автор: evakovach

Момичето се смущаваше винаги, когато жената влизаше в магазина за кафе. Тя излъчваше някакъв хлад, който то чувстваше още преди да е отворила вратата. Като Снежната кралица и Герда, мислеше си то. Не знаеше дали жената беше красива, но то я намираше за красива по някакъв особен, болезнен, но притегателен начин. Както е красиво изсъхнало дърво сред житно поле, когато черните голи клони изглеждат като надраскани с въглен на фона на пшениченото жълто и лазурното синьо. Като гарваните на Ван Гог.
Момичето харесваше тънките китки и изпъкналите колене на жената, харесваше начинът по който тънките й крака се подаваха под тясната пола, която никога не беше достатъчно къса, за да е пошла. Харесваше как високото й тяло изглеждаше едновременно крехко и жилаво, а походката й приличаше по-скоро на танц, но без намек за флирт. Всичко в тази жена казваше пази се, не ме доближавай.

Тя винаги идваше рано, преди колегите си и пиеше двойно еспресо без захар. Поръчваше го с един и същи отсъстващ глас, без да гледа момичето в очите, сякаш дори не го забелязваше, все едно пускаше монета в автомат за кафе. Винаги отпиваше, преди да затвори чашата с пластмасовото капаче. И винаги изражението й беше като на дете, на което Дядо Коледа е сгрешил подаръка. Тя обича сладко кафе, не толкова силно и с капка мляко, мислеше си момичето.

С годините се беше научило да разгадава желанията на хората дори и без самите те да ги съзнават. Но така й не се осмели да предложи на жената да опита. Страхуваше се, че тя ще се сепне, ще го забележи за първи път от толкова време и може би кристалче от сърцето й ще улучи момичето в окото. Ваднъж си помисли какво ли ще стане ако тайно добави малко захар в кафето на жената. Дали щеше да отпие и да се ядоса от своеволието му? Или лицето й щеше да се отпусне за миг и поне едно ледено кристалче да се превърне в кристалче сладост?

Опитваше се да си представи живота й. Защо е станала Снежната кралица. Не беше сираче, момичето можеше да разпознае родителското отстъствие. Напротив, всичко в нея говореше за добро семейство, добро възпитание, добри възможности. Вероятно родителите й я баха обичали, по техния си, родителски начин, който мери любовта по завещаните апартаменти, а не по следобедите в парка. Вероятно беше добра в работата си. Дрехите й бяха скъпи, очевидно й колата й, макар момичето да не разбираше от тези неща. Не гледаше телевизия, но знаеше от Писателя, че жената е известна журналистка. Какво не й достигаше? Любов?

Не е трудно да се живее без любов, момичето знаеше най-добре. Поне без любовта, както повечето хора я разбираха. Човек няма нужда от любовта на друг човек. Но има нужда да изпитва любов. Безадресна, безлична любов към миговете преди залеза, когато слънцето сякаш отчаяно се бори да не падне зад билото. Към аромата на метални стружки, когато си провесил глава през прозореца на влака, а край теб има само море от слънчогледи. Към чувството, че този миг, който преживяваш в момента, никога повече няма да се повтори и трябва да го запомниш на всяка цена, дори и да е най-лошият в живота ти.

Тя никога не е изпитвала такава любов, мислеше момичето. Или поне отдавна е забравила. Когато гледаше дългите й нервни пръсти мислеше за Рахманинов. Писателят й каза за него. Когато чу третия му концерт за пиано си представи жената- целият този хаос от звуци сякаш бушуваше зад тъмните очила, които тя никога не сваляше. А в нея има толкова сила, мислеше момичето. Сила, впрегната в хомота на лицемерието и суетата, която ръмжеше с изпъкнали вени, но не й достигаше ярост, за да се освободи.

Момичето потръпна и в този миг жената влезе в магазина за кафе. Беше се подстригала. Имаше и нещо в очите й, нещо променено, нещо тъмно, но изненадващо човешко. Момичето изпита ненадейно желание да заплаче. Както когато разбра, че никога няма да напише книгата си. Почувства се опустошено и празно, помисли си, че никога повече няма да изпита нищо хубаво и ще тъне вечно в студена мъгла, както Лондон в старите черно бели филми.

Двойно еспресо, каза жената и момичето се стресна. За първи път гласът и звучеше така- все едно наистина е тук, от другата страна на бара, а не е запис от електронно устройство. И я гледаше. Жената я гледаше в очите. Момичето пое дълбоко въздух и пусна машината. Стоеше с гръб към жената а раменете му бяха изправени решително, докато ръцете му работеха бързо. Обърна се и й подаде чашата. Жената отпи. Отне й половин секунда да почувства разликата. Погледът й се вдигна от чашата и момичето спря да диша. После видя как кристалчетата се топят и от очите на момичето потекоха сълзи.

Жената преглътна. Хубаво е, каза само. И излезе.

Момичето стоя дълго втренчено във вратата преди да избърше сълзите си.