автор: anton_fotev

Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до възрастен мъж в бял костюм. Чакаше я с отегчено изражение на умното си, уморено лице, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й го очарова и зениците му се разшириха, погълнаха тъмните като маслини ириси...
- Анна? – имаше решителен и в същото време спокоен глас. Тя хареса звученето на неговия тембър, затаените нотки на сила и властност. Прецени, че е бил красив мъж, но веднага се поправи: "Той Е красив мъж".

Усмихна му се мълчаливо и наклони глава към лявото си рамо. Позволи му да разбере, че е събудил женското й любопитство. В отговор той също й се усмихна:
- Простете, май се припознах. – десният му показалец докосна скулата едновременно с присвиването на очите. Последните за миг станаха остри и проницателни. Впиха се в чертите й като опипващите пръсти на слепец:
– Като двойничка сте с дъщерята на мой познат. – господинът в белия костюм кимна в знак на извинение и погледна настрани. Тя обаче продължи да стои до масата му и той отново извърна лице към нея. Видя искри от смях в нежнозелените й очи, разбра всичко.
- Седнете, Анна. – покани я с властен жест и тя се подчини като на сън. Разположи се на плетения стол и постави дланите си една до друга, върху стъклената повърхност на масата. Неочаквано за самата себе си наведе лице и за няколко дъха съзерцава ноктите си, лакирани в чувствено тъмночервено. Осъзна, че страните на лицето й добиват същия наситен цвят. Езикът й залепна за небцето, неспособен да пророни и дума.
- Желаете ли нещо за пиене? – гласът му внуши усещане за сигурност, разнесе нейното смущение и тревога... ала тя долови, че той я успокоява като жена, не като дете. Това означаваше, че е умен и притежава тънка осезателност. Повечето мъже умееха да различават момичетата от зрелите самки само по външността.
- Не бих отказала чаша шоколад. – видя как се присвиват подозрително неговите очи и му отправи невинно съблазнителна усмивка – Трябва ли да си поръчам бира или коктейл, само за да изглеждам по-голяма?
- Не, разбира се. – все така притворените му клепачи успяха да изразят одобрение и дори намек за възхищение. Свитите устни се отпуснаха и ъгълчетата им се извиха в разкошна усмивка:
- Харесвам младите жени, Анна, истински младите жени... но не и децата. – повтори жеста с протегнатата към нея длан – Тоест обичам децата, но като родител. Както трябва да бъде.
- Така ли? – тя дръзко вирна брадичка в негова посока – а мен как ме харесваш?
- Вече водихме този разговор в скайп, не мислиш ли? – той отпи от кафето си с прецизно до аристократичност движение – Ако те мислех за дете, нямаше да те поканя на среща.

Тя не отвърна нищо, само се загледа в силните му, красиви ръце.
- Гърдите ми са още малки. – думите сами излязоха от устата й, отрониха се сякаш против нейната воля и тя прехапа долната си устна. Почувства се дълбоко, наистина дълбоко смутена.
- Не искам да съм жесток, но... – остави чашата си в чинийката й - но гърдите ти ще достигнат истинската си големина някъде след първата бременност. Знаеш ли на какво ще приличат тогава останалите части от твоето тяло?
- Вече си ми задавал този въпрос в скайп – тя изведнъж възвърна самочувствието си – и помня какво си ми казвал в същите тези разговори: "Че на моята възраст някои жени са ставали императрици".
- Абсолютно вярно! – в очите му заблестяха весели искри и той внезапно се наведе към нея, докосна ръцете й. Имаше широки пръсти, с много късо изрязани нокти. Прекара един от тях, май показалеца, по върховете на маникюра й. Неговото погалване й се стори безкрайно дръзко и в същото време деликатно като дъх в зимен ден, разтапящо чувствено. Събра смелост и вдигна нежнозелените си очи, срещна тъмния огън на погледа му.
- Анна... – нарочно или съвсем неволно, той направи пауза. Сякаш събра сили, за да прозвучи въпроса му небрежно:
- Искаш ли да се разходим?
- Къде ще ме водиш, Борис? – името му имаше вкус на шоколод, на мед и тютюн... на опасност.
"Сигурна съм, че ще ме нарани... този мил, силен, чувствен мъж... Насилието е вътре, дълбоко под мускулите на корема му..." – тя изведнъж осъзна колко я привлича и възбужда злината, спотаена в него. Кимна му с най-чаровната си усмивка:
- Надявам се, че възрастен чичко като теб има хубава кола, нали?
За момент изглеждаше така, сякаш ще я удари още тук, насред кафенето – но притежаваше железен самоконтрол и само изсумтя весело.
- Вярно е, имам хубава кола...


