автор: iszaard

На Михаил Коевчинов

Между черното и бялото, нощта и утрото, животът и смъртта... Търсейки баланс, реалността се люшка с огромна скорост между небето и земята. А непрестанната игра на светлината вае образи – понякога приказно красиви, друг път чудовищни.
И в най-прекрасното утро – Еньовден, има горчивина. То настъпва след едно трудно обяснимо жертвоприношение – на младостта и любовта. И всичко това, за да го има животът. За да не погълне Змеят Слънцето. За да има рожби и те да продължат да орат земята, да пазят огнището – мъдростта на вековете. Мъжете и жените – разсъблечени. Като пред Страшния съд. Във въображаемото пространство, създадено от художника, образите им застиват отвъд времето. От ръцете им излизат птици, от косите – цветя, от очите – бисери, от сърцата – благословията на обичта. Момци и самодиви търсят равновесието. Но къде ли се намира то? В коя реалност е скрита истината? В първата глътка въздух или в последния дъх? Еднакво мъчителни и нужни на цялото. А стотици часовници отмерват миговете между раждането и смъртта, отново и отново през вековете.

Между черното и бялото е целият живот. Между радостта и тъгата, обичта и безлюбието, увереността и съмненията, самотата и близостта. И само онзи, който има очи да види и ръце да вае, може да преведе на човешки език всички тези състояния – свещен дар, който едновременно учи и радва сетивата. Отваря невидими врати във времето, обединяващи крайностите и с това осмислящи иначе твърде краткият индивидуален живот.

Това търсеше и успя да направи в своето творчество художникът Михаил Коевчинов. Неговият "Самодивски цикъл” графики е задълбочено и правено с много любов изследване върху българските митове, легенди, песни, приказки, както и върху някои литературни произведения, като "Змейова сватба” на П. Ю. Тодоров. В тях централно място заема идеята за красотата, любовта, мечтата за един по-добър свят, показани по категоричен начин в народното ни творчество. Не случайно всички творби от този цикъл са любими не само на поетите, не малко от които ги използват за илюстриране на своите стихосбирки. Изключително финият рисунък и самата тема привличат като магнит всеки, който види графиките.

Но и останалите графични цикли на автора не отстъпват на "Самодивския” като дълбочина на идеите и прецизонст на техниката.

Цикъл "Гилгамеш” е разработка върху библейските легенди, като основната идея присъства и в творби като "Саломе”, "Танцът на Саломе”, "Соломон и Савската царица”, "Оазис по пътя за Египет”, "Мадона”, "Христос”, "Слязъл ангел” и др. Тук смисълът на човешкия живот, свободната воля и силата да отстояваш своята позиция са централна тема.
Цикъл "Графити” - както графичният, така и живописният, е много специфично завръщане към българските графитни надписи, намерени в пещери и някои сгради от периода на Първото българско царство. Той изследва отражението на българската митология върху писмените паметници, търсейки социалномитологични и духовни връзки в един доста голям период от време още отпреди създаването на държавата ни до Средновековието. Цикълът е отглас на теорията за връзката на предците ни със скандинавските народи, следвайки знаците за голяма близост между българските и скандинавските руни. Тук присъства идеята за сарматския произход на българите, изведен от някои изследователи на легендите за крал Артур. В техниката има тотална стилизация на формите и търсене на нестандартни материали (смесване на масло и трици), с което се постига още по-силно внушение за връщане към корените.

Цикълът "Джаз” е авторов поглед върху връзките между различните изкуства, представени чрез преки аналогии между изобразителното изкуство и музиката. Макар че най-категорично идеята присъства в творбите, включени в едноименната изложба "Джаз”, темата вълнува автора от началото на 90-те години (а вероятно още и от времето на следването му в университета). Основа са чисто музикалните предпочитания – любимите стилове джаз, класическа музика, блус и рок. Но не само това. Много типичен пример за разработването на темата през годините е творбата "Корабът на глупаците”, провокирана от една страна от музиката на Led Zeppelin, а от друга от прочутото едноименно платно на Йеронимус Бош. Показателни са също творбите "Лебедово езеро”, "Годишни времена. Но не по Вивалди”, целият цикъл "Джаз”, с една препратка към чистата математика и Теорията на относителността в "Айнщайн”- обединяваща връзка с темата за Едновремието и Едностранството, която вълнува автора във всички негови творби и особено в "Графити”. Любопитен факт е вътрешната препратка между две графики, работени през голям период от време - "Време” или "Старият часовник” от 1990 г. и "Айнщайн” от 2006 г., които макар и по различен начин третират идеята за фаталността на човешкия живот като функция на времето.

