Неотдавна се беше запознал с една девойка от Латвия- Рая. Беше в началото на май, когато ленинградската пролет пристъпваше бавно и красиво.
Двамата се разхождаха в парка, когато покрай тях минаха двама младежи. Володя усети как Рая стисна силно ръката му. Погледна я. Беше прибледняла.
- Раечка, зле ли ти е?- попита я тревожно той.
Не успя да получи отговор, когато някой блъсна грубо рамото му. Беше единият от младежите. Стори му се, че го е виждал някъде.
- Слушай, белогвардейско копеле, да оставиш това момиче, че лошо ти се пише! Ясно?!
- Кой сте вие и какво желаете?- спокойно попита Володя
- Абе, кой съм ще разбереш малко по-късно, ако не послушаш съвета ми!
- Да вървим, Володя- почти шепнейки го помоли Рая. - Ще ти обясня всичко!
Разказа му, че преди да се запознаят, дружала с него. Баща му бил директор на голям завод. Семейството било доста заможно, а синът им- много разглезен. Учел в техния институт, но на занятия почти не се мяркал. Появявал се само по време на сесия, за да си "вземе" изпитите. Отначало Рая била заслепена от изискания му вид и възпитаните му обноски. Но много скоро почувствала, че всичко това е просто заучено, фалшиво. Опитала се да се измъкне от него. Било невъзможно. Той я преследвал на всяка крачка.
Рая говореше припряно, сякаш час по-скоро искаше да се извини за случилото се.
- Ти си с авторитет и влияние сред преподавателите и ръководството. Можеш да ми помогнеш да се освободя от него. Моля те! Нали си и в Институтския комитет на Комсомола?! И там може да подшушнеш, да го изключат...
Володя усети, че небето стана по-ниско. Не забелязваше вече красота около себе си. "Колко наивно!- помисли си той- Тя затова се е запознала с мен! А аз си мислех, че има нещо чисто между нас... Убедена е, че ще се съглася. Нима толкова много съм сгрешил в оценката си за нея?"
Минаха няколко дни. Рая постоянно го търсеше, но той умишлено я отбягваше. Нещо в него се беше пречупило...
Думите на младежа не излизаха от главата му. Искаше му се да научи повече за рода си, но се боеше да не разстрои майка си със своето любопитство. Една вечер се пристраши:
- Мамо- започна плахо той. Какъв е бил дядо? С какво се е занимавал? Разкажи ми...
- Вече хиляди пъти съм ти разказвала всичко, което знам за него, миличък! Била съм само двегодишна, когато е заминал за България. След това сме изгубили всякаква връзка. Понякога ми е минавало през ума да започнем търсене, но забързана в работа и грижи, все не оставаше време. Пък и толкова години са минали, как да го открием...
След този разговор, Володя започна издирване на дядо си. Написа писма до български вестници и списания. Очакваше да стане чудо. Минаха няколко години. Володя не спираше кореспонденцията си с непрестанни запитвания и молби към различни институции.
Една привечер, връщайки се от занятия, в пощенската кутия го чакаше плик с клеймо от България. Сърцето му заблъска лудо. Нетърпеливо отвори писмото.
"Дорогой Владимир Михайлович, в отговор на Вашата молба, Ви съобщаваме, че направихме проучване и открихме търсеното от Вас лице- Николай Петрович Михайлов. Същият е жител на гр.Якоруда и понастоящем е пенсионер. " Следваше адреса на дядо му.
Володя ликуваше: "Най-после го открихме!". Още същата вечер написа писмо. Отговорът не закъсня. Получиха потвърждение, че наистина е той и покана за гостуване. От всеки ред на писмото се чувстваше радостта, с която възрастният човек е посрещнал новината...
И ето - Володя вече беше на път...
В Якоруда пристигна надвечер. Намери улицата- тясна, калдъръмена. Невисоки къщи с просторни чардаци и сенчести дворове. Ето го и търсения номер- 17 с табела Образцов дом.
