автор: iszaard

Септември –ноември 2011 г.

1. Любов – безлюбие
Като дете бях измислила странна игра. Странна поради противопоставянето на две иначе съвсем естествени за човешкия свят понятия, взаимодопълващи се, едновременно желани. Или поне така трябва да бъде според модерната психология.

Мислех си, бях твърдо убедена, че жертвайки едно, ще получа друго. Искайки да имам знание, се отказвах съзнателно от щастието в любовта. Тази игра обаче не изчезна от живота ми с настъпването на зрялостта. Тъкмо напротив. Задълбочи се и осмисли битието ми, още повече, че получаваше многократно потвърждения в него, отново и отново, за да обсеби онова, което наричаме подсъзние, самият корен на съществуването ми. Защото като че ли равновесието е най-трудното за постигане качество. Не съм сигурна ние ли не се стремим достатъчно към него или пък то е толкова изменчиво и непостоянно по природа, че щом само го докоснем, изчезва, за да бъде заменено от стремеж за повторно постигане, обаче в една съвършено нова по значение ситуация.
Мислех си, че това са някакви етапи. Когато се натрупат достатъчно житейски впечатления в мисълта възниква дисбаланс и стремеж за една стабилност, обаче на качествено ново ниво. Преди всичко на по-високо. Дали е така не е съвсем ясно, защото са налице достатъчно примери на житейска деградация. Много повече, отколкото можем да пренебрегнем с понятието изключение.
Дълго отлагах началните фрази от темата за абсурда на отношенията. Вероятно и най-вече, защото първо те са многостранни и е трудно да бъдат изчерпани с проста класификация, и второ, защото степенуването при тях е от огромно значение. С какво да започна при положение, че светът, в който живеем постоянно променя ценностите си, своите приоритети и като че ли отдавна понятието любов е повече мечта от миналото, блян на романтичните натури, отколкото жива, плътна и определяща действителност. И все пак човечеството има история въпреки своето огромно желание да я отхвърли и стремежа към модерност, свръхмодерност и даже ултрамодерност, търсенето на онова отвъд, което рядко има смисъл, и все пак. Може би в това все пак е началото.
Да обичаш нещо или някого. Какво предизвикателство! Започващо с това да обичаш първо себе си. Оказва се обаче, че в понятийния свят, който сме създали в продължение на хилядолетия, е трудно човек да се оцени искрено толкова високо, че да изпитва едновременно възхищение, приятелство, толерантност и желание към собствената си особа. Най-малкото защото в огромен процент от случаите тази особа, тази личност не е такава, каквато би трябвало да бъде и според самия него, и според заобикалящите го. Никога не е достатъчно добра, богата, силна, умна, пробивна и т.н., за да отговори на очакванията. Никога е не достатъчно, до самата смърт, т.е. до разпаденото й. След като човек през целия си съзнателен живот не може да изпитва достатъчно самоуважение, как би могъл да даде такова на другите?! Труден въпрос без отговор. Ето в това е абсурдът. Защото изначалната мечта на всеки от нас е да бъде обичан и сам да обича. Но как да постигне това при противоречието, от което е изтъкан. Лишен от реална оценка за самия себе си, той няма как да изгради такава за когото и да било.
Да обичаш себе си би трябвало да бъде просто като дишането. Естествено като растежа на дърветата. Като храненето, от което се нуждаем всеки ден. И все пак ние често се лишаваме от последното, а оттам и от растежа, макар че не осъзнаваме това. Лишавайки се от каквото и да било ние всъщност демонстрираме само и единствено отхвърляне. Аскетизмът в различните му форми присъства не само в манастира, в планината или пустинята, той е ежедневно упражнение, възприето от нашето модерно общество. Защото всяко лишение е аскетизъм по своята природа. Смисълът е да се лишиш от едно за сметка на друго. Разсъждавайки в тази посока може да се стигне до извода, че и нагонът за самоунищожение е вид аскетизъм, но в крайна степен. Така че всичко е въпрос на понятия, степенувани, класифицирани, ала твърде малко разбрани. Обръщайки в обратен ред възприетата от самите нас важност на описваните чрез понятия състояния можем да заключим, че през целия си живот бавно се самоубиваме, лишавайки се от хиляди по-дребни или по-значими неща. Защото така трябва. Това трябва да е цената за да получим нещо, което поставяме по-високо от друго в конкретния момент. Могат да се приведат безкрайно много примери в тази посока. От отказването от игра с другарчетата в детството, за да се постигне по-висок успех в училище, през страха да жертваме все още крехкото си самолюбие борейки си за нечия любов, която смятаме за твърде възвишена в младежките години, до разнообразните лишения в зрелостта: заради обучението, любимия, децата, къщата, работата, колата и т.н. Получава се един отегчителен кръг от абсурдно повтарящо се чувство за неудовлетвореност, която не води до нищо друго освен до невъзможност да обичаме себе си. Та как да стане това като се чувстваме нищожни?! Тази невъзможност, разбира се, рефлектира, мултиплицира се по един ужасен начин в отношенията с околните, с всичко, което ни заобикаля. Следват въпроси, не отговори.
