Посредствеността убива. Да правиш хубаво кафе е дарба. Както и да правиш отвратително. Трябва да си наистина посредствен, за да правиш просто добро кафе. Едно и също всеки път. Сигурно затова вече десет години работя временно като барманка в кафенета, под предтекст, че пиша книга. По една страница всяка вечер. Триумф на посредствеността. Това е капан.
Ако беше наистина боклук щях да съм се отказала. Ако наистина имах талант, щях да съм пристрастена към писането, като към цигарите, книгата щеше да ме е изяла отвътре като лоша болест…Пробвали ли сте да намерите ключ в дамска чанта….Но не. Аз съм твърде нормална, за да пиша истински добре. Героите ми са твърде нормални. Иториите ми са твърде нормални. Кой иска да пише за нормални хора? Кой иска да чете за нормални хора? Те са скучни дори за да живееш с тях. Макар че са удобни. За разлика от тези обувки. Кой ходи на работа в кафене с 12 сантиментрови токчета? Дори и когато е убеден , че само така стъпалата му се чувсстват комфортно а самочувствието му е удовлетворено? Комплекси. Всичко е комплекси. Затова нормалните хора са скучни. Защото са нормални с цената на непрестанна битка с комплексите. Ниски мъже с големи коли. Дебели жени с власт. Толкова предсказуемо. Добре, сега остава само да улуча ключалката от първия път, накъде беше наклонът-наляво или надясно? И все пак…винаги се намира някой да приспи бдителността ти и падаш в капана на комплекса му. И почвате да се комплексирате взаимно до пълно разрушение. Поне на единия, който е имал глупостта да се разкрие напълно. Да се оставиш на чуждите комплекси да те покорят е като да целунеш непознат с хрема на улицата. Като да размахаш едра банкнота пред група клошари в тъмна уличка. Все едно червената шапчича да покаже на вълка жартиер. И все пак е предсказуемо. Клишета. Всички сме пленници на клишетата. Естествено, ключът заяжда. Какво по-прозаично в 6 и половина сутринта?! Затова не мога да напиша проклетата книга, защото всичко е клише до клише. И твърде житейско. Правдиво. Като английски филм, в който актьорите сякаш са без грим и всяка пора и пъпка сякаш казват виж ни, ние сме такива каквито сме, такива като теб. Мразя това! Виждам твърде много грозни хора около себе си, че да ги гледам и на кино. Киното е магия. Там дори и злодеите са красиви, злото е естетично, стилизирано, някак възпитано. Така де, простаците във фирмите не миришат на чесън, както тези в автобуса. Боже, как можах да си го помисля в 6 сутринта. Ранното ставане деформира психиката. Човек става свръхчувствителен, все едно нямаш кожа и всичко опира директно по оголени нерви. Ставаш като жица, която всеки миг ще даде на късо. И никога не свикваш. Амин. Кога ли ще счупя ключа? Вече десет години взимам първи смени, но така и не свикнах да ставам в четири и половина. Казват, че тялото свиквало, мозъкът си създавал навик да се буди. Нищо подобно. Продължавам да се събуждам към шест и половина след първото кафе. Дотогава е като транс. Как съм станала, как съм се облякла, излязла, хванала автобуса..Нищо не помня. Помня само първата глътка еспресо. Колко първи глътки кафе изпива човек за десет години? 3650+ 2 за високосните. Тях ги помня всичките. Помня онази, в първия работен ден на морето. Първата глътка кафе с първия си изгрев на плажа. Смешно е, нали? До тогава не бях виждала как слънцето изгрява от морето. Кафе с вкус на солено слънце. Помня първата глътка кафе на сутринта, след като разбрах, че не са ме приели да следвам. Беше горчива и пълна с облекчение. Помня и онази след първия ми секс. Беше блудкава, тогава си добавих мляко за първи и последен път в сутрешното кафе. Сега остава само да намеря ключа за лампата. Ще запомня ли някога дали беше под или над райбера? Обичам го сладко. Сутрин мозъкът има нужда от сладко, от енергия. Някои ядат бисквити с кафето, други атакуват деня с шоколад. Аз винаги съм го предпочитала чисто. Сутрин силно, после все по-леко, следобед с мляко, привечер безкофеиново. На фона на хаоса в живота ми, навиците ми спрямо кафето са истинска изненада за самата мен. Те са моята котва. Каквото и да стане, където и да съм, както и да се чувствам, сутрин кафето е силно и сладко, следобед с мляко, а вечер безкофеиново. Така беше, когато косата ми беше като огнена грива, така е и сега, когато е прошарена и е само един пръст. Всъщност съм млада, просто рано побелявам. Не знам защо, сигурно е ген. Машината вече ръмжи в предчувствие за кафе. Мразя гените. Тези малки гнусни гадинки които се спотайват в теб и те карат да бъдеш това което най-много мразиш. Които решават какъв си и какъв можеш или не можеш да бъдеш. Може отчаяно да искаш да си прима балерина, може да танцуваш по дванайсет часа до деветата си година, но ако гените са решили да станеш шейсет килограма през пубертета, дори и да се скъсаш от повръщане и диети, си обречена. Или обратното, може да си последния задръстеняк, но да си гениален художник. А може и от чист мързел така и да не разбереш. Чаша, чаша, чаша….За да се сблъска с гените си, човек трябва да има цел, трябва отчаяно да иска нещо. Ако просто вегетираш, тъпите гени няма да те натиснат да станеш по-смислен човек. Но ако им се съпротивляваш, ооо, тогава стават наистина гадни. След всяко написано изречение ги виждам да ми се зъбят нее, мила, не ставаш за писател, липсва ключовата брънка от веригата, която щеше да отключи таланта, да палне искрата и книгата просто да се излее. Дори допотопната пишеща машина, която си купи, за да ни измамиш, няма да свърши работа, ти просто не можеш да пишеш. Защото си твърде нормална. ОБИКВНОВЕНА.
Един ред тишина. Първата глътка кафе за деня го заслужава.