автор: khanas

Така дойде лето 1591-во от Христа, когато Шуна ме изпрати във великия град Никопол да се видя с багренородния болярин и първенец на име Тодор Балина и с другите първенци, които желаят да водят българите. А по това време много вече беше свършено за Великата война и малко оставаше да се направи. Но не беше ли малкото най-важно?
Или не го ли правеха важно тези, които управляваха народа в миналото при царете ни и сега пак се натискат да са отгоре? Само за своя полза. Боляри. Князе. Севасти. Практори, примикюри, алагатори, перпираки, житари, десеткари, аподохатори, комиси, стратори, сенари, митати, крагуяри, градари и какви ли не още. Нямаше ги, когато турците палеха селата и избиваха българските деца, но щом се зачу ново самодържавие, пак се надигат, яко отровни влечуги от своите скришни гнезда, и съскат срещу клетия ни народ... Искат да управляват отново, не се наситиха, не им дойде ума в главата, че да водиш трябва да си готов пръв да станеш жертва за своите и пръв да умреш, вдигнал меча на българските царе... Огледайте какви люде сте пропуснали пред себе си, какви са тези, които наричате ваши началници? Заслужават ли го? Дано го заслужават! Ако ли не – избийте ги! И намерете по-добри, за да не попадате пак под чужда поганска управа. Толкова имах да ви кажа. Който има ум, ще ме разбере.
Чета отново това, което съм написъл. Право е. И не е право. Много злини видя народът от своите големци. Защото тия първо се погърчиха, после се потурчиха и поведоха ни към зейнала яма, а не към зъберите на крепостите за бран и рат срещу дивите нашественици. Посрамиха древното боилско име. Забравиха старите обичаи, повлякоха се по чуждото за по пет пари и за по една шарена дреха. Отрекоха се от нас. Затова и ние се от тях се отрекохме. Такива са. Но не всички! Най-добрите отдавна умряха. Победени или предадени, но не и пречупени. Някои оставиха синове. Синовете се бориха и страдаха. И умряха. Умряха и синовете на техните синове. Но от внуците живи има! Може и да губят високите си санове, ала още са напред по кръв и по мъжество. И по достойнство. Лични и прелични. Има ги! И вие ги познавате. Помислете, как се казва този корав българин от вашето село, от вашия град, силен и справедлив към всички, на когото даже и турците отдалеч стават на крака, щом слезе в чаршията? Точно той прави чест на старото българско болярство, на старата българска държава и на сегашния наш народ. Помислете! Познавате го!

А Тодор Балина, при когото ме изпращаше Шуна, какъв ли беше?..

Никопол. Прочутата крепост Никопол се издигаше на един хълм с остри склонове, най-стръмни към Дунава. Можеше да се влезе само от запад. И беше крепостта опасана с три реда зидове, кой от кой по-високи. Ех, и поразнебитени, занемарени, но то пък кое ли е оправено при неверниците? По-заможните и честити люде, току-речи турци само, господаруваха в стария град на билото, а простите занаятчии и търговци обитаваха широката долина в подножието му. Отсреща през голямата река тъмнееше Малкият Никопол или Холъвник, както му казват. Тодор, то се знае, беше от чорбаджиите, та хич и не се хабих да го търся в ниското, направо се заизкачвах нагоре по хълма. А като прекрачих през прага на древната порта, отвсякъде заклокочиха история и слава, та чак болеше. Хвана ме един за ръкава и ме замъкна право при камъка на Иван Шишман. „Тука, каза, е била отсечена главата на царя ни, а кръвта му изобилно е потекла.” И воистина – личаха още морави петна и капки по камъка. Друг ми рече: „В тая църква българите се молили за победа на Сигизмунд Унгарски против безбожните турци, но Господ предал рицарите му на погибел, а гръм разцепил църквата, заради многото грехове на християните.” И воистина – греда върху греда не беше останала от старата хубост на Христовия храм. Трети ми сочеше съседните баири: „Видиш ли, оттам е минал крал Владислав преди да го заколят еничарите при Варна...” Път видях, но минал ли е кралят по него, може ли някой да знае и може ли някой да потвърди?.. Защо ме тормозите, хора?.. Къде ме водите, какво ми говорите? Ако продължите така, скоро ще си припомня, че и ние сме имали някога царство и господарство. Не искам! Защо да зная, че баща ми е бил свободен, когато аз съм роб? По-добре ми е без вашите прашни камъни и кални пътища!..

