автор: azzurro

В същото време зимата, докато се примъкваше от едно място на друго из пустинята, оставяше след себе си огромни мокри петна, които затоплени от слънцето ставаха причина там да се появява растителност. Такова нещо не се беше случвало, като се знае, че на дъжда му бе забранено да минава от там.
- Хъм! - пустинята се размисли.
Спомни си времето, когато беше цялата зелена и не бе никаква пустиня. Хора, растителност, животни, какъв живот кипеше само! Всички бяха щастливи. Обичаха се. Е, хората се трепеха от време на време. То от тях няма какво друго да се очаква. Вечно нещо не им достигаше, вечно искаха още. Лакомички си бяха, но на моменти правеха и красиви неща. Строяха, рисувах, опитваха се да бъдат добри, но трудно им се удаваше. Пустинята се върна в онова красиво време. Спомни си и защо беше зелена. Ами да - имаше един вятър, той беше по-специален от всички останали. Той й носеше влага, ухажваше я с различни облаци, които водеше откъде ли не, а тя се усмихваше с всичките си възможни цветове. Закичваше се с най-ярките рододендрони / бугенвилии/ и тогава двамата пируваха заедно дълго, дълго. Изведнъж пустинята се стресна.
"Какво ми става, какво съм се разнежила?" - помисли си тя.
Всичко свърши изведнъж. Вятърът все по-рядко взе да идва. Все по-малко облаци носеше със себе си. Той самият ставаше все по-тъжен и по-умърлушен. Един ден тя го попита - защо? Той дълго мълча, не искаше да й каже - беше сложно и мъчително.
- Днес съм за последен път при теб. Забрави ме!
- Как така? - цветето в косите й изведнъж повяхна.
- Отивам си, ще дойдат други ветрове, те няма да са като мен.
- Но защо? - го питаше тя и не искаше той да си отива.
- Защото е настъпила промяна при звездите, а там случи ли се нещо, случва се и тук на земята. Знам, че ще се върна някой ден, сигурен съм, но кога, не зная.
Пустинята заплака с последните сълзи, които й бяха останали. След него, растенията започнаха да повяхват без любов и живителна влага. Хората изоставиха красивите си дворци и отидоха другаде.
Тогава, тогава дойдоха другите ветрове, за които той не й разказа. Бяха зли, сухи и бесни. Изсушаваха всичко, което тя имаше. Виеха като чакали. През деня я нажежаваха, сякаш искаха да я изпържат, а вечер я караха да умира от студ. Изсушиха тялото и изчегъркаха и най-малкия живот от нея. И тогава, тогава тя се превърна в пустиня. Сърцето й изсъхна. Сви се, заприлича на малка, алабастрова топка. Разбра, че никога повече няма да заплаче. Омръзнаха й тези непрокопсаници, които само преобръщаха и местеха пясъците й като че търсеха нещо и се състезаваха върху нея като на писта. Тогава тя се обърна към земята и поиска да остане пустиня. Моли я дълго, изплака последното, което й беше останало. Земята я слушаше и размишляваше. И нея я заболя. Не и оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието й. Така, пустинята стана господарка на самата себе си. Тя нямаше пощада към никой и нищо. Всеки, който навлезеше в нея трябваше да знае, че има броено време за да я напусне, в противен случай - умираше. А сега, сега си имаше гостенка, която обръщаше без да иска нещата с краката нагоре. Не, тя не искаше отново да стане зелена, отново да дойдат хората. Сега те бяха станали по-нагли и още по-алчни. Щяха да я превземат и да я използват за какво ли не. Независимостта й харесваше. Можеше... да, искаше да е зелена, но само ако дойдеше онзи другият вятър. /Преди да я напусне той и остави нещо за спомен, което тя скри близо до сърцето си. Това бе един... / замълча, беше нощ, звездите също мълчаха над нея, само светеха като огромни диаманти. Дори се приближиха да я чуят какво говори, но получиха като отговор отражението на собственото си сияние от скалите, които бесните ветрове бяха полирали до блясък.
В същото време, зимата лениво дремеше на припек. Колкото повече се припичаше, толкова по-сънлива и мързелива ставаше. Мислеше си:
"Божеее, та аз съм била луда да обикалям цялото земно кълбо. Някой да ме навикват, други да ми се радват, а аз да се трепя да покривам със сняг къщи, дървета, поля и какво ли не още, че и да скрия мръсотията, да изглежда по-чисто. Какъв непосилен и неблагодарен труд!" - беше нейното заключение.
След което се обърна на една страна и захърка. А пустинята си мислеше как да я изгони.
В същото време няколко ибиса, прелитайки безопасно в нейния край, забелязаха зимата. Спогледаха се учудено, завъртяха глави и продължиха. Отправиха се към голямата река. Там щъркелите, долетели преди два месеца, крачеха спокойно край водата.
-Хей! - извикаха ибисите - Бягате от зимата, всяка година прелитате огромни разтояния, а знаете ли че тя е тука?
Щъркелите се спогледаха.
- Какво разбирате вие от това и какви сте ги задрънкали. Дали можете да летите като нас? Нещо сте се объркали.
Но ибисите не се обидиха, бяха сериозни.
- Може би има нещо гнило тук, нека не се държим надменно! Хайде да проверим! - каза един от щъркелите.
Полетяха всички заедно. Ибисите ги водеха.
"Майко мила!" - не повярваха те на очите си.
Истинската зима спеше и хъркаше на воля, без никой и нищо да я тревожи. Не че някой пък можеше.

