автор: contristo

Красив град е София. Има си квартали, запълнени с огромни панелени постройки, в които обществото живее в остатъците на социалистическия бит, има си и красиви офис сгради, молове и небостъргачи.
Има студентски град, университети, има нощни заведения, има ресторанти, кафенета, музеи, галерии, театри, и много красива централна градска част, където пролетно време цъфтяха липи, а след дъжд вечерно време светлините на града се отразяваха върху лъщящите павета, жълти и аристократични.
Вторник следобяд обаче центърът на София не изглеждаше така приказно. Шумът от минаващите коли, нервите на работниците от Паркинги и Гаражи, които вдигаха поредният неправилно паркирал се голф, и множеството, което сновеше напред-назад измежду министерствата, магазините, офисите, и всичките посоки на света. Пролетният следобед беше леко мразовит, и ту грееше слънце, ту се канеше зверски да завали, и когато тъкмо стана 15:00, и Вальо трепереше от студ, махмурлук, и секлет, небето се отвори, и се люсна един не-особено пролетен, и не-особено топъл дъждец. Успя да стигне навреме под входа на Народния театър, и забеляза пред себе си едно момиче, в бежово палто, с чадър в ръка, дълга черна, права коса, вързана на опашка, кафеви очи, чиста и бяла кожа, и наляти червени и красиви чувствени устни. Помисли си:
„Оле брато, дали тази мацка е за мене?!”
- Наваля те май? – каза мацката на чист български.
- Ама... не трябва ли да говориш на английски?! – попита Вальо.
- Сигурно трябва, ама защо да говоря на английски, български не знаеш ли? – попита обратно момичето.
- Знам, ама ти ми писа sms на английски.
- Какъв sms, бъркаш се нещо жестоко. За пръв път те виждам, и ми стана смешно как те наваля дъждът. Ти нормален ли си?
Затапен, Вальо не каза нищо, извади пакета цигари, промъкна между пръстите си цигара, подаде я към новата си позната, тя го изгледа странно, но въпреки това я взе. Момичето извади запалка от чантата си, запали си циарата, запали след това и на Вальо, и се облегна на една от колоните. Очевидно и тя беше на среща и чакаше някого.
- И кво? – изръси Вальо, многозначително.
- И кво? – отговори момичето, незаинтересовано.
- Ми кво кво, само двамата с тебе сме тука, а навънка вали дъжд. Ще поостанем май, да попушим.
Действително площадът пред народния театър се беше опразнил, защото бързащите хора нямаха време да стоят на сушина, и някои от тях отворили чадърите си все още минаваха, но доста нарядко. Останалото движение беше спряло, и в 15:10 следобед, в един пролетен вторник, Вальо и Мария започнаха мохабет, от който, както и от съпътстващите го откъслечни спомени, се разбраха следните няколко неща.
Първо, Вальо е срещнал Мария в събота вечера, говорил й е на английски, представил се е за чужденец, който само минава от България, искал е да я уговори да му пусне за вечерта, тя видно го е харесала, но не се съгласила, и той я залъгал, че само и единствено заради нея ще отане в София, до вторник.
Второ, Мария гледайки Вальо на светло, го смята за изключително посредствено-изглеждащ сульо, особено без чуждеземния чар, който фалшиво бе възприела у него, както и без въздействието на алкохола.
И трето, Вальо въпреки това, или може би точно поради това, захареса Мария изключително много, и дори си възстанови или създаде спомен, как когато я е видял в дискотеката всъщност целият му свят се е сринал, и нямало да може да продължи живота си нормално, освен ако тя не е до него. И как, за да превъзмогне притеснението си е поел 200 мл водка на екс, и е тръгнал да импровизира. Веднага й го сподели, след като споменът му се изкристализира в съзнанието под формата на текст, а тя го изгледа странно, и го попита дали сам го е измислил, или го е гледал в някой филм. Да го прочете – абсурд.
- Хайде, аз трябва да се връщам на работа. Че следобедната ми почивка май свърши. Недей да си правиш труда да ми звъниш. Ти нямаш ли работа? Безделничиш май.
- Първо, не безделнича, имам работа, графичен дизайнер съм. Второ, и ти не си прави труда да ми пишеш или да ми звъниш, търси си някой ирландец по хостелите в центъра. Аре!
- Тъпак... – каза Мария, но не злобно, а някак тъжно, и с въздишка на отегчение. Стройното й тяло се обърна, червеният чадър се отвори, токчетата и зачаткаха по площада, и Вальо остана да я съзерцава как се отдалечава, изпод сушината на Народния театър. Извади телефона от джоба си, установи, че го е изключил, пусна го, и отново поредицата от есемеси започна да бибитка и да му напомня, че реалността го чака да се върне.