* * *

Мерцедесът сияеше в емайлирано черно отвън и в чисто бяло отвътре. Тапицираните с мека кожа седалки прегърнаха пътниците с нежността на жив човек. Климатикът измърка веднага, щом вратите на колата се затвориха. Борис завъртя волана и с ловка маневра излезе на улицата. Пое на север, извън града:
- Как дойде в центъра, Анна? – отклони вниманието си от камиона пред тях и за миг се наслади на присъствието й. С неразгадаемо, непроницаемо изражение.
- Как? С рейса! – тя изви шия, почти долепи носле до стъклото от дясната си страна. Настояла да се вози на предната седалка, беше победила след кратък, но искрен размисъл от негова страна. Знаеше, че не си е играл на колебание, за да смекчи отстъплението пред нея – Борис явно стоеше над тези дребнавости.
- В този си вид? – не повиши тон, но изумлението му не знаеше граници. Зяпна нейната естествено червена коса, оформена в изящен кок. Впи зеници в още детското й лице, едва-едва докоснато от грим. Плъзна очи по нежнозелената рокля – дръзката й кройка подчертаваше гърдите с дълбоко деколте и се впиваше силно в тънкия й кръст. Анна едва дишаше, но пристягането хитро подчертаваше все още слабите й бедра и те изпъкваха като на по-зряло момиче.
- Пропусна да видиш обувките. – повдигна левия си крак и го обхвана под коляното с преплитане на пръстите – Виж, сандалките ми са в цвета на косата. С токче и презрамки-каишки по глезена. Харесват ли ти?

Той не каза нищо, само притвори клепачи и върна вниманието си към пътя. Скулите му подскочиха, пръстите стиснаха спазматично облицования в бяла кожа волан. Изръмжа тихо, но не каза нищо. Продължиха пътуването си в мълчание повече от минута и накрая Анна се предаде:
- Помня, какво ми каза. Да не привличам вниманието на околните на път за срещата. Точно това бяха думите ти.
- Но не издържа на изкушението, наконти се като за абитуренски бал. – изрече го едновременно ласкаво и с безкрайно раздразнение. Изглеждаше толкова забавен, че тя закри уста с длан и се разкиска.
- Какво, какво толкова смешно казах? – в този момент изпреварваше камиона пред тях и не можа да погледне към нея. Тя се възползва от това и необезпокоявано се наслади на изражението му.
- Дойдох с маратонки, джинси, фанелка и бейзболна шапка. – хихикането й се превърна в кръшен смях – Преоблякох се в тоалетната на едно кафене. Трябваше да видиш очите на бармана, когато на излизане минах покрай него.
- Лъжеш... – той върна мерцедеса в тяхната лента на движение и перна с крайчеца на очите си нейната чанта. Вещта представляваше голямо плюшено мече с цип на коремчето и меки презрамки на гърба.
- В тази играчка можеш да напъхаш маратонки и джинси, но й роклята. Щеше да я измачкаш.
- Носех я на разтеглива закачалка в голяма найлонова торба. – тя го изгледа през рамо. По онзи неподражаем начин, който казва на мъжете всичко и нищо:
– А ти? Не привличаш ли внимание с твоя мерцедес? Сигурно сме записани на всички камери по улиците.
- Профилактика... – усмихна се самодоволно Борис – Днес са изключени всички камери в града за технически преглед. Знам го от вътрешен човек, мой приятел.

В гласа му липсваше дори намек за самодоволство – само кроткото спокойствие на умен хищник, който знае какво и как прави. Анна полуизвърна лице към него и му хвърли кос, кратък като мълния поглед... Излъчваната от него мъжка увереност разтрепери тялото й под гънките на роклята.
- Какво има? – дори не се извърна към нея, но някак долови промяната в настроението й – Изведнъж стана уплашена. Заради мен ли е?
- Може би е заради теб... – Моментната й уплаха за един удар на сърцето се превърна в непобедима женска надменност. Протегна ръка към предното стъкло и разпери пръсти срещу светлината, възхити се самовлюбено на маникюра си. Подхвърли с най-презрителния тон, на който беше способна:
– Може би не...

