автор: secret_rose

Златният Нарцис и вятъра на промяната.
Газиантеп, 2006


Една от пристройките към малкия хан беше лятна открита кухничка - килнат навес от няколко греди, покрити с тенекия, дувари от кирпич, замазани с вар и тясно ограждение от набити в земята колове и окачени по тях грънци. Съвсем като в приказка беше, а дървените трупи, поставени под дебелата сянка на дюлята отпред вместо маси и столчета ме караха да се оглеждам за елфи и джуджета, сякаш всеки момент ще изникнат от някъде. Домакинята отмери вода в две медни джезвета, малки колкото чашки, посипа по лъжичка кафе с леблебия, духна отгоре им и зарови в жарта на черната пещ, в която къкреше нашият Топрак гювеч.
- Кафето е вкусно като е на жар. Да узрява бавно, да поеме целия ти живот в джезвето, да го утаи и тогава да го пиеш.
- За всяка чашка отделно джезве ли?
- Разбира се! Може ли двама в едно джезве? Животите им ще изкипят.
Засмя се и покри омесеното на тезгяха пред опушената фурна тесто с влажна кърпа.
- Да бухне че да е повече. Обичаш ли лаваш*? Балон лаваш. Слагаме и сиренце в него.
- Не, не, нека е без плънка.
- Хубаво. Ще си топиш в гювеча.
Тя повдигна кърпата, откъсна едро парче тесто и сръчно го размеси, взе къса оклава* с дръжки и разточи малки питки. Намаза ги с жълтък, поръси бял и чер сусам и нахвърля на дългата дървена лопата. После сръчно ги запрати в дъното на горещата пещ.
Богатството от аромати и ухания изпълваше сетивата ми със сладост и доволство. Кафето - черно и тръпчиво, гъсто като тъмен домашен петмез издигаше тъничка пара от миниатюрните чашки османски порцелан, известен с крехкостта и лекотата си. Имах чувството, че ако стисна финджанчето ще изхрущи в ръката ми и ще се разпадне.
- Пие се по малко и бързо, да не се заседява фала* ти.
- Знаеш ли фал? Ще ни побаеш ли? То аз не вярвам много, ама..
- На фал не вярвай, без фал не оставай - жената се засмя и разточи останалото тесто. Готовите хлебчета вадеше от фурната, мяташе върху дървена решетка, напръскваше с вода и покриваше с ленена кърпа. Беше упойващо да наблюдавам как приготвя храната ни. Докато отпивахме кафенце и си приказвахме Аднан бей се зададе с мокро чело и бъкличка вино в ръка. Придърпа голямата дървена маса, седна, наля си вино в бакърения бокал, който стопанката му подаде и вдигна наздравица.
- Работата не свършва, ей. Почивка само след залез. Винце?
- Не, аз... ще пийна айрян с вечерята.
Мъжа ми прие чаша вино и двамата дълго се смяха на обещанията на ходжи и имами, че живееш ли праведно, в Рая те очаква пенливо вино, чудна храна и ято момичета.
- Тук на земята исляма забранява на хората виното а там в Рая е награда. Да му се чудиш, неначудиш.
- Аз друг рай не искам, и вино имам, и гозбата е почти готова - той смигна на жена си - и друга жена не ща.
Стопанката извади горещия гювеч от фурната, постави го на земята, отчупи тестената коричка, с която бе заклеймен капака и го отвори. Лъхна ни аромат на нещо много вкусно. Извади връзка сухи подправки, натопени в него, насипа по чиниите и седнахме да вечеряме. По турски обичай трябваше да има още пилав или поне макарони, кебап, разядка и зеленчукова сезонна салата но тук беше ненужно. В това ястие имаше всичко - хрупкави малки бамени късчета, моркови, патладжан и тиквички, картофи, дребен арпаджик и празови листа и май всички зеленчуци, които знаех и не знаех. Не получих айрян, както мислех и бъкличката с вино ненадейно изчезна от масата а на нейно място се появи кана със странна рубинена течност.
- С това се пие шалгам - засмя се домакинята и ни наля.
Леко лютивичка, сладко кисела, малко нагарчаща, тази напитка носеше още лъчезарното има Зора и бе най - освежаващото нещо, което съм пила някога. Приготвя се от червено цвекло, ряпа и моркови, заквасва се с мая, направена от хляб в тензухче и много напомня българската зелева чорба. Домашното и приготовление отнема петнадесетина дни а трайността и е безкрайна.
