пристъпваше към него, прикрила с длани розовите пъпки, свенливо. Ухаеше на мокро, свежо, чисто... Поседна в скута му, докосна го с коприната на влажната си коса...и баш тогаз подвикна някой:
- Лайза, чиба-чиба....слез от човека! Ах ти флиртаджийка такава!