Изрече го и в същия миг осъзна каква глупост е сторила. Коремът я присви, но не помръдна – шофоьрът до нея също остана неподвижен. За момент си помисли, че е пропуснал покрай ушите си предизвикателната забележка. После видя как скулите му подскачат и се разтрепери цялата.
- Грешен отговор, скъпа. – рече го привидно безстрастно, сякаш цялото му внимание остана насочено към пътя. После обаче я погледна, присви клепачи и... след миг лявата половина на лицето й пламна. Тя изохка, притисна длан към бузата си и втренчи в него разширени от уплаха очи. Очакваше тази плесница от самото начало и въпреки това Борис я изненада.
- Защо ме удари? – думите сами се отрониха от устата й, въпреки че осъзнаваше тяхната безсмисленост.
- Защото ти искаше така, сладурано. – той изпревари някакъв муден шофьор и върна колата в дясната половина от пътя. Точно преди профучаването на голям камион в отсрещното платно на пътя.
- За да съм сигурна в превъзходството ти над мен?
- Може би.... – той се засмя, защото очевидно повтаряше нейната закачка от преди малко – може би не.. Представи си, че обичам удрянето на жени заради самото насилие. Ей така, самоцелно...
- Ти не си такъв!
- Не съм, вярно е. – той въздъхна отегчено – Но не съм и мухльо на твоята възраст. Отказвам да участвам в игрички. Не си въобразявай, че щом си в колата ми, ще започнеш с женските номера.
- Но… ако наистина съм размислила? Ти си толкова... уверен в себе си! Нима моето мнение… вече няма значение? Нима .. нали не е така?
- Ако? Нали? Нима?… Да ти имам изискания начин на говорене. – мъжът изръмжа тихо – Виж сега, то се знае, че съм лошия! Обаче ти ще ме презреш, ако сега обърна колата и се върнем. Дори би ме намразила.

Погледна я с питащо изражение и то придаде съвсем друг смисъл на думите му. Тя осъзна какъв е неговият истински, незададен въпрос и се вцепени от страх. Изведнъж се почувства жалка и тъпа в роклята си, със смешните обувки на висок ток и грима върху още детското й лице:
- Какво ще ми направиш? – чу собствения си глас някак отстрани. Плачлив и потрепващ. Лишен от привичните звънливи нотки. Звучеше жалко...
- Ще ти направя точно това, – отвърна спокойно той – което винаги си искала да ти направя. Още преди да се качиш в колата ми.
Усмихна й се с искрена нежност:
- Повярвай ми, с опитен мъж като мен ще ти бъде спестена болката от първия път. Обещавам ти истинско удоволствие.
Мъжът изпревари още една кола и отново въздъхна някак отегчено. Гласът му обаче прозвуча с непреодолима властност:
- А сега бръкни в смешната си чанта. Измъкни мобилния телефон и го изхвърли през прозореца.
- Борис... – тя изпита колебание дали да се подчини. Ръката й потрепна и спря на място. Той изръмжа.
- Ще броя до три и после отново ще те ударя.... – кротостта на изражението му смрази дъха в гърдите й - Едно! ... Две! Последна възможност...
Тя стисна уплашено очи, но отказа да се подчини. Чу някъде много от далеч гласа му:
- Три...

* * *

Наистина й причини насила нещата, които превръщаха момичетата в жени. Стори го в богаташката си вила, в спалнята на втория етаж. Върху двойно легло с гладки до хлъзгавост, копринени завивки. Прекърши я чрез извратеното съчетаване на лукс, плесници и носещ се от скрити тонколони, класически джаз. Немощната й съпротива рухна и тя се остави в силните му ръце. От своя страна насилникът преплете принудата с искрена нежност – направи всичко според силите и опита си, за да й достави удоволствие. Накрая тя отвърна на ласките му и изнасилването се превърна в любене. Мъжът дори притвори клепачи и Анна използва момента, одра го жестоко по гърба. Борис изохка по-скоро от изненада, отколкото от болка, и тялото му продължи сливането си с нея. Волята му обаче взе връх, той отвори очи и я зяпна разгневен. Изскърца със зъби и замръзна неподвижен над нея. Удари й плесница:
- Малка кучка! Ще ти отрежа ноктите с ножицата!
Момичето не отвърна нищо, само се втренчи мълчаливо в зениците му. После се притисна към него и стопи гнева му с целувка по шията. Заради ласката той измърка като огромен котарак, разнежи се. Отвърна на нежността й, а тя си позволи повторно да го одере по дясното рамо. Мъжът потрепери, изръмжа от ярост и болка, но този път тялото му победи волята. Не намери сили да се отдели от нея, да я накаже. Вместо това продължи да я превръща в жена, но след стотина дъха изведнъж прималя. Замря неподвижен, с разширени зеници. Накрая се търкулна настрани, падна по гръб.

