автор: secret_rose

Гилгамеш дестанъ.
Сладкодумният Аднан и вкуса на живота.
Газиантеп, 2006


Бяхме избрали малък хан, сгушен между старинни постройки заради автентичната атмосфера и вкусната местна храна. Светът е необятен, прекрасен и различен и аз бях на мнение, че когато пътуваме, следва да опитваме традиционното вместо модерното за да усетим духа и реалността на земята, на която гостуваме.
Стаите бяха ниски с обли тавани и стени измазани с вар, разделени на две - с женска и мъжка ниша. На пода имаше скърцащо дюшеме, пред леглата с метални табли бяха постлани стари черги а на прозорчетата висяха извезани бели перденца, изрязани от стари покривки. Обстановката бе семпла, очарователна и достатъчна, само не разбирах защо е нужно ваните да са в средата на стаите, кипрещи се там като някакво недоразумение. Плътно до тях се мъдреха по две дървени поставки, подобни на старите закачалки в бабиния ми дом на село в България, с окачени чисти завеси и хавлии. Сутринта рано жената на ханджията влезе след тихо почукване, дръпна завесите около ваните, донесе топла вода в метални ведра, напълни ги и ни подкани да ставаме. Потопих се в своята и затворих очи. Усещането бе невероятно. Около мен плуваха малки лавандулови цветчета, изронени от големия букет, поставен на пода в нащърбена порцеланова кана. На крива телена поставка, закачена за ваната имаше калъпче ухаещ домашен сапун. Докато се наслаждавах на утринното си удоволствие, ханджийката се върна с количка на колелца и я остави край ваната. Повдигна капака и лъхна топъл аромат на пържено тесто. Пресегнах се и си взех един самос - вкусна индийска баничка с картофен пълнеж и нарязано кашу, подправена с кориандър и джинджифил. На подноса имаше и чаша топло мляко а до него бурканче салеп на прах. Отпивах и похапвах, мърдах пръсти във водата и си мислех, че няма по - сладък живот. Скъпите и луксозни хотели, които в Турция харчат две заплати за нощувка не притежаваха и половината от очарованието на този селски хан. Жената постели на пода стара кърпа, помогна ми да изляза и уви косата ми със затоплена хавлия, като преди това втри в нея капки розова вода. Чудех се за всички гости ли така се грижи а тя се учуди, че се съмнявам. Долу в кухнята ни чакаше приятно подредена маса за закуска. Запарен чай къкреше на печката, керамични съдинки със сладко, мармалад, захаросани плодове и маслини се мъдреха около голяма дъска за рязане и лъскав нож, забит в парче шунка. Пресен магданоз, копър и къдрава маруля, домати и краставички от онези, които в България ползваме за проготвяне на туршии, подобни на корнишони, но много ароматни и един грапав жълт пъпеш. Усещането от цялостната атмосфера бе като в картина от средновековието. Ханджията бе зает в градината и през кухненския прозорец се виждаше как размахва кюрек, впива го в земята, обръща мускулестите си ръце навън и изравя коренища и плевели. После оставяше лопатата внимателно встрани, сякаш е живо същество, потупваше я и събираше щира. От време на време вдигаше глава, поглеждаше към кухненския прозорец и засукваше мустак с невидима усмивка, навярно очакващ покана за закуска.
- Беим, кахвалтъ хазър, гель*. - подвикна ханджийката и вдигна тежкия чайник.
Ние с Ванесса и G. седяхме подредени на дървената пейка досущ послушни деца, очакващи грижовната ръка на домакинята да поднесе лакомства и да усмихне деня ни. На пода до пейката имаше голям плетен кош с натрупани в него възглавнички, целите цъфтящи от рози. Рози имаше и по малките кремави чинийки, които тя бързо нареди по масата. Извади тенекия с найлонов капак от големия долап до вратата, бръкна в нея и изтегли плувнала в зехтин плетеница саламурено сирене. Разкъса ивичките на ситни ленти, поръси с червен сладък пипер и сложи пред нас.
- Сиренето не може да режем с нож. И хляба не може. Трябва да ценим храната. На Бея все това му казвам, ама той едно знае.
Дръпна големия нож от калъба шунка, уви я в найлонова хартия и прибра в хладилника. Ханджията тъкмо влизаше през открехната врата, потърка ръце в престилката си и се здрависа.
