Свободата понякога се изразява в странни неща. Например, да оставиш неизмита чиния в мивката. Или да не си оправиш леглото сутрин. Да отидеш гол до банята. Да прекараш деня в леглото без угризения. Човек може да живее цял живот без свободата да гласува. Милиони хора по света го правят. Но след няколко години без свободата да не си измиеш чинията веднага след ядене, човек става зъл.
Ежедневната несвобода чегърта в душата с мръсния си нокът и изронва спокойствието песъчинка по песъчинка. Докато накрая се изправиш срещу зловещите карстови пукнатини и осъзнаеш, че си забравил какво е да си свободен. От правилата, от задълженията, от чувството за вина.
Тя виждаше пукнатините по лицето на майка си и знаеше, че и душата й е същата. Знаеше, че нейната майка е виновна за пукнатините, а собствената й майка на свой ред причини същите на дъщеря си. Иронията на родителството е да причиняваме на децата си същите рани, които сме получили от собствените си родители. Сякаш осъзнаваме грешките на предишните поколения, само за да ги повторим.
Защо винаги, когато вървеше към магазина за кафе, през главата й минааха подобни мисли? Минаваше от там всяка сутрин на път към редакцията. Още преди да отвори вратата вече усещаше укорителния поглед на момичето. Това сякаш й вливаше кофеин още преди да си поръча обичайното двойно еспресо. Винаги носеше слънчеви очила, но знаеше че успява да вложи целия възможен студ и презрение в погледа си и момичето го усещаше въпреки очилата. Непоклатимата му любезност не се промени дори когато тя съвсем нарочно изля кафето на бара под претекст, че е твърде рядко. Извини се и избърса, докато второто двойно еспресо се процеждаше едва-едва.
Чувството, че е съжалявана, провокираше най-лошото у нея и тя всячески се мъчеше да нарани момичето, макар да знаеше, че то няма никакво значение. Или точно затова. Някаква пикла, която от позицията на мизерния си живот си позволяваше да я преценява, да я съди, да не я одобрява. Малката кафепродавачка от ъгъла.
Напомняше й за самата нея, когато навремето продаваше гевреци заедно с баба си по улиците. Не, че бяха бедни. Баба й не искаше да взима пари от децата си и продаваше гевреци, за да допълни пенсията си. Децата й се срамуваха, че приятелите им я срещат по улицата и питат ама как може, тя ви е майка! Но не можаха да я разубедят и просто се правеха, че тя не съществува. Докато не разбраха, че води и внучка си със себе си- любезни колеги им бяха разказали за малко червенокосо ангелче, което пеело на улицата и подарявало геврек, ако му платят за песента.
Никога не й простиха, че предпочиташе да си измисля приказки, вчесто да приме техните правила. И тя не им прости, че се интересуваха само от правилата и комфорта, който те им гарантираха. Затова реши да си измисли свои правила. Неусетно те я бяха поробили. Сега тя беше подвластна на правилата, точно колкото й баща й навремето, когато й обясняваше, че децата не пеят по улиците за пари. Защо вързастните работят за пари, попита го тя. Това е друго. Да, друго е. Хиляди пъти би предпочела да пее на улицата срещу подхвърлени монети, вместо да получава огромната си заплата срещу това, което правеше. И всичко останало, което се налагаше да прави, за да бъде най добрата.
Може би най-много я вбесяваше, че тези мисли й минаваха само в магазина за кафе. Сякаш момичето знаеше всичко това и нарочно й го припомняше, за да я укори, да й покаже, че струва повече от нея. Всъщност тя нямаше никаква представа кое е момичето. Дори не помнеше кога изобщо се е появило. Имаше ли го магазинът и преди момичето? Влизала ли е в него? Откъде изобщо си купуваше кафе преди? Нямаше никакъв спомен. Сякаш всичко започваше с момичето, без преди и без след, в някакъв безкраен сегашен момент, който се виеше из пределите на времето и пространството без посока, но с такава настойчивост, че не можеш да не го почувстваш.
Защо това момиче ме кара да мисля за миналото? Защо ме кара да мисля за себе си, каквато бих мога да бъда? Защо ме кара да се съмнявам? Тя никога не се съмняваше. Знаеше, че е направила твърде много жертви, за да си позволи съмнение. Не, че то не се опитваше да я подмами, стаено между парченцата лед в чашата уиски, с която споделяше малките часове на нощта. Но тя познаваше тези коварни попълзновения и ги ликвидираше на мига, потапяйки се в чужди съмнения. Книгите бяха нейното спасение. Младият Вертер и Жулиен Сорел се съмняваха достатъчно за целия свят. Тя мислено им се подиграваше, иронизираше терзанията им и така се справяше със собственото си съмнение, задушавайки го бавно и неотменно всяка нощ.
Но стратегията й не помагаше при момичето. Колкото повече го презираше и иронизираше, толкова по-виновна се чувстваше. Мразеше го за това. И в същото време не можеше без мига, когато се изправяше сутрин пред него и срещаше очите му. Не знаеше дори какъв цвят са, защото в тях виждаше единствено себе си.