Тя се навеси над припадналия и му се изсмя. После отиде в банята, пусна душа и се накисна под горещите му, освежаващи струи. Изми своето младо и съвършенно тяло с бавни, мързеливи движения. Осъзна, че се любува на самата себе си и щастливо, по детски се засмя.
Върна се в стаята и с безметежно изражение започна да се облича. На няколко пъти хвърляше преценящи погледи към конвулсивно потрепващия си домакин. Треморът му отслабваше бързо и пред очите й се отпусна в непробуден, но безопасен сън. Едва тогава тя прихлупи напред дясното си ухо и с показалеца на свободната ръка натисна нещо в гънката между черепа и ушната раковина.
Странното й действие породи неочакван резултат – десет минути по-късно в безлюдната къща се чуха стъпки и тих говор откъм първия етаж. Момичето очевидно знаеше кои са новодошлите, защото дори не трепна от тревога или изненада. Върху лицето й се изписа единствено чувство на облекчение, дори на отпускане. Отмести десния крак на жертвата си и седна на освободеното място, в крайчеца на леглото. Уморено подпря брадичка с длани и притвори очи по котешки.

Така я откриха новодошлите - як мъж с пистолет под разтвореното сако и некрасива, но симпатична лелка. Двамата влязоха, поздравиха разсеяно Анна и делово разпънаха носилка с колелца. Чевръсто прехвърлиха тялото на Борис върху подвижното легло и почти припряно се изнесоха от луксозната спалня. Остана сама, но не за дълго – след минута мъжът се върна и започна методично да заличава всички следи от присъствието на девойката. Накрая стигна до самото момиче и промълви тихо, без излишни емоции:
- Шефът те вика.
Вместо отговор тя се изправи мълчаливо, сложи на рамо чантата-мече и се запъти към вратата. Спря точно на прага:
- Провери за скрита камера по източната стена. Домакинът извърташе мен и себе си така, все едно до онова шкафче стои невидим фотограф.
Човекът с пистолета на свой ред се поколеба. Под плитката маска на уж непроницаемото му лице Анна долови презрение, уважение и искрена нотка недоумение. Май не повярва, че е успяла да забележи и запомни такива детайли. Не и в положението, в което се е намирала...
- ... Благодаря – изведнъж събеседникът й се пресегна към привидно невинен предмет върху нощната масичка.
- За нищо. – девойката вдигна рамене – Щеше да го намериш и сам. Ти винаги претърсваш старателно.
- Спести ми време. – понечи да каже още нещо, но си замълча и разговорът между тях съвсем замря. Тя неволно го сравни със сладкодумния Борис, въздъхна от досада и му обърна гръб. В съседната стая завари привидния хаос на добре подредена, походна операционна.


