автор: galenaGV

Домът ми беше сякаш от стъкло -
прозрачен до последната прашинка
и хорското всевиждащо око
делеше ме на крайни половини,
превръщаше прашинките във кал,
от семето за цвете никна плевел
и всеки, който нещо ми е дал,
надникна през стъклото – да си вземе.
За всички имаше и хляб, и сол,
но мекото в душата ми префтаса,
и щом гърбът ми се оказа гол,
прицелиха се в мене с гръм и трясък.
И рухнах – нямах носещи греди.
Днес стъпвам по строшена стъклария,
но всеки ден, щом с мене зазори –
превръщам се във ясна права линия –
начало няма и не виждам край,
но мен ме виждат – още съм прозрачна.
Чернеела гората – кой ти хай!
То всичко почерня, но още крача.
И пак издигам стъклени стени –
да гледат, да се вижда, да се знае –
щом някой ден без мене зазори
да светя – от началото до края.