автор: iszaard

Да не вземеш случайно да умреш! Опасно си е. Не се знае какви ще ги свършат освирепелите опечалени. Не дай Боже да се окажеш разпънат от ревност в повече и от недостиг на любов.
Спомних си напоследък една от приказките на Шехерезада. Тя разказва историята на две жени, които се явили пред градския съдия твърдейки, че са майки на едно и също дете. Всяка го искала за себе си. Отвърнал им, че ще го раздели някак – на едната давал краката, ръцете..., на другата – главата. Едната жена като чула, че детето й ще бъде разчленено, се отказала от него, защото предпочитала да то остане живо, въпреки болката от раздялата. Така кадията разбрал коя е истинската майка.
Е, не е ли така в живота?! Като дърпаме една черга всеки към себе си, накрая я съдираме непоправимо. И след това тя не може да служи на никого. Но кой ли се замисля за това?
Починал един художник и оставил след себе си труден за решаване спор. Понеже си заминал твърде млад, много сърца разбил. За паметтта му веднага тръгнал спор – кой го обичал повече.
Имал художникът майка на детето си, втора жена и приятелка. Първата била ревнива, втората – вероятно също, а третата не можела да му прости, че не станала и тя съпруга. Имал артистът и колеги. Приживе повече около масата се срещали и по-рядко на бойното поле на честта, ала всички те също много го обичали и като се споминал веднага изпаднали в ревност.
Втората жена останала вдовица и имала дълг. Майката на детето, понеже нямала такъв, защото детето й било пораснало, много се ядосала. Приятелката не спряла да обяснява на всички колко го обича, а колегите набързо описали картините му. Но защото той всъщност бил саможив човек се оказало, че не знаят имената на творбите. Затова си ги измислили.
И така започнала приказката. Месеци наред вместо с цветя художникът бил обсипван с клюки. Кой го крал, как го крал, кой повече го обичал, с кого бил близък и с кого не. Понеже нямали дълг към художника, ала искали да е техен, всички скочили да се разправят с втората му жена. Нарочили я за вещица и решили да я линчуват. Мъжът й още не бил изстинал когато я завлекли за косите към градския пазар, вързали я на позорния стълб и започнали да я замерят с каквото им падне. Тя била излишна и трябвало да умре. Гледал художникът от небето тази сцена и много се зачудил. Приживе той бил твърде ревнив към жена си. Колкото и обич да му давала, все не бил доволен, ала на нея се доверявал и все с нея споделял огорчението си от глупостта на хората. Предпочитал да се усамоти в стария си замък и с никого не се срещал. До смъртта си.
След нея обаче никой не се интересувал какво точно желае. Нахвърлили се върху него като върху черга и я задърпали от ръцете на жена му:
- Наш е. Ти нямаш нищо общо с него! – съскали майката на детето, приятелката и колегите.
Накрая, огорчена от ревността им и от обидите, с които била засипана на позорния стълб, вдовицата заявила:
- Щом толкова го искате - ваш е. Не желая да разпъвам паметта му!