Как да обичаме човека до себе си, след като не можем да го оценим такъв, какъвто е? Той е същият като нас самите – раздиран от съмнения, нестабилен и противоречив. Това е видно и дразни. Защото напомня, много силно при това, за собственото ни състояние. С времето близостта започва да дразни, оглеждането в другия, също. Същото се отнася и за производните от тези отношения – деца, къща, работа, общи приятели и занимания. Всички те не са такива, каквито трябва да бъдат. Но всъщност за какво става въпрос?! Ако липсва любов към самия себе си, адекватна самооценка, здрава понятийност, която осмисля живота отвътре навън, а не обратно, няма как обичта, смисълът и уважението да се излъчат навън.
За разлика от другите понятия, с които изпълваме живота си, любовта е много по-изследвана, за нея е писано толкова много, че в един момент натежава. Губи смисъл. Ако трябва да се търси причината за абсурда, за невъзможността ни да обичаме той определено не е в самите нас, не идва отвътре, както твърдят, всеки по свой начин и науката, и религията. Любовта, която излиза извън рамките на сексуалното привличане, безусловно е сложен процес, една непрекъснато развиваща се реалност. Това прави нещата трудни не само за онзи, който се стреми да я изпитва или приеме, а за всеки друг край него, още повече че последният е изправен пред абсолютно същия проблем. Ако се пренебрегне схващането на религиите, не само на Християнството, разбира се, че липсата на любов е плод на човешкия егоизъм и несъвършенство, ако се отхвърли и тезата, че някой трябва да ни научи да обичаме, ще се стигне до извода, че всъщност ние по природа си имаме всичко необходимо, но не можем да го изразим адекватно нито по отношение на самите себе си, нито в заобикалящия ни свят. Дали и доколко религиите са дали своя принос в изкривяването на чувствата ни, в безкрайното объркване и безпомощност, на което сме свидетели, не може да се каже с категоричност. Защото самите религии са плод на човешкото разбиране, те също са част от понятийния свят.
Християнство
За западния свят Християнството, разбира се, е определяща система от понятия. Вече 2 хилядолетия. Няма как да бъде пренебрегната нейната притегателна сила, оформяща самооценката на всеки, който по някаква причина е свързан с този модел. Дали чрез акта на кръщаването, често извършен без наше знание и съгласие, или чрез обичайното обвързване с обществото на по-късен етап, Християнството оставя своя отпечатък върху западния човек. Той се ражда, отгладан е и живее в атмосфера на гореспоменатия аскетизъм. Защото много точно това понятие се припокрива с жертвата. В библията пише, че Исус прекарал 40 дни в пустинята, след което се върнал при своите съвременници за да им предаде божествената мъдрост, след което бил разпнат за доброто, което е сторил. Саможертва в чист вид. Аскетизъм, отказване от нещо, в случая и от живота, за да се постигне нещо по-добро. Но какво ли е то?! При положение, че 2 хилядолетия малък процент от хората действително вярват във вечния живот, какво точно е постигнато, освен огорчение?! То обаче представлява един, в последните два века по-скоро невидим, но затова пък неразрушим капан за сетивата – понятието вина. Защото всъщност саможертвата на един предизвиква виновността у другите. Разбира се, това е само една от страните на проблема. Друг, при това основополагащ момент, без който отдаването на живота на Христос би било безсмислено, е така нареченият първороден грях. Дали обаче той съществува в действителност или отново става въпрос за понятие, удобно като хиляди други средство за манипулиране на индивида. Склонна съм да вярвам в последното, съдейки по резултатите, следвайки съветите на същата тази библия – „по плодовете им ще ги познаете”. Аз лично изобщо не вярвам в първородния грях като изначална същност, като причина за нещо. Това е една фикция, цялаща да обясни вечното противоречие в човека между добро и зло, страх и смелост, сила и безсилие, леност и ентусиазъм, обич и омраза. Неизбежни, взаимнодопълващи се състояния, които следват всеки от раждането до смъртта. И в тях не би трябвало да има нищо лошо и осъдително. Още повече в стремежа към знание, към въпросите, изказвани и премълчани от всяко следващо поколение – за смисъла на живота, за пределите на познанието, за силата на любовта. И най-сетне за най-големият предел – безсмъртието. Какво представлява то, възможно ли е изобщо, как да го постигнем, за да осмислим краткото си съществуване на този свят?! Християнството отговаря на някои от тези въпроси, при това по-скоро с половин уста, изграждайки своите тези върху понятието жертва, върху моделът на разпятието. И резултатите са налице. Милиони „разпнати” хора, които през целия си живот не могат да проумеят защо не могат да се радват на нищо с цялото си сърце, защо не могат да обичат нито себе си, нито другите. Които не знаят всъщност каква е разликата между добро и зло, както и какво е живот и какво смърт.