Последният (непоказван до този момент) графичен цикъл "Кентаври” е своеобразно завръщане към по-стари цикли чрез обединение на теми – митологични и социалнолични, включително и чрез възприетата техника. В творбите има вътрешна препратка от една страна към цикъла "Гилгамеш”, а от друга - към "Самодивския цикъл”. В "Кентаври” авторът прави равносметка на собствения си живот, пречупена през призмата на изминалото време, а от друга страна – на вечното търсене на корените. Отъждествявайки се със своите герои – кентавърът, старият моряк, художникът търси причините за болезнено изживяните разминавания и неосъществени мечти. Това се отнася с пълна сила за творбите "Кентаври” І - ІV, разказващи историята на мъж и жена, които, макар и влюбени, трудно намират верния път един към друг. "Зимна реалност” или "Старият моряк” и "Жалба по младост” са пряк отглас на отдръпването от света, характерно за живота на автора в последните години от живота му. Тук има ясна препратка и към малко по-ранната графична творба "Посейдон” (автопортрет като морския бог от 2007 г.), но с повече горчивина от натрупания житейски опит. Ако при "Посейдон” все още се усеща жизнерадостност, закачка с младостта и идеята за божественост, в "В зимна реалност”, и особено в "Жалба по младост” (която не успява да завърши) присъства по-скоро отчуждението и болката от неразбирането на изначалната същност на автора – една дълбока като морето чувствителност, от която той подобно на рибар вади с много търпение, лишения и самота своите творби.
Интересен и бих казала знаков е цикълът "Облаци”, на практика последният живописен цикъл на Михаил Коевчинов. Много трудно намирайки своя дом след години житейски лишения, авторът най-сетне стъпил на отправната си точка, първо се вглежда в небето над себе си, търсейки като че ли знаци от провидението, знаци за своята съдба. Тук характерното търсене на връзката с предците, особено видимо в "Графити” от една страна, а от друга в някои от живописните творби, сред които "Погребението на дядо ми”, става особено силно. Идеята за осъществяването като граница между световете, като едно преминаване отвъд материалното, и въпреки него, концентрира вниманието на художника върху изгревите, залезите, нощта, облаците, които се движат бързо върху небето и понякога приличат на душите на близки хора, които сме изгубили. Вероятно тук се ражда и идеята за творбата "Залез”, знакова и поради обстоятелството, че не само е част от последната изложба, а дава името й, за да предизвика ред въпроси с недотам лесни за приемане отговори. Тази изложба, тъкмо поради желанието на автора, не става обществено достояние, сякаш е предназначена преди всичко за самия него. Темите са повече от показателни – родът, традицията, красотата на България, видяна в различни нейни проявления в "Странджански пейзаж”, "Родопски пейзаж”, "Тракия”, "Самотникът” – една от творбите, към които има по-особено, някак по-лично отношение.

Една от характерните особености в творчеството на Михаил Коевчинов е почти едновременната работа с различни материали и техники - разработване на една тема в различни варианти в търсене на всички нейни измерения (отново препратка към идеята за Едновремие и Еднопространство). Така твърде често живописта става повод за търсене в графиката и обратно, а малкият формат търси отражение в големия. Тази тенденция става особено силна в последните две години от живота му, изразявайки се в целенасочено връщане към любими творби от различни цикли. Такъв живописен отглас на по-стари графики и маслени картини са например "Стара тръба” и "Сачмо” от цикъла "Джаз” и "Битка” – платна, върху които авторът работи до самия край на живота си.

Михаил Йорданов Коевчинов (26 февруари 1963 г. – 9 декември 2010 г.) е роден във Варна. Средното си образование завършва в Техникума по дървообработване в родния си град с профил "Вътрешна архитектура”. През 1991 г. се дипломира във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий” със специалност "Графика” при проф. Никола Хаджитанев и проф. Христо Цацинов.

В периода 1991 – 2010 г. открива 9 самостоятелни изложби във Варна, Велико Търново, Плевен и Кейп Таун, ЮАР. През годините участва в много общи изложби и пленери в страната, както и в международни изложби в Хайделберг (Германия, 1994 г.), Маями (САЩ, 1996 г.), Шамалие (Франция, 1997 г.) и Виена (Австрия, 1997 г.).

Негови графики, икони и масла са притежание на частни колекции в България, Русия, Белгия, Австрия, Македония, Франция, Великобритания, Италия, Русия, Гърция, Кипър и др. През 2006 г. рисува иконостаса на църквата в Каменар. Рисува стенопис "Райско ясно слънце” на сградата на НГХНИ "К. Преславски” във Варна.

Работи в областта на графиката, живописта, илюстрацията и графичния дизайн. Участва със свои творби в 7 от изданията на Международното биенале на графиката във Варна, към което работи като уредник.

Творческите му търсения както в графиката, така и в живописта, са насочени преди всичко към българската и световна история, митове и легенди. Особена и показателна е връзката му с морето. Художник с афинитет към поезията, Михаил Коевчинов илюстрира стихосбирки на Елица Виденова, Георги Ходжев, Димче Миладиноски, Нели Дерали и други автори.

Текстът е част от бъдеща монография за художника.