- Аднан. От Адана. Добре дошли.
Лъхна ме аромат на мокра земя и трева. Протегнах ръка и го пипнах. Изглеждаше като изваден от роман на Джек Лондон.
- Много ви е хубаво тук. И гостоприемницата, и градчето... А Дюлюк е цяло чудо...
- А, Дюлюк. Все ровят там, все търсят. После се карат за намереното.
- Има за какво да се карат - усмихнах се и захапах един самос.
- Имат я. Това било наше, онова ваше. Не се гледат един друг, отгоре си гледат. Как виждат някого по - ниско като сите сме съставки в голямата божия гозба, не знам. Мойто магаре по ги разбира.
Човека се засмя гърлено и подвикна към жена си:
- Хатун*, я сложи малко суджук в тиганя за мен. Те гостите не ядат, ама на мен сила ми требе.
Ханджийката дръпна връзка сушена пастърма от окачалката над прозореца, изрони с ножа коричката подправки по нея, отряза няколко дебели парчета и ги метна в цвъртящата мазнина. Пообърна ги да се запържат от двете страни и чукна отгоре им три яйца. Поля обилно с някакъв зелен сос от шишенце, поръси чубрица, похлупи и след малко поднесе тигана на мъжа си който го чакаше с вдигната ръка и приготвен залък. Потопи хляба, разкъса жълтъка, загреба от пастърмата и апетитно замляска.
- Пастърмата сами я сушим. И суджук имаме. Суджук да готвиш на закуска по нашия край е обичай. Не му се слага мазнина, пържи се с две капки водица да си пусне неговата и да стане мек.
Гледах го с отворена уста. Обикновено ми става зле от миризма на пържено месо, от вида му и дори мисълта за яйца със суджук могат да прогонят апетита ми за дълго, но майсторския хъс, с който жената му ги приготви, аромата на село, димящия чайник, мляскането и силните ръце, разчупващи хляба си бяха магия.
- Идете на река Фърат. Там да видите Гилгамеш. Каркамиш е далече от тука ама идете днес. После елате да ви нахраним с Топрак гювеч, да видите гозба.
Закимахме глави с широко отворени очи и G.чукна на телефона си карта на Газиантеп в Гугъл. Мястото се намираше на около 75 км от нас но за никъде не бързахме. Междувременно ханджията обърса със залък дъното на тигана, подаде го на жена си, отчупи едро парче хляб, наръси в него пипер, няколко лентички сирене, тури един разрязан домат и малко магданоз и го сви на сандвич.
- Ние тука не ядем с ножове и вилици. Опитай да видиш колко е сладко.
Навих си набързо и аз сирене и хляб и загризах. Този човек беше смайващ. Всичко което вършеше или говореше извикваше апетит към живота. Докато дъвчеше, клатеше глава и сумтеше заразказва историята на Гилгамеш.
- И така. Не е бил Ноев само ковчега на истината, да знаеш момиче. Утнапищим и той се е вял седем дена и седем нощи в потопа на господа докато не спрял на Нъсър планина. И при него отишъл Гилгамеш да търси безсмъртие, като изгубил най - скъпия си другар и прозрял, че е смъртен.
- Не знаех историята... И намерил ли е безсмъртие Гилгамеш?
- Къде ти. Утнапищим му казал да не заспива седем дни и нощи и тогава ще го заслужи. А той заспал и се събудил на седмия ден чак. Нищо не спечелил. Но жената на Утнапищим се смилила и на изпроводяк му дарила цветето на вечната младост. После змията му го откраднала докато пиел вода от един земен кладенец. Затова тя всяка пролет си сменя кожата а хората умираме стари.
- Ех ти - засмях се - не вини Гигламеш и жаждата му, че остаряваме.
- Кой ги вини? Друга е поуката тука.
Наострих уши а Аднан бей засмука звучно един обелен и потопен в лимонова вода морков. Изчаках го да довърши и подканих да продължи разказа.
- Поуката е, че ние хората не можем да достигаме безсмъртието на боговете. Няма начин. Ей затуй приеми си живота и го живей както знаеш, защото ти бог няма да станеш.
- Не може да е толкова безнадеждно...
- Може то. Като преяждаме на първото хранене, така става.
Засмя се, стана от масата и плясна жена си по заобленостите.

___________________________________

*
Беим, кахвалтъ хазър, гель - Съпруже, закуската е готова, идвай.

Хатун - съпруга.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...