автор: secret_rose

Даровете на тишината
Каракьой,
2006

"Не мога да разкривам тайните на Божествените мистерии с перо и хартия."
Шах Ниметуллах

Нежността, с която един източен мъж гледа любимата си не може да бъде сравнена с никое чувство. Ален пое малката ръка на съпругата си, повдигна я като перце и я пренесе до брега. Арзу бе по - миниатюрна и от мен, приличаше на приказно същество и на човек му бе трудно да я признае за майка на 16 годишните близнаци Джем и Джан. Момченцата бяха скръстили ръце на столче и люлееха Ванесса насам - натам докато газеха във водата а тя щастливо се смееше и махаше с ръчички. Не ми се напускаше сенчестата камелия. Лековитата прохлада на речната вода почти бе отпуснала уморените ми крака, чувствах се блажено сънлива и исках просто да си останем тук.
- Промяна в плановете - Ирис се засмя зад мен и пръсна вода в косата ми - ставай, тръгваме.
- Къде ще ходим, вървяхме няколко часа и нямам сили...
- Нали те вълнуват суфите? Тук има няколко, ще отидем да ги видим.
- Какво? - бързо се разсъних и едва не паднах във водата в желанието си да сляза от беседката.
Ирис се смееше с глас вече и каза, че добре ме познава. Мъжа ми престорено се намуси че било време да става суфи ако иска да скачам и заради него така, подаде ми ръка и ме изведе от изведнъж застудялата Тигър. Накачихме се на каручката и бавно потеглихме по коларския път, водещ зад крепостта.
- Моля те, не се шегувай с мен за суфите. Приемам ги сериозно и много искам да присъствам на техни събирания.
- Кой се шегува? Само че тук ордени няма. Нито манастири с монаси и дервиши. Онова, което става в Кония го няма тук.
- А какво има тук?
- Много ходене пеша - намеси се Ален и скочи на земята, хвана повода на магарето и бавно го поведе по една тясна камениста пътечка нагоре към скалите.
Монотонното клатушкане и напевния звук от дървените колела замлъкваше бърборивата ми душа и отнасяше очите ми към маранята, трептяща над камъните. Тук - там някой пожълтял храст хвърляше сянка над песъчливата земя а суховея я раздвижваше в причудливи форми и фигурки, неуловими дори за гадинките и гущерчетата наоколо. Забелязах големи червени мравки, виждаха се дори от каруцата, скупчени една върху друга в непрекъснато движение, влачещи шушулки и слънчогледови люспи и се запитах няма ли да стигнем по - бързо ако вършим пеша. Бавно отминаващия назад пейзаж улавяше погледа ми и го влачеше по камънаците и пясъка като изгубена, подета от вятъра феерия, обвивала мислите ми като тюрбан до преди момент или два, после откъсната и разсеяна в трептенето на топлия въздух. Пролетните месеци по тези земи приличат на българското лято, цъфтят в жълтата охра на ронливата вулканична степ и сеят аромат на безкрай. Тук небето е много високо, почти достига слънчевите селения, светлината разлива мекия си лазур и претопява сенките и древни поверия разказват, че само в наличието на излишни помисли нажежава и изгаря. Тези земи се считат за свети и се вярва, че тук се издига огнена стълба, водеща към седмия етаж на небето, където живее самият Бог.
След дълъг преход в който задрямвах начесто и се сепвах от някоя нахална муха най - после стигнахме селото на Ален - Каракьой. Момчетата свалиха Ванесса и я поведоха към групичка дрипави деца, скупчени около игра с камъчета а ние седнахме пред измазана с вар четвъртита постройка, функционираща в тази пустош като чайна. По - назад се виждаха върволица къщурки с опънато наоколо им пране, сгушени една до друга сякаш пристройки към един дом. Това изглежда беше и цялото село - не повече от двадесетина едноетажни, едностайни къщи, мънички и криви, с плоски покриви и липсващи каквито и да било знаци за присъствие на модерна цивилизация.
- Това е само една махала... Селото е по - голямо, имаме дори училище и конак, но не се виждат от тук - усмихна се Ален и поднесе на всички чай.