* * *


Разгъваемата носилка беше паркирана върху настлани по пода найлони - а положения отгоре човек й заприлича на абсурдно ястие. Собственикът на вилата й се стори умилително безпомощен - дълбоко приспан, гол, с надвесена над него стойка за медицински банки. Пред погледа на момичето онази грозновата, но симпатична жена му сложи върху лицето маска с райски газ. Той дори не трепна, само захърка. Пропадна в дълбокия сън леко и тихо, като бебе!
След малко лелката махна маската и го потупа по бузата с извратената обич на селски стопанин към прасето му. После отиде до маса в отсрещния ъгъл и делово се зае с лепенето на стикери по купчина хладилни чанти... Все още празни хладилни чанти, чието предназначение Анна знаеше много добре!
- Защо му позволи да те нарани? – гласът дойде от към вратата и тя сепнато се обърна нататък. Съзря петдесетгодишен мъж със смешно протегнати напред, свити в лактите ръце. След миг осъзна, че той е със стерилни хирургически ръкавици и идва от банята. ...Където се е мил старателно заради предстоящото...
- Какво можех да направя? – тя вдигна лице, впи очи в чертите на господина и след миг безпомощно отклони поглед. Въпреки разликите във възраст, пол и цвят на ирисите, между тях двамата съществуваше смразяваща, неумолима прилика.
- Изучихме навиците му, преди да те пратим. – хирургът държеше ръцете си като жена, която токо-що си е лакирала ноктите... но не съвсем. Дланите му стояха обърнати с вътрешната страна към него и му придаваха вид на фанатичен богомолец. Стойката му излъчваше първична сила, които възпитанието и житейския опит едва удържаха под покривалото на невъзмутимостта.
- Имам опит с процедурата. – отвърна покорно момичето – Очаровам го и той ми позволява да си налеем алкохол преди секса. През това време му слагам в пиенето приспивателно. Капката опият, която е в пръстенчето на ръката ми.
- Какво се обърка? – петдесетгодишният мъж я подмина и приближи до бъдещия си “пациент”
- Не знам. – въздъхна момичето – Наистина не знам.
- Може би нарочно си го предизвикала. Така че той да те лиши от възможността да му сложиш приспивателно в чашата.
- Не е вярно, не съм го дразнила нарочно. – в гласа й се прокраднаха обидени нотки, а това беше безсмислено. Човекът пред нея не се трогваше от абсолютно нищо.
- Сама се лишила от възможността да го упоиш навреме. Доброволно допусна онова, което се случи в съседната стая. – хирургът дори не повиши тон, но нещо в интонацията му смрази момичето. Стаената заплаха накара лелката да се изнесе припряно по незначителен повод. Останаха само двамата:
– Ето защо те питам повторно. Нарочно ли го направи?

Вместо отговор тя видимо потръпна. Обви с дясната си длан лакътя на другата ръка и усети как лицето й става алено. Пожела да се одраска с ноктите си, да се приспи със скрития под върховете им наркотик. Завинаги, ако може!
- Анна Иванова Велева*, – гласът му се понесе съвсем равно, дори благо из стаята – попитах те нещо.
- Ако откажа да отговоря? – отвърна момичето и се уплаши. Не от заплахата на неговия глас, а от интонацията на собствените й думи - ... Или те излъжа?... Как ще разбереш какво съм си мислела?
- Ако ме излъжеш, ще го усетя! Дори ако става въпрос за твоите собствени мисли. И тогава ще те накажа. Така, както наказвам лъжците!
- А съм.... – тя внезапно прехапа език, но вече беше късно.
- Ти си какво? – обърна лице към нея и я смачка душевно с погледа си – Ти си ми дъщеря и те обичам. Но ако ме излъжеш и те хвана... Ще заповядам на Сержо да те застреля.
Момичето почувства пълната искреност на това изявление, но не трепна. Нямаше смисъл дори от отчаянието:
- Сега разбирам, че тогава... Че съм искала този Борис да ми попречи... да го упоя навреме.
- И защо това ме ядосва – отново я смачка с погледа си – сещаш ли се?
- Одраскването с ноктите е опасно. Може да ме набие истински, да ми счупи пръст.
- И не само! – той се обърна и проследи как лелката дърпа към него втора разгъваема масичка, покрита с инструменти. Гледката погълна почти цялото му внимание, но все пак продължи разговора с дъщеря си:
- Това е последното ти средство, най-опасното! По-любопитен или чувствителен човек може да разбере защо си го одрала. Стане ли така, един господ знае какво ще се случи с теб.

