автор: evakovach

Искаше да напише историята на една жена, която всеки ден виждаше в магазина за кафе. Красива, но отблъскваща жена. Често седеше на бара и разговаряше с момичето, когато тя влизаше и думите им замръзваха като ледени кристалчета във въздуха. Ако някое ме улучи в сърцето, ще се вледеня завинаги, каза той веднъж на момичето. А то отговори: Мъчно ми е за нея. Но никога не каза защо.
Писателят знаеше, че жената е известна журналистка, беше гледал репортажите й по телевизията и знаеше, че е безмилостна. Всеки, попаднал във фокуса й, се прощаваше завинаги с доброто си име. Повечето от жертвите й напълно си го заслужаваха, защото доброто им име не беше нищо повече от лустросана фасада, зад която се криеха мръсни сделки и срамни тайни. Понякога имаше чувството, че тя живее от това, храни се с чуждото нещастие и болка, като орела, който разкъсвал черния дроб на Прометей, прикован на скалата. Беше наблюдавал лицата на известни политици, съдии, лекари или полицаи да се гърчат пред обектива на камерата й, сякаш пеперуди, забодени с карфици в стиропор, докато тя хладнокръвно съсипваше репутацията им, кога с факти, кога с намеци. Но лицата им потвърждаваха дори неизречените обвинения. Очите им, сведени надолу, прехапаната долна устна, нервните жестове, с които потриваха носа или ухото си, всичко крещеше виновен съм, накажете ме.

Опитът му с престъпния свят го караше да се съмнява в методите й. Беше сигурен, че подборът на уличаваните от нея не е случаен, че някой й подсказва имената и й подхвърля необходимите очернящи факти. Не че имаше желание да се рови в историята, за да я разобличи. Майната му на обществото, на него му беше все едно, стига да има скандали. Хляб и зрелища. Колкото по-малко беше хляба, толкова повече растеше гладът за зрелища. Писателят се интересуваше от жената само доколкото беше потенциален интересен прототип. Надяваше се ако успее да измисли героинята си добре, тя да дръпне целия сюжет. Защото той нямаше никаква представа за какво да пише. Изобщо не знаеше каква история иска да разкаже. Но искаше да напише книгата на всяка цена. И знаеше, че трябва да е за жената.

Разбра го, когато видя как момичето в магазина за кафе се разплака. Инстинктивно той усещаше, че има някаква важна причина да вярва на момичето, макар да не я разбираше. Понякога, седейки срещу нея на бара, имаше чувството, че гледа света през нейните очи, но не по свое желание. Сякаш тя леко го хващаше за ръката и му казваше, ела да ти покажа нещо. И го настаняваше на първия ред на съзнанието си, откъдето той наблюдаваше света и хората като в 3D анимация- реалистични, но осезаемо нереални. Същото се беше случило и с жената, когато момичето плака, а писателят почувства, че плаче самият той. За жената, за момичето, за книгата, която никога нямаше да напише.

Всъщност, след това той се прибра и седна на машината. Написа първата си страница от дълго време насам. Написа я на един дъх и когато спря, се чувстваше облекчен. Знаеше, че е трябвало да го направи. Откакто познаваше момичето от магазина за кафе чувстваше, че нещо се променя. Не пишеше, но усещаше, че моментът е близо, че се оформя и зрее бавно, но настоятелно, сякаш думите се подреждаха някъде дълбоко в съзнанието му, без никакво негово участие, но не бяха готови да се появат на бял лист.

След онзи ден, когато момичето плака, моментът настъпи и буквите сякаш бяха подредени на чукчетата на машината, а той просто трябваше да удари клавиша. Физическата му сила беше единственото от което думите се нуждаеха, за да оживеят. Той беше чувал за художници, които твърдяха, че невидима ръка движи четката им. Беше чел за писатели, които разказваха, че идеята се излива от тях като от някакъв съд, а после, когато четат ръкописите си, те дори не помнят, че са ги написали. Но никога не го беше изпитвал. Чувстваше се инструмент на някаква сила, която не разбираше, но приемаше, не се страхуваше от нея. Усещаше я като вълна, която го приласкаваше и нежно, но настоятелно напътстваше пръстите му върху клавишите.

Може би това е творчеството, мислеше си писателят. Може би за първи път съм наистина писател. Това го изпълваше с надежда, но и със страх, че силата може да си отиде и отново да го изостави, сам и празен пред мълчаливата пишеща машина. Не знаеше какво да направи, за да я задържи, знаеше само, че трябва да е винаги готов да я приеме и да изпълни дълга си към думите.

Писателят стана да си налее чаша изстудено розе, когато чу зад гърба си необичаен шум. Всъщност, не шумът беше необичаен, напротив, той беше познат и обикновено го изпълваше с удовлетворение. Но не и когато беше на две стаи и антре разстояние от тракащата пишеща машина. Той остави чашата с трепереща ръка на кухненския плот и бавно пристъпи към кабинета си. През отворената врата ясно се виждаше настолната лампа, в чията жълта светлина машината бодро тракаше и сменяше редовете в равномерен ритъм. Писателят гледаше от вратата и успя да различи едва няколко думи в началото: „Горещо е. Онова горещо, което прави времето да виси като муха в паяжина над прозореца.”

Единствената му мисъл беше какво ще стане, когато страницата свърши.