Къщата на Балина беше на два ката. Самата тя на крепост приличаше. Отвън – тесни прозорци и бойници, а вътре – хубав двор и градина. Влизаше се през една грамадна врата, цялата в желязо кована. Ще речеш, почти като в песента – „плетове му от кости човешки, портите му от глави юнашки, що са облог с него стрували”. Е, глави нямаше, но пак страшно си беше. Само един ров с вода и подвижен мост на Тодор липсваха, та да се обяви за самоуправен владетел. Слугите му – слуги, конете му – коне, байраците му – байраци. Богат и почитан. Защо ли такъв ще се кара с турците и ще вдига въстание?
Въведоха ме в една голяма одая, а в нея – маса, същата каквато рисуват по иконите на Тайната вечеря – дълга и тясна, за десет, дванайсет души. И толкова имаше, насядали по столовете около нея. Всичките с дълги до земята раса и качулки, които покриваха целите им лица и нищо не се виждаше. И на мене ми бяха дали расо. И мене ме покриха с качулката, та сега приличах на някакво кошмарно същество, излязло кой знае от каква преизподня. Събрахме се една дузина народ без лица и без очи. Само дърво и желязо ни липсваше, за да се изпълнят думите на Христа: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове...” Но и без колове приличахме на престъпници и лоши хора. Защо? Нали се борехме за свобода? Срамно ли е това? Бива ли да се криеш?.. Седнах и аз, а мене ми бяха отредили Юдиното място, на този, който е предал Господа. Насреща ми зееше празен стол и това беше столът на Тодор Балина. Само него чакахме. Накрая дойде и той. Показа се с открито лице и своите си болярски дрехи: Дълъг червен кафтан с тесни ръкави, препасан с широк колан, вързан на възел; отгоре – кафяво наметало с богата украса. Носи червени ботуши по стара царска традиция. Чудно как турците са му позволили...
- Нарочно ви събрах такива забулени. – рече Балина. – Да не ви е страх от предателство. И да се не боите да говорите каквото ви е на сърце за общата работа. Пък аз открито се представям пред вас, за да знаете и помните, че за мене няма назад връщане. Моята глава вече е заложена и на един косъм виси. И тоя косъм се нарича война. И въстание. И победа. И България. Самодържавие. Слава. Наше царство, наша власт...
Боже! Говореше Тодор, а аз много не го слушах, току се взирах в очите му. Имаше там нещо, което за пръв път виждах и не съм познавал преди това. Не знам как точно да го наричам. Гордост ли е, горделивост ли е, господаруване някакво или що ли? Не всеки човек го има. И пазил те Бог от него! Защото е грях да мислиш, че можеш да заповядваш на другите, че знаеш по-добре от тях, че ти прилича да ги водиш след себе си, а те да вървят по тебе. Грях е, но да са благословени тези грешници! Защото без тях е страшно. Всеки народ трябва да си откърми водачи, инак не е народ. И Димо имаше такова заповедническо зрънце, но неговото беше заради силна кръв и смела десница. У Тодор идеше отдалеч. От времето на Симеон и Крум, и на живелите преди тях. Цяла върволица българи – бащи и синове, свикнали да са напред и да носят знамето пред войската. Не им завиждам. Не им завиждайте и вие – колко ли жилав трябва да бъдеш, та и след 200 години турска власт, още да не си пречупен и да пазиш у себе си дух на свободен човек и държавник?.. А не на роб!
- Нека най-напред – продължи Балина. – всеки каже кого представя на нашия събор. Да има ред и всичко да е ясно.