Анна не отвърна нищо и между тях се възцари мълчание, от което се възползва лелката. Пристъпи към баща й, долепи рамото си до неговото и разтвори страниците на медицински картон. Изброи няколко съкращения, зад които се криеха имената на държави, градове и конкретни клиенти. Очевидно баща й щеше да прати приспания Борис на няколко едновременни пътувания из целия свят... или поне отделни части от тялото му.
- Ако ти кажа, че те излъгах? Ще ме накажеш ли? – рече изведнъж тя и видя как скалпела замръзва в ръката на баща му.
- Не! Стига да си признала доброволно. И навреме!
- Предизвиках го, за да бъде лош с мен. Исках да е лош с мен, защото ми стана симпатичен. Но аз не исках да го харесвам, защото...
- А, това ли? – Велев остави скалпела на мястото му и се обърна към нея. Усмихна се със смразяващо тъжно и мило изражение. Някога, когато все още възприемаше родителите си като въплътени божества, тази усмивка значеше за нея абсолютна сигурност... Сега за миг, за един безкраен, блажен миг почувства същото. Разбра, че найния татко все още я обича и се грижи за нея.
- Милото ми. – той се приближи с вдигнати нагоре и настрани ръце, свити в лактите. Дойде до нея, приведе се и я целуна по косите на темето. Отстъпи крачка назад и я погледна с башина любов:
- Аз самият се питам защо те карам да правиш това. Защо самият аз съм тук и се занимавам с това. С разфасоване, което е по силите на всеки от вербуваните ми хирурзи. Вярваш ми, че се чудя, нали?
- Да, татко – тя кимна и сълзите изведнъж потекоха по бузите й.

Той обви вътрешната част на лактите си около главата й, притисна мокрото й лице към гърдите си. Все още пазеше чисти ръкавиците си, но тя вече не му се сърдеше за това, спря да се гневи за каквото и да било. Само искаше все така да я гушка - както едно време, когато всичко беше наред.
- Истината е, – поде възрастният мъж – че копнея да имаш детство като хлапетата на другите богаташи. Да те скрия в някой бункер, пълен с дрехи и момичешки джундурии, пък на училище да те пращам с пазачи. Ти ще мрънкаш заради тази охрана, но всъщност ще се надуваш заради същата. Дори ще флиртуваш с мъжете, които съм ти сложил за гардове.
Велев за момент спря, въздъхна. Полюля се около остта си, докато прегръщаше главата на чедото си:
- Дори и сега ми се иска да ти дам безметежно, златно детство. Ти ще бъдеш глезената принцеса на татко, която му мъкне ранени животинки като малка и глупави момчета като порасне.... И не знае какво всъщност работи нейния баща.
Анна подсмръкна тихо, въздъхна дълго и тежко. Изпита сигурност, че сега ще й обясни защо блянът е невъзможен. Така и стана.
- Но аз те обичам твърде много, за да те разглезя! Разбираш ли?
- Разбирам, татко! – кимна момичето, но вътрешно се запита как участието в разфасоването на педофили я прави възрастен човек. Не пророни и дума, не каза нищо на глас, но Иван Геориев Велев я познаваше добре. Твърде добре, за да се заблуди дори от мълчанието й:
- Анна, преди време имало земеделец с много ниви, машини, ратаи. – поде нейният баща – Имал и трима сина, които карал да работят в един участък с царевица точно до къщата му. Мястото било твърде малко, за да купи машини за тая царевица, а той не пускал вътре работници. Там бачкал той и синовете му, които вече учели в университет. Щом се върнели на село, ги карал да работят до изнемога на това място.
Велев направи пауза, но задържа прегръдката си:
-Знаеш ли защо карал синовете си да отглеждат царевицата на ръка, а?
- Не. – отвърна момичето – Защо?
- Понеже не е отглеждал царевицата, а синовете си?

В този миг Анна проумя всичко. Осъзна го за един удар на сърцето. Прозрението я порази като светкавица. Напълно стъписана, тя се отдръпна от баща си и го погледна умолително. Той й кимна, отново се усмихна и понечи да се обърне към “пациента си”. Тя го спря:
- Аз чудовище ли съм, татко?
- Не. – отвърна съвсем спокойно той – Всъщност те възпитавам като истинско, пълноценно същество.
Възрастният мъж все пак я загърби и се приближи до импровизираната операционна. Взе отново скалпела и се приготви да разглоби едно човешко същество на органи за нелегални трансплантации.
- Тогава какво съм аз, татко. Знам, че не съм като другите момичета. Каква съм?
- Ти? – Иван Велев се обърна и я погледна – Ти си торбалан, мила. Най-добрият торбалан, с който съм работил.
Скалпелът му докосна корема на упоения до безсъзнание педофил:
- А какво правят торбаланите? Прибират лошите момчета. Истински лошите, които си играят с малки момичета в тъмното, насаме. Злите момчета, които са пораснали и са станали зли мъже.
- А лошите момичета? Не глупавите, а истински лошите? Тези като мен!
- На тях им подаряват чанти-мечета. Пухени, с цип на корема и презрамки през гърба... – Велев се усмихна – знаеш ли защо?
- Знам! – отвърна дъщеря му - За да не забравят никога.
- Да не забравят какво, Анна?
- Какво представляват всъщност.
- И какво представляваш, чедо?
- Дъщеря на чудовище. Дете на баща, който дори не я попита как се чувства, след като е била изнасилена.
- Напротив, попитах те защо си го позволила. – тонът му остана невъзмутим – И установихме, че си искала да ти се случи.
- И това те успокоява?
- Направила си, каквото си искала... – замисли се – и за което си имала необходимата подготовка.
- Обученна съм от теб.
- Точно така, възпитана си от мен.... Между другото, Мая избяга заради разговора ни. Кажи й да се върне, защото започвам.
- Да, татко. – тя послушно кимна и нейния баща отново я загърби. С почти нетърпеливо движение се наклони към тялото на “пациента”. Анна зяпна оголения му тил над яката на бялата престилка и взе мигновенно, импулсивно решение.

