автор: secret_rose

Когато плодът е готов, черупката сама се разтваря.
Газиантеп, 2006

- Кажи ми за вятъра.
- Какво за него?
- Не се прави... нали ми разказа за вятъра. Вчера ме продуха един и не помня нищо, дори ми довя пясък в ръцете. Наоколо и суфи нямаше, всички бяхте изчезнали.
Ирис развеселено хвана ръката ми.
- Меги, когато ти казах да наблюдаваш отстрани имах предвид да присъстваш осъзнато и тихо а не да анализираш. Щом анализираш нещо, то се видоизменя и се дели. Анализираш ли, опитваш ли да прозреш нещата, ти се намесваш и прекъсваш естествения им ход.
- И как става това да не се месиш на себе си?
- Виж ги - не помръдват...
Изведнъж Ирис се изчерви, сведе очи и затрептя като лист.
- Извинявай... не исках да те поучавам.
Стъписах се но не казах нищо. Огледах се.
Статуите се издигаха величествено наоколо, мълчаливи и неподвижни. Някои бяха дребни и смешни, други се извисяваха до двоен човешки бой. Имаше крилати лъвове, жени с особени накити и многопръсти нозе, двуглави същества, животни и сфинксове, изработени от сиви и виолетови базалтови камъни, каквито изобилстваха наоколо.
Мястото се наричаше "каменно огнище" и още "каменната работилница на верните" и съществува от 3000 години преди Христа. Загледах едно грозно базалтово лице и се зачудих какви тайни крие.
- Всички ние съществуваме заради тайната, която носим в себе си.
До мен застана висок мъж и вдигна ръката ми към статуята. Смуглите му пръсти погалиха камъка през моите.
- Коя тайна... Бог ли...
- Не, не... Нима Бог е тайна? Тайната е движението в неподвижността.
Той взе клечка и нарисува на земята голям кръг. Около него, като прегръдка разположи слънцето, сякаш този кръг се намираше в слънцето, а в кръга постави миниатюрна звезда.
- Тази звезда е животът, човекът, камъкът.
- Помислих, че рисуваш слънчевата система...
- О, да. Ето и планетите. - нарисува планетите вътре в кръга и ги свърза със звездата.
- Астрономията няма да признае твоята графика - усмихнах се и с догадки заразглеждах рисунката.
- Астрономията също е в кръга - отвърна и изписа голям въпросителен знак с пояснение, че това е тя. После със замах прокара един лъч от центъра на малката звезда нагоре към слънцето, заобиколи кръга и върна лъча от слънцето в сърцето на звездата. От една страна погледнато се получаваше хоризонтална линия, която пресича всичко изобразено, но от друга тя бе вертикал. И двете обаче минаваха през човека.
Спомних си рисунките на Ирис, които разглеждах на брега и светлината в тях, минаваща през сърцето.
- Изобщо не ми достига ума да си представя всичко това, толкова е необятно...
- Затова остави ума и опитай със сърцето.
Тъкмо отворих уста да запитам нещо и видях приближаващи към нас група туристи. Носеха широкополи шапки, слънчеви очила и пуловери, завързани на кръста и от далече замахаха с ръце и се засмяха. В този момент високият човек ме дръпна, затананика някаква песен и ме завъртя в танго върху изрисуваната от него слънчева система на земята. За миг рисунките изчезнаха.
Към нас приближи жена и заговори на развален турски:
- Здравейте. Хубаво е тук. Аз съм Ниса.
- Приятно ми е - Игор Т., астроном и мошеник.
Високият изпълни грациозен поклон, улови ръката на дамата и я целуна.
- Игор? Руснак ли си? - запитах удивено през смях.
- Да, но живея в Истанбул, дойдох в Зинджирли по работа. Заповядай на гости, ще те запозная с Трисмегист и Тот.
- Ще дойда... - усмихнато се сбутах в Ирис и оставих чаровника на новите му слушатели.
- Той се закача, не му се сърди.
- Не се... Наистина ли е астроном?
- Да.
Помълчах известно време вглъбена в мислите си и тихо се придвижих между статуите. Исках обаче да говоря, исках да го попитам. Усетил, че в мен се блъска противоречие Ирис спря и ме обърна.
- Какво има...?
- Ирис... научи ме да танцувам. Искам да се въртя като вас.
- Сигурна ли си?
- Да... Пробвала съм сама в къщи но не се получава... завива ми се свят, стъпалата ми се разместват, не става.
- Не можеш да танцуваш със стъпала, с мисли. Ще ти дам указания, но само с тях също не може.
- Никога няма да стана дервиш... но поне да танцувам, за себе си.
- Този танц никога не е за себе си... в този танц тебе те няма, той е за другите. Сваляш всичко, цялата си наличност. Толкова цялата, че огънят да няма какво да запали по теб. Разбираш ли... За да танцуваш Сема трябва да те няма изобщо. Можеш ли да опиташ?
- Да ме няма ли... Но това е невъзможно.
- Докато го смяташ за невъзможно ще залиташ и ще ти се вие свят от въртенето.
- Дервишите всъщност не се въртят, нали, не са те, които се движат.
- Ние хората виждаме само тяхната неподвижност в танца. Последното, в което присъстват дервишите е поклона. После свършва пътят на себето и започва Сема.
- Научи ме...
Някак усещах, че не бива да продължавам нататък и замълчах. Той щеше да ме научи и аз щях да го чакам. Тогава още не съзнавах, че изричайки своето желание, извиках върху си нещо, от което нямаше да мога да се откъсна никога. Първите стъпки по пътя се поемат несъзнателно и необмислено, обикновено са плод на човешка любов и отсенки от непознат, далечен копнеж. Божественият вопъл се рее навсякъде около нас, обгръща ни, вика ни, гледа ни, но ни докосва само ако го повикаме ние. Само тогава, когато изречем с цялото си сърце "Ела".

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...