- Аз съм от името на дервентджиите и войнуците. – обади се първият глухо и продрано.
- Аз съм за догаджиите и железарите. – рече този до него.
- Мене ме изпрати старата столица Царевград Търнов. – поде третият. Не говореше български добре, съскаше някак, а и много познато ми звучеше. Кой ли беше той?
- Аз представлявам българите от Долната земя, наричана Охридска или още Кутмичевица, а понякога – Македония. Също представлявам Светата Православна църква и манастирите – издълбоко и ясно рече четвъртият.
- Аз съм ушите и очите на заможните люде – чорбаджии, търговци и прочие. – горделиво заяви петият.
- Проводиха ме хайдутите. – провикна се звънливо шестият. Личеше да е съвсем млад.. Какъвто бях и аз преди четиринайсет години. Така се бях заслушал, та не усетих, че моят ред е дошъл. Трябваше момчурлякът да ме смуши в ребрата.
- Праща ме главният двигател на въстанието на юг от Балкана и отговорник за селските дружини. – смотолевих смутено.
- Аз съм от името на българите, които живеят в западните християнски земи. – продума завалено съседът ми.
- Родопчаните са ми братя. – напевно прошумоли осмият глас. На жена беше, няма как да сбъркаш.
- Тук съм по пълномощие на българите оттатък Дунава, във Влахо-Молдовия. – каза деветият.
А следващият отсече с две приказки:
- Аз съм от бурджаните!
Изстинах. И се разтреперих от радост. Това беше Докс. Докс беше. Знаех, че и той работи за Великата война и държи връзка с Шуна, но толкова време нито го бях виждал, нито го бях чувал. Дали ме помни, дали ме позна?
Накрая стана последният и достойно рече:
- Аз представлявам наследника на българската корона и потомък на старите ни царе Омуртаг, Асен и Шишман.
Сега пък нещо ме жегна отвътре, изпотих се, чак ми се приплака. Даже май и някоя сълза се търколи по бузата ми. Добре, че бях скрит под качулката. Димо, Димо, тука ли баш трябваше да се срещнем след четиринайсет години?! Тука на тая маса! Тука, дето нищо не мога да ти кажа, нито пък да те запитам. Димо, Димо, порасна ли, Димо или остаря, или си остана момчето, което беше преди? Дали ти е, Димо, руса косата и тънка снагата, или си побелял и натежал? Гласът ти не се е променил – все така е сладък и млад. Ами ти? Ти дали си същият? Дано! Другото е страшно даже да си го помисля! Ако ти остарееш, какво ли остава за нас?..
- Така – изкашля се Тодор. – нека да кажа и аз. Аз съм поглавник на въстанието между Дунава и Балкана и още съм натоварен за преговори с императора на Австрия и другите християнски крале.
Не беше случайно да ви карам да се представите кой какъв е и откъде идва. Защото искам да разберете и проумеете колко е важен всеки от вас и как не може да излезе делото на добро, ако не тръгнете заедно с един крак и в една посока. Не се лъжете, не се подвеждайте, силни са турците, а ние сме слаби. Онези имат и войска, и коне, и злато, и роби и каквото друго се сетите. А ние? Ние що имаме? Голата ни чест. Голото ни достойнство и тая опустела любов към злочеста Майка България. Не стига това. Не се лъжете, пак ви повтарям, само с любов и чест не се върши работа! Никой да не се надява на успех, ако не се съберете в обща воля. Можем ли без хайдутите, дервентджиите, войнуците? Не можем! Нали у тях е оръжието, те знаят как се върти нож и как се убиват турци. Можем ли без външните българи, които живеят на свобода и са разбрали какво е да не ти виси еничарин на главата? Не можем! Защото, към кого да се обърне майката в нужда, ако не към своите чада? Можем ли без нашите селяни? Не можем! Защото тям е съдено да мрат най-много. Те ще понесат всички тежести и ще влачат напред войната. Затова – поклон! Можем ли без пари, можем ли без столица, можем ли без църквата и манастирите, можем ли без християнска помощ, можем ли без наш цар от рода на старите български царе? Не можем, не можем, не можем! – и Тодор с все сила тресна пестник по масата.