Не беше съобщил точната дата на пристигането си. Искаше да изненада дядо си. Почука на дървената порта. Не чу отговор. Открехна вратата и влезе. Малкото дворче приличаше на истинска цветна градина. Личеше грижовната ръка на стопаните. Хлопна врата. На чердака се показа възрастен мъж.
- Добър ден! Кого търсите? - чу той българска реч
- Добрый день, дедушка!- тихо продума Володя
Старецът потрепери и държейки се за дървения парапет, заслиза надолу, за да попадне след миг в прегръдките на внука си. Беше трогателно да гледаш как тези двама мъже, носещи една и съща кръв, стоят здраво прегърнати и по очите им се стичат горещи мъжки сълзи...
- Е, имало Бог! Намерихме се...- накъсано пръв проговори старецът. Разказвай, мили мой, как е Тамарочка, разказвай за всичко!
После се сепна:
- Ама ти навярно си уморен от пътя, а си и гладен. Хайде - да си починеш, да хапнеш, па тогава ще говорим. Толкова имаме да си разказваме...
Вечерта надойдоха много съседи. Всички искаха да видят скъпия гост. Володя чувстваше как дядо му крадешком го поглежда и се усмихва. Сякаш искаше да му каже:" Извинявай, моето момче, но тук е така- обичат руския народ ... Прости им недосетливостта!"
Преваляше среднощ, когато всички се разотидоха. Баба Росина им направи по едно силно "турско" кафе и ги остави да си кажат по някоя мъжка приказка.
- Е, синко, знам че си нетърпелив да чуеш моя разказ. Дядо Коля си пое дълбоко въздух, завъртя една цигара и бавно започна:
...Млад бях тогава, глупав. Кой ме караше да бягам от Родината?! Уплаших се. Пристигнах тук без пукнат грош. Мислех- ще поработя, ще събера достатъчно, за да мога да издърпам и семейството си. Не би. Гладни и трудни времена бяха. Смутни. Едва за прехраната си изкарвах. По-късно започнах работа в един цех за производство на платове.Той беше работническия квартал"Ючбунар"в София. Там се сприятелих с Петър. Наехме заедно и една стаичка. Деляхме си наема и тока. Той беше симпатизант на комунистите. Покрай него много книги изчетох, много истини разбрах. Помагах му с каквото мога. Дребни поръчки. Но при една пристрелка с полицията го убиха. Другарите му отвреме навреме ме търсеха за някои дребни услуги. Явно ми нямаха пълно доверие. Междувременно няколко пъти се опитвах да се свържа с баба ти. Докато накрая получих отговор, че жена ми е починала, а двете ми дъщери са изчезнали безследно. Едва тогава разбрах, се съм се сдобил и с втора дъщеря...
Стараех се да живея честно. Рядко се случваше някой да дойде да преспи или да остави багаж в квартирата ми. Но колкото и незначителна да беше тази моя помощ, се чувствах с нещо полезен. Ожених се повторно за Росана. Работехме заедно в цеха. И тя, самотница като мен. Решихме да създадем семейство. Бог не ни дари с деца. Годините неусетно минаваха, аз продължавах да ви търся. Мисълта да си отида от този свят, без да видя дъщерите си, беше измъчваща. След войната направих запитване до Ленинградския изпълком на партията. Отговорът ми донесе много болка и скръб. Оля била загинала, а за Тамара- не се знаеше нищо. С тази болка и заживях. Като се пенсионирахме, решихме да се преместим тук, в родното градче на Росана. Поработвах тук-там. От десетина години вече и двамата сме си у дома. Сеем си в дворчето от всичко. Пенсиите ни са малки, но се справяме.
Когато получих известие за твоето търсене от списанието, веднага отидох до редакцията в София и разказах историята си. Зачаках отговор. Нататък... знаеш как се развиха нещата.
Намерихме се, най-после... Това е най-голямата ми радост от толкова години насам...
Гласът на дядо Коля секна задавено... Володя стана. Приближи се до него. Седна на земята, опря се на коленете му. Дядото с треперещи ръце го погали...
Володя знаеше вече, че е внук на един честен и достоен човек. Това му стигаше...
Дълго още и двамата мълчаха. Всеки по своему изживяваше дълбоката си радост от изстрадатата среща...