Простичкият живот наоколо смълчаваше. Хората се трудеха на полето, отглеждаха храната си, къпеха се в реката. Пред очите ми бавно и гордо премина черен козел, особена планинска порода с извити и остри рога а след него се нанизаха няколко още по - черни козички. Един шарен петел крякна и събори на земята пластмасовата чинийка с едри и сочни смокини, които Арзу набра, изми и ни донесе. Смокините, както и всичко останало, бяха чудати и огромни, бели и много вкусни и аз взех една, обелих я и подхвърлих на петлето което без да се двоуми я закълва. Мислех си колко е хубаво, че на село животните и хората дишат природа, слънце и обич без да ги осъзнават и опитомяват, само споделяха един друг и присъстваха тихичко и достатъчно. Искаше ми се и моят свят да е част от тази съвършена простота.
- Хайде да тръгваме преди да е станало късно.
- Къде ще ходим? - надигнах глава и отново не ми се тръгваше. Духа ми сякаш разпознаваше тези места и трудно се откъсвах. За мен бе достатъчно да седя тук на камъните, да драскам с клечка топлия пясък и да не върша нищо.
- На 2 - 3 км от тук има интересна пещера в която често се събират на раздумка стари приятели. Нека отидем и ги поздравим, селяма на очите ти ще ги зарадва.
Поетичният език който ползваха бе другото чудо, пленило ме завинаги. Хората тук говореха малко, кратко и красиво.Те прелистваха дните си в съзерцание на изгрева, изпращаха залеза по течението на свещената си река, в сърцата им оставаше само докосване, което не можеше да бъде изразено с думи, затова го споделяха с очи. Затова се и връщаше небесното светило всяка сутрин, носейки им селяма си.
Тук научих, че тишината е най - скъпия божествен дар и когато присъства и вътре в хората, доверието между тях е несравнимо.
Поехме с каруцата нагоре по един тесен каменист път като оставихме децата на грижите на селяните. Ванесса дори не забеляза тръгването ни - толкова бе погълната от новите усещания и приятели. Предложих да повървим пеша вместо да измъчваме горкото животинче да ни тегли, но Ален каза, че возилото е нужно за връщане. Пещерата се намираше на около два километра от селото и до нея се стигаше през долината Зиха - изумително красиво място, където високите склонове сякаш спускаха огромни застинали длани надолу, сключваха пръсти и в докосването им се бе образувал извит, жив път. Каруцата криволеше и проскърцваше, кретайки едва едва и аз скочих на земята до Ален, хванах повода на магарето и му предложих да седне.
- Можеш ли сама да го водиш? Магаретата са упорити...
Усмивката му се разля и към другите и те шеговито подхвърлиха, че моето магаре още е в мен, а това вече е опитомено и няма страшно.
Меката пръст обгръщаше стъпалата ми и ми вливаше топлина. Свалих излишните чехли - движехме се твърде бавно за да се страхувам от наранявания и почти затворих очи, оставяйки изненаданото животинче да ме води. То добре познаваше пътя и бавничко, сигурно и след много дълго ходене стигнахме до първите малки михраби, предвестяващи наличието на свято място. Михраб - това е нещо, което напомня съвременен олтар, нишичка, място, разгърнато в стена или кухина, която понякога е по - широка и може да бъде дори самостоятелен храм. Първоначално тези михраби са били наричани михариб, или михраиб (перс.) и са чистия първообраз на мястото, където докоснатите осъществяват своята връзка с Бог. Когато се родила малката Мария, майката на Христос, измъчената Анна я дарила на Бог и с навършването на петата и годинка я отвела в църквата. Там свещениците я отделили в малка пристройка, изградена собственоръчно от Йосиф - един от монасите, който виждал в детето истинна чистота. Мария прекарвала дните си в тясната стаичка, едва побираща я, в непрекъснато общение с Отца си. Когато пораснала и по желание на ангелите пристъпила в цъквата, за да се моли наравно със свещениците, те я наказали и затворили там без храна и вода. Но всеки път, щом приближавали, с надеждата, че вече е мъртва, намирали около затвора и сочни плодове и чиста вода. Тогава нарекли мястото михраб - ниша, в която присъства Бог.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...