- Стига съм ви проповядвал. – продължи по-кротко той. – Кажете сега какво свършихте.
- Войнуците и деврентджиите са готови да затворят походите, - продума онзи с дрезгавия глас. – но само ако видят преди това, че здраво дело е започнато, а не играчка на хлапаци и нехранимайковци, дето ще побягнат преди още да са дошли еничарите. Ние най-много имаме да губим и не можем да зарежем всичко ей така, щото на някой му текнало.
- Най-много имате да губите – заяде се някой, май беше влахо-молдовецът. – и затова не ви се иска се месите в тая буна. Добре ви е под турско.
- Да не се караме още от началото. – бързешком се намеси Балина и попита първия: – Как да ви убедим, че е мъжка работата, а делото - свято?
- Когато видим български пряпорец над Ниш и София, тогава бройте и проходите за български. – отвърна онзи. - Инак не ни търсете. Напарили сме се от такива въстания за два-три дена!
- Доганджиите и железарите мислят същото. – подкрепи го съседът му.
- И търговците са на тоя акъл! – обади се третият. – Давахме пари и пак бихме дали, ама не искаме някой да си чеше юнаклъка на наш гръб, а после ние да опъваме каиша. Не стига, че всичко на нас лежи – и църкви, и училища, дето ги има, ами сега и за война да плащаме. Хубаво, ама нека поне първом да видим войницте! Цялата Европа воюва със султана и не може да го надвие, та ние ли ще го пребориме?... Нови кланета и пожарища готвите тука!..
- Търновци решиха, че ще отворят портите само когато видят проходите затворени. – рече този, дето толкова познат ми се струваше, а не можех да се сетя откъде. С мъка и срам в гласа го рече.
- Не е добро това, дето сте го намислили. – загрижено поклати глава Балина. – Не ви прави чест. Нито на едните, нито на другите, нито на третите. Увили сте се като лозници около тия благини, дето са ви ги оставили турците и се чудите сега как да се отървете от дълговете – майчини и бащини. Това да било свършено, онова да било направено, па после... Нали у вас е силата и оръжието, кой да превземе София, селяните ли?..
Дойде и моят ред да кажа:
- Селяните са готови да дадат два полка от Софийски санджак и още четири от съседните санджаци на първи позив. Сиреч около шест хиляди души. На втори позив, когато започне въстанието, ще се вдигнат поне още толкова, а и повече. Не ни достигат обаче оръжие и началници. Набавили сме вече немалко, но няма за всички. Като не щете кръв да проливате, поне оръжие дайте. На вас ако ви е хубаво да ви обкрачват турците, на нас ни е дошло вече до гърбавото. Не можем да търпим повече. И ще свършим цялата работа, и вашата даже, то пък кога ли селяните всичко не са вършили?.. Каква войска събра навремето Ивайло? Не беше ли от селяни? Не ходиха ли те на война, докато велемощните боляри се криеха по крепостите? Хвала Богу, селяни има още, само ни трябва нов Ивайло. А той...
Млъкнах. Исках да кажа, че новият Ивайло седи на тази маса и това е Димо Сирак от село Оролаци, но така си затворих устата, че чак ми изтракаха зъбите.
- Буйно говори. – обърна се Тодор към другите. – Буйно и неуважително, защото е млад.
А той не беше много по-стар от мене.
- Буйно говори, ала има истина в думите му. Не можем да оставим селяните едни срещу турците. Ами наследника? И него ли ще оставите? Няма ли да ви е срам от сенките на царете ни? Да не стане така, че после да се кланяте по гробовете им и да търсите прошка!..
- Наследник! – презрително изшътка търговецът. – Кой знае от какви курви е изтърсак!
