автор: ivliter

Сега трябваше да съм с приятеля си на любимото ни място. Вместо това стоя тук сам, тъжен и потънал в разсъжденията дали постъпих добре, като му казах истината право в очите.
Обиди се и намери повод да ми откаже планувания отдавна излет до това красиво място, на което без него сега не мога да се насладя както ми се иска. Усетих докосване по рамото от разлюляната клонка от лекия ветрец. Това беше като докосването на Ведрина.
- Не се коси. Не бива да се боиш да казваш истината за
нещата. Правилно постъпи, като му каза какво мислиш по повод постъпката му.
- Струва ми се все пак, че не винаги е най-добре да
казваш истината. Така можеш да си спестиш много неприятности.
- Нима е по-добре да лицемерничиш? – пита
събеседничката ми.
- Имаш право – съгласявам се аз.
- Разбира се, че имам. Истината е като горчиво лекарство, неприятно на вкус, но възстановяващо здравето.
- Ако нещата се назоват с истинските им имена, мнозина биха се засрамили от богатството и славата си – казвам аз.
- Хубавото е, че истината не признава граници и преодолява всякакви пространства, не може да бъда спряна с нищо. Рано или късно излиза наяве. И най-горчивата истина е по-добра от най-приятното заблуждение.
Над високия внушителен силует на върха пред мен изплува яркото пролетно слънце. Светлината на животворните му лъчи залива ширналата се под мене долина.
- Правдата е като слънцето – може да бъде затъмнена, но само временно – казвам аз под въздействието на гледката.
- Да, тя е като слънцето, стои над всички неща – добавя Ведрина.
- Но вярвам ще се съгласиш с мене, че факелът на истината често изгаря ръката на този, който го носи.
- Няма как да не се съглася. Животът е пълен с такива примери.
Слънцето е прехвърлило острия зъбер на насрещната скала, което е сигурен знак, че ако искам да проведа целия заплануван преход за деня е време да тръгвам. Изправям се, намествам раницата на гърба си и казвам в заключение:
- Може да има много мнения по всички въпроси, но истината винаги е само една. Да вървим.
- Ти върви. Аз ще поостана да се полюбувам още малко на красивата гледка – отвръща Ведрина и ми помахва с ръка за довиждане.
Повдигам с ръка разлюляната клонка от ветреца и тръгвам по стръмната пътека към върха, защото знам, че на всеки връх ни чака нова истина.