В това време "СПЕШНИТЕ" навлязоха в гората.
- Не можем да обикаляме от хралупа на хралупа, - каза „С" - Нямаме време! Трябва да ги съберем всички заедно. - „С" се замисли. Можеше да използва "СИЛА " и "СТРАХ", но не вървеше, ставаше опасно. „П" искаше да извика ПОМОЩ, но пак не ставаше.
Тогава „Е" се развика:
- ЕХО, ЕХО, има ли кой да ни чуе?
Отговори тишината.
„Ш "се огледа и се шмугна в храстите. След малко се показа с два големи джоба пълни с кестени.
- Хей, хайде запалете огън и да ги изпечем! - все някой ще дойде като надуши аромата.
Не след дълго се чу сладкото и ароматно пропукване на кестените в жарта. Зачакаха. Появи се сврака и заподскача на един крак наоколо, любопитна да види какво става. „Т" като я видя, му светна.
- Хей, чернопереста, бий „ТРЕВОГА”! Кажи на всички да дойдат тук при нас, имаме да им кажем нещо!
Свраката завъртя очи. Нали беше хитра, току-така нямаше да свърши работа.
- А какво шемидадете? Нещо лъскаво имате ли ?
"И" се ядоса:
- Първо не се казва ШЕМИДАДЕТЕ, а ЩЕ МИ ДАДЕТЕ – изразявай се правилно и второ - колкото до лъскавото, какво по-лъскаво от „ИСТИНАТА”?
Никак, ама никак не му беше до шеги.
„Н" я наблюдаваше настоятелно. Свраката разбра, че става нещо сериозно. Сви леко опашка. Приближи и попита:
- Какво всъщност искате от мен?
Тогава буквите й обясниха, каква им е мисията. Свраката се замисли. По принцип, тя не събираше никога и нищо освен разни стъкълца. Ми такава и беше природата, а като закъса за ядене, винаги имаше откъде да открадне. Хъм - да ама ако другите нямат, тогава и тя няма да има.
- Разбрах ще има сделка! - каза важно тя и отлетя.
Чакането продължи. Не след дълго започнаха да прииждат разни животинки, най-вече тези, които събираха и трупаха, кой в хралупи, кой в дупки. Другите се спасяваха със зимен сън - това не ги засягаше. Муцунките им се въртяха и поемаха сладкия мирис на кестените.
- Хайде да похапнем заедно и да ви съобщим нещо важно! - предложиха буквите.
Очичките им блестяха от пламъците на огъня. Слушаха, чуваше се само шумът от разчупените черупки.
- Разбрахме, но повечето орехи изгниха, защото не ги събрахме от земята навреме. Ще побързаме да потърсим, каквото е останало.
Буквите се натъжиха, това нямаше да свърши работа. Животните си живееха своя живот, не закачаха и не пречеха на никого, а и не искаха нищо освен да не ги тормозят и да не им отнемат пространството. Хората бяха тези, които вземаха нещо от тях, те непрекъснато искаха повече и повече. Животните не ги разбираха.
„Н" се почеса - "НАМЕРИМ" беше думата.
- Ами да, ще намерим, - каза.
После се разсмя доволно .
- Хей, ще открием къде са складирали орехи и всичко, което ви е нужно. Хората, не че ще останат гладни, те събират винаги повече, отколкото им е нужно. Не са като вас. Прибират всичко, а след това го продават, препродават, играят си на търговци, печелят пари.
Животните мигаха.
- Това не е ваша работа, не е нужно да разбирате. Никога няма да бъдете като тях. Според мен, хората са една неясна объркана порода - все търсеща се и все изясняваща се за себе си, и вечно недоизяснена. Непрекъснато измислят нови правила, уж за по-добро и в крайна сметка още повече се оплитат в страшни мрежи, сами си залагат капани.
„Х" се беше приближила ненадейно, а и останалите букви бяха с нея. Просто се притесняваха. Нещо бе започнало да ги стиска за гърлото. „Х" отново отбеляза, че хаосът е хубаво нещо.
-Като се разбъркат нещата, после изведнъж си намират мястото и се оправят. Нооо, първо трябва да се разбъркат!

следва продължение