Димо скочи отведнъж и видях как хваща ножа под широката роба. Наскачаха и други – хайдутинът, железарят, влахо-молдовецът. Сдърпаха се, бутаха се. Щеше да стане кръвнина. Пък аз стиснах клепачи и само една мисъл туптеше в главата ми: Жална, жална България, тръгнали сме уж да те освобождаваме, а толкова се мразим един други, че чак не можем и да си говорим, камо ли да вършим нещо заедно!
Не беше една - и втора мисъл имаше: Какво би направила Шуна сега? Какво да направя аз? Нали тя на мене се беше доверила?.. Нищо не направих. Кършех пръсти и се молех на някакъв мой си Бог, дето го няма в никакво Евангелие, дано пък се обърнат работите на добро. Дано... Това е любимата дума на страхливците.
Тогава зазвуча дълбокият глас на охридчанина:
- Смирете се и седнете, чада мои!
Отворих отново очи. Беше той едър и як, а дългата му прошарена брада се провираше изпод качулката и падаше по черното расо.
- Къде си мислите, че се намирате? Да не сте си у вас, та да се дърлите с братята и зетьовете за парче земя или за една крава? Ако не ви е срам от мене и от белите ми коси, смирете се поне пред Светия кръст! Знаете ли вие на какъв велик народ сте деца? Знаете ли старата си слава? Знаете ли, че сега сте роби тъкмо заради такива крамоли и разправии, инак турците нивга не биха могли да покорят България? Ти бре! – обърна се към търговеца. – Ти ли се намери да си втори Тома неверни? И нов Юда ли искаш да станеш? Мигар не си чул, че се събраха най-мъдрите и почитани люде из нашите земи, които видяха и отсъдиха дали е монахът наследник на царе, или е наследник на... курви.
Видеше се, че охридчанинът произнася тая дума за първи път в живота си.
- Точно ти ли се намери да прекрачиш през лицата им? – продължи той. – Или си се възгордял заради златото? Пази се, момче! Никому то добро не е донесло. Какво като имаш пари? Трябва да си поне пето или шесто поколение на богати хора, та да имаш смелостта и правото да се наречеш богат и ти. Инак си същият прост голтак, но покварен и отвратителен пред Господа, защото си забравил как си спал при свинете и говедата.
- Ами ти, сине? – рече сега на Димо. – Така ли ще браниш честта на царевича? С ножове и побоища? Не знаеш ли, че който нож вади, от нож умира? Защо, мислиш, се задържаха българите за векове и завинаги на тая благословена земя, дето който мине през нея, всеки я иска за себе си? Заради сила? Или заради остри мечове? Не! Къде-къде по-силни от нас е имало! Тук сме, защото можем да търпим и разбираме всякакви хора и народи. От чуждите можем да правим свои. Можем да ги подлъжем да заобичат България, както я обичаме и ние. И да умират за нея, а не да палят селата й. Виждам, научил си се да въртиш меч, ала дали знаеш как с добро да побеждаваш и със справедливост?
Умириха се. Седнаха. Само Сиракът остана прав. Не виждах очите му под качулката, но познавах злите пламъци, които сега лумтяха в тях. Не биваше онзи да говори така за наследника. Не и пред Димо. По-добре да беше казал нещо за клетата Димова майчица. Или за баща му. Помните ли, разказвах ви за него – сиромах Стойо, дважди и трижди нещастен. А ти, Димо, помниш ли го? Помниш го – че баща забравя ли се?.. Мъчно ти е за него. И на мене ми е мъчно, приятелю мой, защото не знам как да те укротя и как да ти помогна.
Хвала Богу, че имаше сред нас и жена. Пресегна се родопчанката, та постави меката си бяла ръка на рамото му. Нищо не продума, само го погали. Ей така – леко и нежно. А Сиракът потръпна под нейната ласката. Ако беше от лед, цял щеше да се разтопи. Тодоре, Тодоре, защо ни накара да си закрием лицата, колко ли хубаво е станало Димовото лице, когато го докосна родопската сестрица?..
- Моите хора ми се сърдят, че още ги карам да чакат. – благо му каза тя. На него каза, не на мене или на Тодор. - Искат да избиват поганци, поганци, още османци и да им режат главите.