Будизъм
Любопитно е, изследвайки връзките между големите световни религии, да се открие колко близки са всъщност техните постулати. Как точно манипулират чрез понятията зависи, разбира се, от характеристиките на населението, което обхващат. Но в основата си те говорят едно – колко е важна жертвата. Ако Християнството борави преди всичко с лицемерния страх от смъртта, премесен с идеята, за евентуално благополучие, респективно наказание, в някакъв друг, по-различен свят, то Будизмът разбива всичко в човека на парчета с твърдението, че най-лесният път към смисъла е пълното обезсмисляне на живота, т.е. самолишаването от всякакви цели и желания. От това по-голяма жертва едва ли може да се търси, защото будистите се отказват не само от някакво имагинерно бъдещо съществуване. Те пропиляват тук и сега всеки възможен шанс да копнеят силно и силно да се радват на настоящето, изпълено с осъществени желания, колкото и кратковременни да са резултатите. Едва ли има по-голям абсурд от това да твърдиш, че съвършенството се крие в пълния отказ, при положение, че животът е даден за това – да се живее, т. е за радост и страдание, за любов и омраза, за ден и нощ, приливи и отливи, за цялото пъстро многообразие, което виждаме навсякъде около нас, освен в самия човек. Само той се опитва да сегментира себе си, режейки парче по парче и анализирайки своите същности, определяйки с някакви доста често измислени мерки кое трябва да остане, и кое, не.
Ислям
Ислямът по нищо не отстъпва на предходните две религии по способността си успешно да фрагментира човешкото съзнание. Да противопоставя абсолютно необходими в същността си неща, веднъж твърдейки, че едното е нужно, а в следващия момент отричайки собствените си постулати. Кое и кога е добро и зло съвсем не става ясно в нито едно от религиозните учения, които по принцип са създадени уж за да подпомогат хората, да ги подтикват към по-добър живот. Резултатите обаче са направо трагични. Защото заклеймявайки гнева си, например, човек се лишава от силата да реагира адекватно в явно недопустими и несправедливи ситуации, каквито има премного в света. Лишавайки се от възможността да любопитства за всичко онова, което го провокира, той се отдава на леност, по-вредна и от най-нездравия инстикт за знание, дори този, който се постига с цената на унищожението ( на човешко или друго същество, например). Поставайки тесни рамки на съзнанието религията не постига нищо друго, освен да лиши човека от естествения му стремеж към самоусъвършенстване. И правейки препратка към Християнството, не можем да не се сетим как то заклеймява като първороден грях всъщност най-прекрасното човешко качество – жаждата за знание.
Всяко едно здраво укрепило себе си религиозно учение успява да окове за цял живот човешките мисли и чувства. Това с пълна сила се отнася и за онези така наречени окултни клонове на различните духовни учения, които на всичкото отгоре претендират да знаят повече, влизайки в конфликт със самите себе си по този показател. Защото истинското знание едва ли може да бъде разкрито, а още по-малко изречено и предадено на някого. Особено ако последният съвсем няма не само мотивът, но и сетивата, за да го получи. Не че знанието не съществува. Не че няма истинска мъдрост и любов. Тъкмо напротив. Обаче всеки ясно обособен път към тях е поредната окова, която не подпомага, а спъва, доста често фатално, жадуващия знание. В крайна сметка също както религиите, и окултните общества притъпяват любознателността на индивида предлагайки готови отговори, модели за самооценка и общуване с останалите. Това е не само грешно, а направо престъпно. Но кой ли може да потърси сметка на някого точно за това в нашия свят?!
