автор: secret_rose

Сълзи от обич.
Прозренията.
Газиантеп, 2006

Чувствах се толкова неловко, не знаех какво да кажа и къде да дяна ръцете си. Искаше ми се да прегърна този човек, да пресуша сълзите му и да го усмихна завинаги. Но той сам бе казал - мъката е най - важната стъпка.
Било много отдавна, преди цели тридесет години. Аднан бил млад и буен, едва завършил лицей и искал да преобрази света. Семейството му - богати търговци от Адана го изпратили тук да учи. Считали, че само в спокойното общество на суфите ще може да озапти буйния си характер и да осмисли живота си. Младежът пристигнал в града, нанесъл се у роднини и дори не потърсил братството на дервишите. Не след дълго похарчил всички средства, дадени от баща му и по принуда се хванал на работа в един хан. Вършел каквото му наредят ханджиите - метял и миел подовете и двора, зиме чистел снега и разливал бира в пивницата, носел чай на поднос по поръчка до насрещните дюкянчета и понасял подигравки и унизения. Един ден видял красиво момиче, облечено скромно но с лъчезарна усмивка. Влюбил се от пръв поглед и всеки ден бързал да я пресрещне по пътя и зад завоя около хана, да я гледа многозначително и да чака сгоден момент да я заговори. Девойката обаче бързала, не вдигала очи към него и се прибирала в къщи. Така продължило твърде дълго докато един ден Аднан не издържал, пийнал чаша вино за смелост, изчакал момичето на пътя и го дръпнал за ръката. "Искам да ми кажеш коя си!". "Върви си" отвърнала тя, но той не я пуснал, виното замъглявало разсъдъка му, чувствал се смел и я притиснал до себе си. Започнал да я стиска и целува а тя се разпищяла докато не надошли хора да я измъкнат от ръцете му. На другия ден в хана дошли братята и и го пребили. След месец ги оженили. Семейството на Диляра (името означава "релакс за уморено сърце") било особено. Бащата бил набожен човек и хаджия - посещавал Хадж в Мекка на всеки три години. Майката носела тюрбан и се молела пет пъти на ден. Трите деца обаче били различни. Най - големият син Хасан често изчезвал от къщи и се носели слухове, че има вземане - даване с дервишите но сприхавия му характер го изтласквал далече от тях. Вторият - Али, имал приятелка рускиня и посещавал заради нея една православна църка а майка му леела сълзи от мъка. И Диляра - спокойна и кротка, отдадена на учението си. Когато се оженили заживели в семейния дом въпреки традицията младите да се установяват самостоятелно. Били деветнадесет годишни, твърде млади за да съградят собствен живот и бащата на Диляра искал да им помага. Не след дълго се чула добрата вест за внуче на път. Цялата къща очаквала появата му, наплели дрешки, сковали люлка, купили количка. Чакали с нетърпение, и когато моментът настъпил всички затаили дъх пред вратата, зад която местния хаким помагал да се роди. Имало болници тогава, но вярата и набожността на бащата не позволили да остави детето и внука си в ръцете на непознати и избрал знахаря. Раждането се проточило, бебето било обърнато напреки и не можело да излезе. След дълги мъчителни часове най - после се родило, но много измъчено и не след дълго починало. Било момиченце. Мъката ги съсипала. Диляра се усамотила в стаята си и не допускала Аднан до себе си. Останал сам, той се пропил, обикалял улиците като безумник и често заспивал някъде навън, подритван от хулиганите. Ако заптиета го видели, водели го в къщи, ако не - виел по цяла нощ с уличните псета. Така един ден с объркана глава се озовал на възвишението срещу Румкале. Там имало човек - тих, спокоен, с качулка. Видял мъката му непознатия, седнал до него и дълго мълчали заедно. После го попитал къде живее. "Вече никъде" отвърнал младежа и се разплакал. Мъжът го вдигнал и го отвел в дома си. Минали дни а Аднан така и не идвал на себе си. Бълнувал и плачел, плачел и бълнувал. Една заран станал и си тръгнал. В къщи нищо не се било променило, поседял колко поседял и се върнал на възвишението. Непознатият отново го намерил там и безмълвно го отвел в дома си. В тази къща живеели само мъже, тихи и мълчаливи. Понякога пеели, друг път танцували, после пак мълчали. Аднан останал с тях десет години. Какво преживял с другарите си и какво не, след десетата си година сред тях решил да потърси Диляра. Намерил я сама, в бащиния и дом. Майка и била починала и се грижела за стария си баща. Поискал и прошка и останал с нея. След година отново се върнал при дервишите за още десет години. И когато излязъл от там след десет години вече бил друг човек. Намерил Диляра, която го очаквала с любящо сърце, отворил хан и заживели така, както днес.
И без друго главата ми бе твърде замаяна от случката на улицата, сега съвсем ми се забули погледа, дали от сълзи, дали от друго - не зная. Аднан бей седеше безмълвен, завършил разказа на живота си, жена му - плътно до него, като сянка... дори Ванесса се беше спряла и ги гледаше тъжно.
- Искате ли аз да ви стана бебе - запита тя и само извика още сълзи в очите ми.
Изведнъж скочих на крака, отидох в моята стая, измъкнах бохчата с плетените дрешки и я разгърнах. Жилетчиците и рокличките бяха миниатюрни, твърде малки за да станат на Ванесса. Ханджийката ми предрече син. Защо ми ги даваше... а и по нищо не личеше, че са плетени преди двадесет години, изглеждаха съвсем като нови. После се плеснах по челото. Суфият беше тя. Ако всичко, което бях научила от Ирис бе вярно. Огледалото, единствената душа, която става спътник. Човекът, дошъл да сподели живота ти, за да те избави. Аднан бей бе прекарал двадесет години в манастир тласнат от нея. И именно тя виждаше напред, без да и е нужен фал. Кръвта ми се смрази и се зачудих защо не разпознах знаците по - рано. Зачудих се и на късмета си - винаги да попадам сред тях, навсякъде, във всеки град или село на тази забравена от Бога страна. Все пак не бях сигурна и имах желание да го чуя от нея. Прибрах бохчата в куфара, обърнах се и я видях на вратата. Бе свалила забрадката си, държеше я в ръка и мило ми се усмихваше.
- Меги, нима са ти нужни доказателства за всичко.

___________________

*
- Хайърлъ сабахлар - Ползотворни утра
- Българският превод на рубаята е от интернет.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...