Все едно, че песен пееше.
- Ще дадем дружини с лъкове. И дружини от едри мъже с ножове и секири. Ще дадем кучета-вълкодави, които са по-лоши от мъжете, защото са научени да лочат кръв. И овце ще дадем, повече отколкото знаете да броите. Нека да е сита нашата войска. Нека да са сити децата.
Така рече – „децата”. Пред себе си виждах Родопа планина, която отново, за кой ли път, пращаше своите чада на бой за всичко чисто и свято българско срещу турската гнусотия.
- Няма да останат назад и нашите. – повдигна глава момчето, хайдутчето. – Готвим войводи и байрактари. И златото разкопаваме, що сме го обирали толкоз години. Ние злато не ядем – искаме свобода!
- От външните българи и лично от мене имате оръжие и потреби за хиляда души. – обади се онзи, дето заваляше и кривеше думите по своя си чуден начин. – Обещавам и знамена с лика на императора, та да се боят турците само като ги видят!
- Хора да изпрати той, не знамена! – измърмори Димо недоволно. Не знам дали другите го чуха. Аз му бях свикнал на приказката.
- При нас не е много на добре! – въздъхна влахо-молдовецът. - Скоро ще се смени властта. Иде ред Михаил княз да седне на трона. Храбър е той, но зъл. Мине ли Дунава с меч, хубаво не чакайте. Няма да прави разлика между християни и поганци. Ще пали и коли наред.
- Как така наред, бива ли такова нещо? – намръщи се Тодор.
- Точно ти ли се намери да питаш? – отговори му онзи. – Дето живееш на един аршин от власите? Не ги ли знаеш какво са племе разбойническо и лукаво?
- Като стана дума за племена, - проскърца железарят – някой да е мислил за татарите? Срещу тях няма планини и проходи за затваряне. Само голо поле. Ще долетят яко вихър леден с конете си от север. А дойдат ли – дупе да ви е яко. Нито кучета ще ги спрат, нито селяни, нито секири.
Някой отново тресна с юмрук по масата. Но този път не беше Балина. А Докс.
- Татарите ги оставете на мен! – рече той. – Те са моя грижа и на братята ми от старите български земи. И ние сме българи като вас. И нас ни боли, когато ви бият. Нищо, че сме мюсюлмани. Нищо, дето не ни вярвате и ни наричате бурджани, а не българи. Ваша воля, нека сме бурджани, щом е за общо добро. Не името те прави българин, а делата ти. Слушайте сега думата на черните и волжките българи, на бурджаните: Само да посмеят татари да тръгнат насам, мамицата им ще разплачем! Има още от конниците на Кубрат-баща, не сме се затрили всичките! Ако трябва, ще вдигнем от гроба Баяна и Котгара, светлите канове, живи и умрели заедно ще се бием, но татарски крак няма да стъпи в Аспаруховата земя. Това го бройте за направено. Ала не са ви татарите най-големите врагове, нито пък турците. Вие сте си врагове сами на себе си! Най-зли душмани! Сами си просите робията! Не ви ли омръзна да се карате и да се делите? Гледам ви тука и ви слушам, избрани, уж, да представлявате цяла България, а се дърлите като селски тетки или препили цигани! И ти, Тодоре, от древен род си, не ти прилича – какви са тия качулки и мантии, от какво се криете? Да може, казваш, всеки да говори свободно, без да се страхува от предателство. Ум не ми го побира – десет души сте се събрали и пак се боите. Един на друг не си вярвате! А как да ви поврярват стотините и хилядите, и целият народ?.. Редно е човек като е на гости да пази обичаите на домакина, ама аз тука не съм гост, тая земя, колкото е ваша, толкова е и моя. Затова плюя на качулките ви! Вие се увивайте, аз искам хората да ме гледат в очите. И приятелите, и предателите.
