автор: tzvetcomarinov

В тоя бар се лъжеше и по задължение. Нищо не можеше да убеди детектив Том Джакксън в казаното от сурикатито на едри карета. Достатъчно се виждаше в салона от всеки, който поиска или го прави по интоиция. Погледът на танцьорката върху пилона потвърди, забелязала беше присъствието му макар и неясно от кога. Нямаше чак толкова голямо значение, щом и двамата знаеха с категоричност, че ще се насочи именно към нейната маса. Там отсядаха момичетата от подиума в антрактите и вип-персоните на заведението, факт който не го впечатли особено много. И без друго на охраната й се натрупаха достатъчно неприятности. Трябваше да са повече от гламави, за да си поискат нови.
Седна непоканен, защото нямаше и от кого да поиска разрешение. Да не рисува дразнеща гримаса по лицето на сервитьорката, поръча си двойно уиски със сода. Другата чаша вече е преполовена, трябва да принадлежеше на момичето, останало само по прашки под светлините срещу пилона. Отнасяше се най-професионално към задълженията си и няма да прекрати сладостните извивания до края на своя номер, въпреки че някакво ченге седи на стол до нейния. И охраната изглежда нямаше нищо против това. Дали защото го познаха своевременно или сурикатито зад барплота им даде ценна справка, но здравеняците останаха на своите места, а Джаксън можеше спокойно да се забавлява според вкуса и предпочитанията си.
Бриджит Уоли сваляше в програмата оскъдните дрешки с обичайните за всяка обиграна танцьорка псевдочувствителни движения. Правеше то гова толкова сполучливо и убедително, колкото всяко дресирано животно на арената в цирка. Детективът беше уверен, че ако сега музиката в салона вземе и най-случайно спре, светлините от прожекторите нещо пообъркат в ритъма, тя моментално ще изпадне в неувереност. Нямаше да знае с какво и как да продължи своето изпълнение. И защо толкова точно и задължително трябва да бъде, Джаксън нямаше никакво понятие.
Хората искаха удоволствие и наслада. Изглежда ги получиха достатъчно, щом заръкопляскаха и аплодираха толкова бурно. Уоли слезе от подиума и веднага следващата танцьорка, която щеше да я замести, подаде й халат да се облече. Стига толкова сластни погледи, можеше да ги заменят със завистливи. Защото на масата вече я очакваше някакъв мъж.
Прие той киселата усмивка на момичето като ли че е най-приветливата, която е виждал някога. Бриджит Уоли имаше своето право, няма по целия свят такава личност, която да харесва разпитване пред очите на цяло заведение. И неговата логика си я биваше, не бе от най-лошите. Немалка част от персонала на бара вече знаеха, че е тук и разследва станалото с Ейми. Изключение можеше да бъде фактът, че тя е близка с пострадалата. Тогава двамата можеше да разговарят за каквото си поискат без особени притеснения. Остави предимството в устата на дамата и тя веднага се възползва.
- Как е сега? Ходих сутринта да я видя, но не ме пуснаха да вляза при нея.
- Лекарите дават надежда.
Излъга. В тоя разговор, който тепърва започваше, никой не можеше да предвиди колко лъжливи думи ще се изрекат.
- Трябваше и да си почина, защото имам удължена програма тая вечер.
Никой не се обявяваше срещу правото й на почивка. Важно и съществено беше, дали удължаването не е честа практика в тоя бар. Увъртаните диагнози на лекарите малко впечатляваха детектив Джаксън и той отдаваше сегашното състояние на Ейми да е резултат на физически и психически срив. Забавил настъпването си заради силния млад организъм и подкрепящите стимуланти, които е взимала без всякаква мярка. Навлязоха по-навътре в темата и детективът не можеше да пропусне момента на изравняване между загриженост към приятелката и собствената защита на работа и спокойствие. Дали вървеше в правилната посока, щеше да разбере само ако продължи по-нататък.
Бриджит направи абсурден опит да овладее своята нервност. Обхвана с длани колената си и приведе тялото силно напред към ръба на масата.
- Не, тя не взимаше наркотици. - Декларацията тук е повече от нужна, направо задължителна. В такива места където употребата на опиати е на почит и уважение, да се приказва за това е рисковано и опасно. - Повярвай ми. Хващаше се за пилона водена от всичко друго, само не и заради свалени задръжки за които е било необходимо употреба на стимуланти.
- Да, вярвам, но за сметка на това си пийваше здравата.
Тоя път колежката и приятелка на Ейми, дори плах опит не направи за възражение.
- Кой не пие? Правим го заради умората и всичко останало.
Нищо ново под слънцето. По цял свят хората избрали пътя на порока убеждават останалите, че той е бил правилния, а най-малко вярват в това. Момичето деликатно спести какво има в предвид под "всичко останало", а с видимо желание сподели мнението си по друго.
- Все пак, едно е да си на пилона и под светлините на прожектора, а доста по-различно в някой полутъмен ъгъл или стаичка за двама.
Джаксън трябваше да се съгласи поне в нещо с нея. Алкохолът макар и по-аматьорски във въздействието, не отстъпваше в много от детайлите на опиатите. Въпреки това, каза потвърждаващо:
- Да. Трябва да е така.
- Събличал ли си се някога на сцена? - попита чевръсто и с неовладяно раздразнение в гласа приятелката на Ейми. - Вярвам, че не си. Тогава непременно щеше да знаеш. Прожекторите осветяват твоята муцуна, а не тия на зяпачите дето стоят долу или по масите.
Повече от нещата около себе си знаеш добре и не се интересуваш много за тях, действащ по навик. Към сутиена и прашките дори не поглеждаш щом започнеш да ги сваляш. Там са където трябва и да бъдат. Не се притесняват и те за нищо, знаят си реда. Разбра ли колко много се вижда от теб, когато се държиш за пилона поне с едната ръка.
Поредният служител в заведението, който се опитва да му внуши, колко много пречи светлинното оборудване на доброто зрание. Дали наистина не е така, едва ли. Джаксън реши да приключи безполезната посока на разговора по възможно най-краткия и възпитан начин.
- Това ли е всичко, което имаше да ми кажеш?
- Да - отговори момичето с такава забързаност, сякаш едва беше дочакало тоя миг.
- Иска ми се да ти вярвам - произнесе детективът, но изля отгоре му всичките съмнения, които имаше в главата си.
При замесените около едно престъпление, най-трудно се прекарва граница между виновни и невинни, а той вярваше че танцьорката знае далеч по-много отколкото казва.
Сигурно това се отнасяше и за собственикът на бара.

Цветко Маринов