Шаманизъм
Отегчените от готовите формули, които доста често противоречат дори на здравия разум (т. е. на формалната логика, която сме приели да използваме като критерий), се насочват към така наречения шаманизъм. За огромно разочарование на съвременните хора обаче такъв отдавна не съществува в чист вид. И няма как да е иначе. Всякакви волни интерпретации по темата, поднесени от всевъзможни индивиди, повлияни от появилите се през хилядолетията нови култури, не могат да бъдат критерий за нищо. Така че ако човек наистина искрено търси връзка с природата, а чрез нея и отговори на своите въпроси, съвсем естествено трябва да избере абсолютното отричане на всяко сродство, на каквито и да е духовни водачи и общества. Не само поради наличието на огромно количество корист у сегашните духовни водачи, много от които направо посочват цената за предаване на своите „знания” и „опит”. Дори и да се въздържат от това, те пак не могат да бъдат извор, след като отдавна са „слезли от върховете на планината”. Изворът на знанието е, и винаги ще остане дълбоко в самия човек. И само ако той, въоръжен с безпределна искреност, воля и вяра, не се поддаде на нищо друго освен на онова, което има в себе си, има шанс да срещне истината и да заживее в нея. Защото на първо място вътре в нас няма нищо друго освен онова, което е около нас. И на второ място в света, който възприемаме с или без сетивата си не може да бъде открито нещо по-различно от онова, от което сме съставени.

2. Куклите
Като дете доста бързо се отказах от куклите. По-скоро ужасих родителите си, защото обичах да ги „разфасовам”. Това разбира се може да бъде повод за размисъл и толкова по-добре, ако е така. Защото психози не съществуват – лудостта е социален феномен, не личностен. С други думи личността е така устроена, че да се разбере сама със себе си. Дори да се раздвои, тя пак остава цялостна, ако не я разглеждаме през призмата на социума. Личността търси и намира свой собствен баланс, въпреки странността и непригодността си от гледна точка на отношенията със себеподобните.
Не са малко психолозите, които приписват на жените по-голяма приспособимост и способност за влизане в и поддържане на отношения. Стигат дотам да твърдят, че така нареченият нежен пол е крайно ангажиран с идеята за общност. Но дали е точно така трудно може да се твърди със сигурност. Така или иначе ако излезем извън остарелите схващания за огромните разлики между половете, които е видно, че в последните години не ни вършат никаква работа, трябва да забележим, че хората са такива, каквито са, независимо дали женските или мъжките хормони определят поведението им.
Психолозите твърдят, че играейки с кукли, момичетата се учат да общуват. Възможно е, но как точно?! Ако наблюдаваме внимателно подхода, възприеман от повечете жени действително забелязваме, че те се отнасят с другите точно както като деца са хранели, обличали, галели и най-вече контролирали своите играчки.
Какво се случва при мъжете тогава?! Ясно е, че техният интерес още от деца е насочен към други предмети – коли, мотори, ролеви игри, в които упражняват способността да властват. След което резултатите са повече от плачевни.
Ако разменим нещата, както се случва все по-често и възпитаваме децата си другояче, т.е. заставим малките момчета да измислят игри с кукли, а момичетата – да „карат” мотори, се получава пълен хаос. Факт е, че жените все повече упражняват власт, мъжете са склонни да бягат от отговорност. Докато нежният пол утвърждава правото си на самостоятелност, силният страда от импотентност – физическа и психическа. Дали и доколко причините за абсурда на отношенията се корени в настоящата социална схема или тя само ги задълбочава също може да се разсъждава. Факт е обаче, че и мъжете, и жените всъщност се отнасят едни с други точно като с кукли ( играчки). Това навежда на мисълта, че социалните роли (подчертавам думата роли), са изместили трайно фокуса на отношенията от духовната връзка към външната ролева зависимост. Ето това поражда абсурда. Защото никой не обича да влиза в образи, които не харесва. Но непрекъснато му се налага да прави това.
Мнимата свобода
Нележанието (засега по-скоро неосъзнато) да се влиза в роли, избрани от другите, заставя все повече хора да се бунтуват срещу социалните ангажименти, особено свързаните пряко с личността – брак, деца и т.н. Това дори вече не буди голямо учудване. Започнахме да свикваме с факта, въпреки дисбаланса, който нараства с всеки изминал ден. Все повече самотни хора, огорчени, отегчени от безплодни опити за щастие, неспособни да общуват с никого, та дори и със себе си, изместили всичко, от което се нуждаят, пред малкия екран на компютъра. Детските игри се превърнаха в забавление за възрастните – ние все по-често посягаме към мишката за да бъдем измислен герой, който може да прави всичко безнаказано – да убива враговете си, да се люби, да печели пари, да бъде щастлив. Всичко това обаче рефлектира трайно върху волята – в реалния свят такава просто отсъства и вместо в зрял индивид, с годините човек се превръща в една кукла, която за съжаление, въпреки мнимото си усещане за свобода, е вързана с конци и задвижвана според общата схема на обществото.