автор: azzurro

Всичко свърши. Свърши със залеза на слънцето. Последните му лъчи се спуснаха от върха до основата му и изчезнаха навътре в пустинята. Буквите изведнъж се събудиха, сякаш невидимо перо мина покрай очите им. "А" се изправи, наметнала пурпурния си плащ и зачака. Окото блестеше със странна светлина в тъмното. Всички се събраха близко и плътно до колоната. Тя излъчваше топлина, която ги успокояваше. Йероглифите зашепнаха нещо тихо и бързо, а буквите кимаха. Чу се само: "да тръгваме!".
- Не бързайте! Първото, което трябва да направим е да намерим тъмносиния скарабей на пустинята!- каза окото.
- Но тя няма да ни го даде! - обадиха се вълничките.
- Ще го даде, ще видите!
- Как ще го открием в тъмното? - попитаха буквите.
- Ще го откриете. Бухалът е единсвенната птица, която различава синия цвят, а тя вижда в тъмното.
- Наистина! - чу се възклицание - ще ти направя страхотен сладкиш красива птицо - каза "К".
Не разбираха, но се възхищаваха на това умение. Бухалът имаше способността да вижда небето - тъмното полунощно синьо, което другите наричаха просто черно. Групата стана голяма бяха пристигнали и щъркелите. Без тях за къде? Не след дълго долетяха младите щъркове и тяхната водачка. Добрите приятели се събраха. С тях стана по-ведро и по-сигурно. Полетяха. Небето наистина изглеждаше черно, защото луната още не бе изгряла, но бухалът летеше безшумно и уверено. Мекият пух на перата му не позволяваше да се чува. Навлязоха в пустинята, а тя заспала, сънуваше онзи вятър. Сънуваше, че прогонва зимата. Усмихваше се насън в тъмносинята нощ. Беше й останал скарабеят. Показваше го само на пълната луна. Само двете знаеха каква е тайната му. Наближаваше полунощ. Луната се показа голяма и кръгла. Надникна да види старата си жълта приятелка. Съчустваше й за досадната гостенка, но не знаеше как да й помогне. В сърцето на пустинята кацна цялата група. Шумът им я разбуди и тя осъзна, че всичко е сън. Разочарована разбра, че не е онзи вятър.
- Какво правите тук? - пустинята раздвижи пясъци ядосано.
- Не се сърди, - обадиха се древните знаци - дойдохме да ни помогнеш.
- Аз? - изшиптя пясъкът й - На никого не помагам, знаете!
- Не бъди упорита и крива!
- След зимата, още досадници! - помисли ядосана пустинята.
- Моля те, изслушай ни!
Луната се окръгли още повече, освети всичко наоколо за да вижда и тя по-добре.
- Е, слушам, но бързо, защото ще ви засипя и нищо няма да остане от вас.
Окото се ядоса, ама много и и каза:
- Добре! Слушай тогава! Ти освен да си една безформена пясъчна маса пълна с недостатъци и ограничения, не ставаш за друго, освен да си стоиш самотна и нежелана от никого.
Нещо я жегна, нещо се заби в пясъчното й сърце и тя тихо проплака.
- Кажете какво искате? Никой, никога, нищо не е искал от мен.
- Е, сега искаме. Става въпрос не само за теб, но и за всички нас. Кажи къде е зимата? Къде се е разположила? Тя трябва да си отиде от тук. Мястото й е другаде.
- Ааа, това ли било! - тогава тя засия. Песъчинките й заблестяха. - Ще ви кажа! Там - по краищата ми ще я видите, там е започнало да става зелено – треви, храсти, безпорядък.
- Е, - усмихна се змията - можеш и да си малко мъдра!
- Няма да спорим! - дръпна я бухалът.
- Не знам как ще я изгоните тая мързелана. По цял ден спи и се търкаля. Мъдрост ли каза някой?- Смени нелюбезния си тон пустинята.
- Да. - отвърна змията.
- Хъм, имам изненада за вас. Нали знаете, че мога да пазя всичко, което ми попадне и да не го види никой? Пясъцииииии - взе да си пее тя и да се смее тихо.
Изведнъж съседните дюни се раздвижиха и започнаха да пропадат застрашително.
- Хей, какво правиш? - завикаха всички. - Ще ни зариеш!
Движението както бе започнало така и спря. На повърхността се появи нещо тъмно. Бухалът подскочи леко, грабна го и го донесе в човкакта си. Всички видяха че това беше тъмносин скарабей от лазурит. Пустинята прошепна:
- Давам ви този дълго пазен амулет, да ви съпровожда, защото е вълшебен. На него има изписани тайни слова. Той е символ на вечната светлина и истина. Давам ви го в знак на нашето приятелство, макар че това никак не ми се удава. Не съм приятелка с никого. Ще ви кажа и още нещо. Скарабеят - това е цикълът на живота и е невидимата сила, която движи слънцето по небето. Ха сега, взимайте го и тръгвайте преди да съм се отказала.
Луната се чудеше. Това си беше чудо.
- Ти си имала сърце! Невероятно!
