автор: tzvetcomarinov

Барът беше така пълен с тютюнев дим, че непушач едва ли можеше да издържи повече от половин час. Цялата наредба на заведението бе занемарена и бедна, преживяла някак войната. Напук на реалността, името се държеше предизвикателно и крещеше измисленото си положение -"ЕЛДОРАДО".
Екипът и собственикът, ако не към другото, влагаше забележимо старание към своята пъстра, но изключително квартална клиентела. Дори успял да се снабди с една от следвоенните новости на града. Точно над входа имаше реклама,изписана от тръбички с неон и аргон да уведомява евентуално нови посетители. "БАР"-ът говореше повече само за ония, които вече се бяха сдобили с настроение, че много от нещата са отминали, а останалите клиенти идваха да пресушат чашите, защото не им се мислеше нито за минало, нито за бъдеще.
Вътре беше най-обикновена предвоенна кръчма. Подиумът личеше като нововъведение, но не даваше признак да се е качвал още някакъв оркестър върху него. Въпреки това, масите се държаха добре и около тях нямаше свободно място. В един от ъглите на такава седяха двама мъже - единият на видимите и неоспорими петдесет години. Той носеше тъмнокафяв костюм, според дошлата отвъд океана мода. Другият облечен малко по-официално и заможно. Черен костюм, бяла връзка и в никаква хармония с тях риза в маслиненозелен цвят. Човекът с повече години изглеждаше видимо разстроен и си имаше сериозна вътрешна причина да е така. Една блондинка му обеща, че ще прекарат вечерта заедно, а и до сега я нямаше.
Към тях приближи млад мъж и без дори да попита "Заето ли е?, седна непоканен и демонстративно свойски. Да подчертае още, че и от него зависи нещо в кръчмата-бар, запали подчертано ефектно цигара. Прибра запалката и едва тогава се обърна към този с официалния костюм.
-Господин Рюнгер, шефът каза тая вечер към девет и половина да отидете в приемната. Има да провежда с вас разговор.
-Разбрах, - рече тоя когото нарекоха Рюнгер и не опита да прикрие, че съобщението не го е зарадвало чак толкова много. - Може да предадете, че ще бъда точен. Зная прекрасно и без подсещане, колко много държи на това.
Младият мъж сякаш не очакваше повече, защото веднага стана от масата и се отправи към изхода под озадачения поглед на съвсем приближилия за някаква поръчка келнер.
Съобщението наистина не зарадва господин Рюнгер, а тъкмо обратното. Ядоса го. Никак не можеше да приеме, как някои шефове виждат в изненадите си проверка за готовността на своите подчинени да поемат дадена задача. Имаше нещо ефрейторско в подобен стил, но и без друго тоя ден никак не му вървеше. Извика за сметката, а закъсняха необичайно. И тая дреболия не поиска да излезе от руслото на неудачите. Плати без реакции от които нямаше нужда за да доразваля своето настроение и напусна бара. Разполагаше с доста време до срещата, но спря първото такси, което му видяха очите. Ходенето пеша по-лесно впечатлява любопитните, а той спазваше добре инструкциите. Времето прекарано около сградата, която не се отличаваше от съседните, трябва по правило да се свежда до минимум. Подминаха я, но той не обърна внимание на щофьора за пропуска, нали той му беше посочил другия номер, отстоящ малко по-нататък. Слезе и се върна обратно. Мина покрай спуснатите щори на няколко магазина преди да свие в късата уличка. Къщата съвсем приличаше на съседните. Триетажна и с големи прозорци, партерът е тъмен според правилото, никой да не работи до късно там. Въпреки безлюдието, не влезе през официалния вход, а от другия, познат и достъпен само за по-тесен кръг. Изкачи се по тясната и вита стълба на третия етаж, който в същност ползваше главно шефа. В него беше разположена приемната, използвана и за съвещания, ако се налага присъствието на повече от двама-трима души едновременно. Нямаше ли друго жилище или поне той не знаеше за такова, но главният ползваше една от стаите за спалня. Другите помещения имаха най-вече санитарно и техническо предназначение.
Горе нямаше никой освен секретарката. Госпожица Катрин бе девойка между двадесет и двадесет и пет години. Красива, но всички познаваха характера на шефа и предпочитаха да се държат на растояние от нея. В момента когато Рюнгер влезе, тя седеше зад бюрото си и тракаше нещо на пишещата машина. Щом го видя, стана от мястото си и подаде ръка. Той я пое, а след обичайните любезности последва въпроса:
-Тук ли е?
-В момента е в спалнята - отговори строго официално Катрин, - но ще му предам за вашето идване.
-Добре. - Рюнгер седна на същия стол на който бе сядал и много други пъти.
Девойката влезе в една от близките врати и не се бави много.
-След малко ще ви приеме в кабинета. - Съобщи и отново застана зад мястото си секретарката, но повече за да премине времето през което трябва да почакат. Изтече и тя стана да го покани. - Да вървим, господин Рюнгер.
Той я последва към стаята в която много пъти преди беше влизал, а шефът завариха вече на обичайното място - зад бюрото.
-Донеси две кафета - обърна се той към секретарката, която в тоя момент вече се канеше да излиза.
Изчака да затворят вратата и отправи поглед към влезлия Рюнгер.
-Седнете деветстотин и десет.
При споменаване на числото, дошлият настръхна. Свързваше го той с несполучливия край на една съвсем наскоро проведена операция. Защо ли му споменаваха номера от нея.
Рюнгер извади цигара и без позволение я запали, едно от нещата за което тук не се спазваше йерархията. Погледна часовника срещу себе си, но не видя стрелките, защото беше потънал в сянката на лампата върху бюрото. Нейната светлина осветяваше почти целия кабинет с изключение на ъгъла в който сега е началството. Имаше обективна причина за това. От войната беше получил жестока рана на лицето, което не промени грозотата си дори след направената пластична операция. Правеше лицето му непоносимо, затова той избягваше да го показва дори пред сътрудниците си. Вероятно и секретарката го виждаше рядко, стига да нямаше нещо повече от обикновени служебни въпроси и задължения между двамата.
Сега шефът мълчеше, напълно в своя стил за общуване с подчинените. Изглежда обмисляше още веднъж истарателно началото на разговора им. Най-сетне смачка угарката в пепелника и отвори уста.
-Рюнгер, извиках ви, за да предам, че давам съгласие с плана на операцията. Не го дадох тогава, защото смятах че има неиздържани неща в нея. Сега имате моето съгласие и удобрение. Дори нещо повече, за да ви помогна, разгледайте тези вестници - "Правда", "Руде право" и третия, българския...Междувпрочем, обърнете внимание само на последния. В него ще намерите онова, което ни трябваше. И ще ви улесня още малко. Отгърнете на трета страница и погледнете в горния край статията "Златната амфора".
Изчака търпеливо докато Рюнгер прочете материала и остави вестника.
-Какво ще кажете за мотива? Златна амфора. Колко ли злато ще има в нея?
-Няма да е малко - каза и с леко кимване Рюнгер.
-Тогава мога да ви пожелая успех още от сега. Няма да говорим повече, защото не е нужно. Вие знаете главното, остава да обсъдим детайлите и поставим началото. Ръководството и прякото изпълнение възлагам на вас. Дълбоко вярвам, че ще се справите с такава лесна задача като..."Златната амфора" - върху последното шефът почти се изсмя.
Рюнгер не реагира толкова емоционално, а внимателно зачака следващото.
-И така вашата задача е...

Цветко Маринов