Дори не очакваше, че ще го повали!

Сграбчи някаква ножица и я заби в шията на наведения Велев.
Някак изумено се дръпна от падащата плът и размахани ръце, обвити в хирургически ръкавици. Напълно автоматично довърши започнатото убийство - вярна на обучението, предадено й от самата жертва.
Наведе се и заби повторно ножиците, но този път отстрани, точно под дясното ухо. Вратната артерия се намираше от другата страна, тъй че смъртта не настъпи мигновенно. Баща й шумно изхъхри, с опулени от изумление очи. От самия него Анна знаеше, че жертвите наистина изпитват невероятна изненада. Защото никой не вярва в смъртта си, докато тя действително не настъпи.
Ръгна още един, два пъти и видя отблизо как някаква сянка пропълзява по лицето на татко й. Едва тогава се изправи, взе една от марлите върху помощната маса. Със спокойни движения се зае да почиства кръвта, полепнала по оръжието и дясната й ръка. Привърши с палеца и затърка показалеца, когато усети нечий поглед върху себе си. Обърна се, съзря Сержо и Мая да я зяпат втренчено.
- Почистете! – чу собствения си глас сладък и равен, детски и чудовищно стар. Едновременно се изненада и прие за естествено двамата възрастни да се подчинят. Те пристъпиха внимателно към нея, дръпнаха тялото на баща й настрани, а въоръженият мъж донесе резервни найлони и вестници. Заеха се с увиването на трупа без излишни приказки - само от време на време хвърляха по някой стреснат, учуден поглед към нея.
От своя страна тя ги наблюдава цяла минута. Наслади се на осезаемата им готовност за подчинение. Серж имаше пистолет, силни ръце и жестокост в изобилие, но едва сричаше по-дългите думи. Мая притежаваше интелект и опит, но напълно й липсваше решителност. Тези двамата й бяха ясни, но сред приближените на баща й съществуваха по-упорити и властолюбиви личности. С тези, другите, щеше да е опасно…

Мисълта за бъдещи съперници и жертви я накара да се пресегне към помощната маса за парче бинт. Избра си едно и уви ножицата, направи й нещо като калъфка. После грижливо намести импровизираното оръжие в коремчето на пухената си чанта-мече. Точно до червилото и лака за нокти.
Накрая нарами малкия си багаж и се запъти към вратата:
- Почистете всичко. Ще ви чакам в колата.
Възрастния мъж и жена за миг се запънаха, спогледаха се един друг. Зяпнаха с разширени очи. Лелката се пречупи първа:
- Както.. както кажете... госпожице Велева. Както кажете.

* * *


Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до пълен мъж в елегантен костюм. Чакаше я с отегчено изражение на умното си, уморено лице, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й плени душата му. Зениците му се разшириха и погълнаха тъмните, тъмни ириси...


---------------------------

* - Анна Иванова Велева – Всяка прилика с лица, имена, събития и места е случайност и е плод на художествена измислица.

* Една изключително талантлива жена ми подари образа на Анна. Никога няма да забравя кога получих този дар: http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=10747&mode=&order=0&thold=0
След "Желанията са безбройни звездопади", това е втория ми опит да вдъхна живот на Анна. Дано сътвореното от мен ти хареса, SELENA.

С обич: Черно Слънце