И Докс смъкна черното расо, та го хвърли надалече. Засука мустак. Същият си беше като преди – с кожените дрехи, лъскавата вежда, дето минаваше през цялото му лице и вирнатия кичур коса посред бръснатото теме. Как ми беше казал Димо там, в бабиния Петранин двор – „Де да имаше още няколко като него!”... Но какво да правиш – няма. А и този даже аз исках навремето да го оставим да умре сам в ръцете на една бабичка.
Защото беше рязан.
А после излезе, че аз съм рязаният, не той.
Така се бях унесъл в мислите си, та отначало не усетих как се размърда хайдутчето до мене. То и без това все се въртеше на стола още от началото, а сега отведнъж подрипна с цялото си тяло и като Докс бутна настрани тъмната качулка, която го покриваше. Прав бях – съвсем младо момче, яко и червендалесто, да не кажа дебело, с гъста черна коса и упорита, намусена брадичка. Цялото накичено с разни пищови, барутарници, ятагани и тем подобни. Чак на смях да те избие, защото някои бяха големи почти колкото него.
Влахо-молдовецът също откри лицето си. Изглеждаше умен човек, но някак тъжен, много тъжен и отчаян. А родопчанката се усмихваше. Широко. Не беше млада. Сигурно вече внуци имаше, но на момиче ми заприлича. Изпод черното було изгря китната й носия, изгряха шевиците – червени, бели, зелени, жълти, дето играеха и се преплитаха в чудни шарки по чорапите, престилката, ризата, по забрадката и долактеника на Родопа планина.
И така един подир друг от сенки се превръщахме в хора. Добри, лоши, стари, млади, тънки, дебели, всякакви, но хора с очи. Очи, на които да говориш, на които да повярваш или да ги извадиш, ако се наложи. Но трябва да ги има. Инак не може. И клетва, и любов, и война все с открито лице се правят. Другото е от Лукавия.
Накрая останаха само четирима покрити. За тримата не се учудих – това бяха търговецът, дервентджията, железарят. Но четвъртият... Четвъртият беше Димо. Защо, Димо, защо?.. И най-после проговори той изпод качулката, силно и ясно проговори:
- Ще кажа от името на бъдещия български цар, наследник на старите ни царе и в Христа Бога верен самодържец на българите, слушайте неговите думи: Нам се падна великата участ да си вземем обратно това, което поганците ни отнеха. Целият наш народ копнее за свобода и за всякакъв напредък и преуспяване. Това е желанието на народа ни, такава е неговата воля. А българският народ и неговият водач не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят. Затова прочее, Петър монах, по Божията милост наследник на старите български царе Борис, Асен и Шишман, е готов да поеме тежестта на кръвния си дълг и да поведе българите напред към свобода. Но преди това иска да му се признаят пълните права на господар и владетел, които да упражнява без условия и пречки по своя преценка за полза на българите. И още иска, според както му е обещано, да бъде увенчан със старата българска корона, която засега не е известно къде се намира, защото само така неговата власт ще бъде здрава, яка и неоспорена от никого. И още иска увенчанието да бъде по всички християнски канони и нареди, както се е правило някога и както трябва да бъде и сега, и това да стане в старата столица Търнов и в крепостта Царевец, върху гроба на блажено почиващите наши царе и негови прадеди. Ако ли всичко това не бъде направено, никой да не се надява на успех, защото отдавна е казано, че българите имат обичай да поставят начело хора от царски род. И казано е още в Библията: отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу.
- Дотука бяха думите на царя. – рече Димо и гнусливо смъкна от плещите си черното рухо. – А сега слушайте мене, слушайте Димо Сирак от село Оролаци: Ако щете го коронясвайте Петър, ако щете недейте – хич не ме е грижа. Все ще намерим някакъв цар. Ала ако ни предадете на турците, езичето ще ви откъсна! Ако се откажете от Великата война, ръчичките ще ви отрежа!
И заби Димо ножа си до дъно в масата на Тодор Балина. А бяха дрехите му бели, косите руси и сини очите. Само в ъгълчето на едното око още имаше от кръвта, с която го изпратих преди четиринайсет години. Не се беше оттекла. Щеше да си остане там завинаги. Приличаше на малка сълза кървава.