автор: evakovach

Шоуто трябва да продължи. На всеки купон в редакцията се слушаше именно това парче. Много смешно. Фреди Меркюри сигурно се обръщаше в гроба.А тя си мислеше за друго.Любовта на живота ми, не ме оставяй, не ме наранявай…Не ми отнемай любовта защото не знаеш какво означава за мен. Какво означава? Бижута? Рестранти? Сензации? Журналистка, любовница на известен политик. Каква ирония! Ако само занеха как именно тя се добираше първа до най-голещите скандали в държавата…

Всичко започна в задната стаичка и наведената й глава. Мислеше си, че това се случваше само на другите. Само не преглъщай, повтаряше си, не преглъщай и не повръщай, всичко ще свърши след малко. Не преглътна и не повърна. Но това беше само началото. Той я хареса. Дори й прати цветя с бележка, че не одобрява новата й прическа. Русите кичури, които той дърпаше налоду, надолу, които увиваше около ръката си като примка…Тя ги отряза още на другия ден с надеждата, че ще забрави. Но цветята дойдоха с бележката, че нищо не е забравено и не е приключило. „Пусни си косата и ела пак” пишеше само на бележката. Имаше твърде много за губене, за да зареже всичко. Не, че не си представяше как изпразва бюрото си и си тръгва само с един кашон. Но всички бяха наясно. Кичурите ги нямаше, но здравият захват я държеше в невидима хвътка и не можеше дори да обърне очи нагоре.

Знаеше че ще стане журналистка още от 10 годишна. Гледаше по телевизията кадрите от войната в Ирак и репортерите, облечени в бронежилетки и разбра, че това е, което иска да прави. После всичко мина гладко до мига, когато започна работа в най-голямата местна телевизия. Тогава разбра, че битката не е кой да замине да отразява поредната война, а кой ще се настани в президентския самолет за петдтневна протоколна визита в Бразилия, кой ще отразява конференция на управляващата партия на топъл екзотичен остров или седмицата на модата в Милано. Телевизията нямаше пари да праща екипи в горещите точки, защото ги харчеше за женски токшоута и хонорари на „звездите” си.

Първият път, когато нахлу в кабинета на шефа си и с блеснал поглед обями, че иска да замине за Косово, той я погледна недоумяващо и просто й съобщи, че я мести в ресор вътрешна политика. Сладката ти муцунка ще извади много политически тайни, изхили се главният редактор. Една седмица след това не ходеше на работа. Не я интересуваше дали ще я уволнят. Беше се борила цял живот да е най-добрата сред най-добрите, но никога не беше чувала нещо по-обидно за себе си. След седмица се върна и направи първия си репортаж за влиятелен политик, обвинен в корупция. Изля в минута и половина цялата си ярост към редактора, към колегите, към политиците, към цялата човешка гмеж, през която трябваше да си проправя път, за да диша. Материалът беше професионално и морално недопустим, но не й пукаше.

Знаех си, че можеш, беше единственият коментар на главния редактор. Той я обяви за топ политическия репортер на телевизията и задължи всички останали да й дават цялата си информация, за да поема най-важните, най-скандалните и най-пикантните теми. За 10 години сладката й муцунка утрои рейтинга на новините, а също и заплатата й. Политикът играеше по правилата- винаги й се отплащаше с дебели папки, пълни с информация. Тя знаеше, че той я използва, за да разчиства политическите си опоненти. Но не й пукаше. Все едно беше кой ще изгърми първи.

Беше се научила да се справя с чувството за лепкава мръсотия, което я притискаше винаги, когато останеше сама. С много ирландско с лед, с безименни мъже и книги, камари от книги, струпани на земята в полупразната дневна. Живееше тук отдавна, но нарочно не ги подреди. Не искаше да създава дом, а просто да спи някъде. Апартаментът беше подарък от родителите й още от времето, когато тя не можеше и да мисли за собствено жилище със заплатата на начинаещ журналист. Сега можеше да си купи много по-голям, в престижен квартал, но не искаше. Политикът й предложи да й подари мезонет в частен комплекс, който строителната фирма му дължеше срещу съдействието да купи терена за жълти стотинки. Тя отказа. Папките бяха професионална сделка, но апартамент щеше да е лично.

Книгите в камарата изглеждаха настръхнали, все едно очакваха всеки миг да бъдат подпалени. Купчината беше покрита с дебел слой прах и когато взимаше някоя книга, тя издухваше праха и за миг си представяше, че е в библиотеката на средновековен манастир. Обичаше да експериментира като посягаше към купчината със затворени очи и се опитваше да познае книгата, опипвайки хартията и вдъхвайки миризмата й. Често успяваше. Някои бяха на баба й. Познаваше ги по миризмата на старост, която се беше пропила в дома й, в дрехите й, в ръцете й, когато я галеха по косата, за да заспи.

Други си беше купувала сама. Някой бяха захабени от четене, можеше да почувства с върха на пръстите си подчертаните с молив редове и бележките отстрани. Като млада обичаше да спори с писателите. Други не бяха отваряни- страниците им бяха слепени на места и още миришеха на печатница.

Понякога като подритваше някоя книга, изпаднала от купа, се чудеше кога е успяла да ги прочете, работйки по 18 часа дневно и без да е почивала от 10 години. Знаеше кога- в малките часове на нощта, когато въпреки питиетата и поредния безименен мъж въпросите нахлуваха. Това ли е всичко? За това ли било? Аз това ли съм? Тогава сядаше сред купа с книги, хващаше някоя и забравяше всичко докато часовникът не напомнеше, че е време за сутрешното кафе.

…

Писателят прочете последния ред и свали очилата си с въздишка.