Хранехме се в мълчание но преизпълнени с чувства и обич към другите, без да знаем как да ги изразим. След вечеря помогнах на стопанката да разтреби докато Аднан бей играеше с Ванесса на сляпа баба и тя ми каза, че имаме прекрасно дете. Отведе ме до малка стая в дъното на коридорчето, вдигна капака на една ракла и извади бохча, извезана и украсена с релефни секретни игли с мъниста оченца, от онези против уроки. Постави я на леглото и я разтвори. От нея изпопадаха везани терлички, шапчици и ръкавички, елечета и роклички на една кука, плетени за момиченце.
- На мен няма да ми трябват вече, вземи ги обличай на детето.
Исках да попитам за кого са правени но пълните и очи ме спряха. Съкровения момент на раздялата с тези съкровища, решението да ги даде и доверието, което преливаше от жеста и бяха достатъчно красноречиви. Притиснах ги до сърцето си и благодарих. После тя мълчаливо излезе, седна под голямата дюля и запали наргилето.
Докато пушеше погледна обърнатия ми финджан от кафето и се засмя.
- Пътища и пътеки, друго няма в твоя фал.
- Поне няма да е скучно.
- Видиш ли тука тая точка. Гебе е, Ще имаш дете, ама не скоро. Момче, Емель.
- Емель? Не е ли женско име? Какво означава?
- Надежда значи, и край на пътя. Реализиране значи, за каквото човешки живот не стига.
G. наостри уши и даже се присламчи към нас.
- Не се ослушвай, няма да ти раждам синове - засмях се закачливо, понеже знаех за съкровеното желание на всеки източен мъж да бъде баща на мъжко чедо.
- На мен Ванесса ми стига пък да знаеш.
- Я,я,я, какви са тези фалове. Вие да не сте циганки. Я бързо да спирате - ханджията седна до нас и подаде стара снимка, на която се виждаше красив малък остров насред езеро или река. - Утре ще ви заведа там да видите полета от нарциси.
- Къде се намира?
- Наблизо. Първо ще идем до крепостта тук а после и на острова. За там трябва лодка, моята е в селото, ще ви закарам да видите нарцисите.
Утрото бе топло и изпълнено с дъх на цветя малинови кифлички. Натоварихме се в колата с кошниците храна и весело поехме към замъка Антеп.
Половината от него е твърда и величествена скала, застроена напред със здрави крепостни стени. Има подвижен мост, който води към кръгла крепост а в нея - дълга 150 метра осветена с красиви стъкла галерия повежда към тайни помещения, проходи и тунели, скрити подземия и зали. Около замъка се простира около 30 метра ров, дълбок и опасен. Историята на крепостта е интересна, датира от първите скални селения на християните, през византийците и един египетски цар, който е реставрирал и подобрявал. Тук е живял дори легендарния Харун Рашид, сельчукски шахове и накрая - великолепния Сюлейман Султан за чието присъствие свидетелстват чудните джамии и кулички. Цитаделата е построена върху древни могили и археологичните разкопки тук не прекъсват. Гледката към града е чудесна и ние направихме много снимки. После тръгнахме към Румкале...
Неочакваната красота и спиращия дъха пейзаж, които се разкриха пред очите ни бяха неописуеми. Мислех, че ако съществува рай, то би изглеждал така. Тъмносини води плискаха хладина към брегове, нацъфтели от нарциси и лавандула. Скалите бяха с наситен червен цвят, надвесени гальовно над пищната растителност, а където тя се губеше и под краката ни нашепваше само пръхава топла прах, бяха отвесни и строги, сякаш пазители на съкровена тайна. Самият замък бе изумителен, приютил в сърцето си безброй легенди и приказки. Поседнахме на тревата да се полюбуваме на гледката и Аднан бей тихичко заразказва:

______________________
*
Лаваш - пресни, пшеничени бели тънки хлебчета със сусам.
Фал - гадаене на кафе.
Оклава - точилка с дръжки.
http://www.hafif.org/imaj/nazokiraze/silpinrollingpinsbig.jpg

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...