- Да, някога имах, но нали казах "кръговратът на живота" - нищо не е вечно. И аз бях зелена, тогава ти ме огряваше нощем, мушкаше се в сенките на смокиновите листа и се забавляваше, а сега се пързаляш по пясъка ми и казваш че ти е скучно. Ха ха ха, - смееше се пустинята доволна, че ще бъде отново тя и никой друг.
Утрото настъпи бързо. Групата полетя, търсеха къде има зеленина. Скоро я откриха и не само нея, ами цялата зима пръсната накъдето й видят очите. Тя продължаваше да сънува неразгадаемите си сънища, примлясквайки в пясъчни локви. Всички дружно започнаха да вдигат невъобразим шум. Щъркелите пляскаха с криле и тракаха с човки. Останалите - кой с каквото може. Тя усещаше, че някой цапа бялото и палто, като размесваше сняг с пясък.
- Какво става тука? - леденият й дъх накара всички да се отдръпнат.
- Дошли сме да те помолим да се върнеш! - излезе напред"А".
- Да се върна? Къде? Тука ми е добре. Не си и помисляйте да ме уговаряте.
"М" си беше мълчалива буква, но като й кипнеше не оставяше нещата да се размотават току-така. Можеше и да е мрачна в определени моменти. Имаше много М- ъта в нея: мразя, мъст, мистика, морал, мизерия, мощ. Сега в нея напираше ярост. Цялата посиня. Тя и без това си беше синя и се развика.
- Слушай, безцветна мързелано, обиколихме къде ли не да те търсим, а ти с цялото си студено величие си се пльоснала тук!
- Е, величията са така! - отвърна високомерно зимата.
- Ако беше така, нямаше да киснеш тук! - продължи "М". - Мислех те за бял графичен естет, а то нищо подобно! Ти си една кална студена локва!
Ооо след тези приказки зимата се разяри:
- Кои сте вие? - развилня се, повдигна пушилка, пясък, лед и какво ли не. - Не мърдам оттук! Това е окончателното ми решение! И си отивайте там, откъдето сте дошли! Никой, ама никой до сега не ми е нареждал какво да правя!
Буквите и йероглифите се събраха бързо и зашушнаха нещо. " Х" й подвикна:
- Ти създаваш хаос разбери! Така не може! Ако останеш, не знаеш какво ще ти се случи!
- Ооо, заплашвате!
- Не те заплашваме, - намеси се окото - но нямаш голям избор. Само искам да ти обясня къде си попаднала.
- И къде? - Зимата се надигна ледена и настръхнала.
- Ами, тъй като те гледам нехаеш, но ти казвам изборът ти е или да бъдеш мумифицирана ....
- Какво означава това? - попита халата.
- Означава първо да се разтопиш до малка буца лед, която да поставим в малка прозрачна кутийка за следващите поколения. Около теб ще изрисуваме красиви картинки как си изглеждала като природно явление. А това, мила, ние много го умеем - само кажи къде искаш де те поставим. Има достатъчно място за теб и окото посочи необятната пустиня.
Заинтригувана зимата слушаше.
- А какъв е вторият вариант?- попита тя.
- Втория е да се разтопиш, а то както е тръгнало - натам отива. Я се виж колко е останало от теб! Доста си намаляла. Просто ще изчезнеш и завинаги ще бъдеш забравена.
„...ЗАВИНАГИ... ЗАВИНАГИ...” нещо й се замота в същият момент в главата. Ами да, нали сънуваше нещо такова но не го разбираше. Сега събра думите в правилен ред "ще изчезнеш завинаги". Замисли се. Май бяха прави, но все още не искаше да си признае. Обърна им гръб. Не й беше лесно да се признае за победена. Обикновено побеждаваше тя и никой не можеше да я уплаши.
- Ама кой го е грижа за мен? Тук ми е добре!
Тогава се развикаха буквите:
- Кой те познава тук - никой! И не си добре дошла, не те обичат!
- Ха, че не знам някой де ме е заобичал до сега!
- Не те е срам! - завикаха всички. - Ами децата? Знаеш ли откога те чакат? Ами дърветата, които не могат да заспят? Ами .... да изброяваме ли още? Направила си голяма бъркотия!
Децата – да, сети се, че те първи бягаха и радостно посрещаха първите снежинки и кръжаха заедно с тях. После правеха пързалки и снежковци. Смехът им се чуваше до късно. Почувства се оглупяла и наистина не на място. Малко трудничко й беше да си признае, но нямаше как. Чу се как изпъшка с леден стон и каза:
- Да, прави сте, трябва да се махна от тук и да се върна. Вярно е - сгреших! Прибираме се.
- Ще имаме Коледаааа! - завикаха буквите.
Запрегръщаха йероглифите и щъркелите. Пустинята стана още по - гореща от радост като чу новината.
- Хайде, милички, водете ни до летището да си ходим, че ни чака още работа! -помилва щъркелите "Ч".
- Наистина всичко виждаш и знаеш - доближи се "В" до окото - ще ми липсваш!
Окото й намигна и сложи нещо в ръката й. "В" я отвори там я гледаше малко синьо оченце.
- Ще бъда с теб, за да не ти е мъчно - и отново и намигна за сбогом.
- Никога няма да те забравя!- каза „В” и завърза цветния си шал за спомен на окото.

следва