автор: via

Боляло ли те е така,
че да не чувстваш болка...
И да си мислиш, че светът
се е смалил във тясна люспица,
и пръстите ти да са мъртви,
а сърцето - островърхо,
да дълбаеш дупка - в себе си -
и да не стигаш дъното...

А бил ли си щастлив до Бога?
Римувал ли си себе си с небето?
И някой вътре в теб да се протяга,
и да са същински цветовете ти...
И да кънтиш, докато изговаряш,
да пееш да избухваш,
да си чаша,
в която любовта не се побира
и затова прелива на земята...
Така съм била и така се случвам -
тъгувам, после някак се възраждам.
И счупеното в мене все пониква,
и все зараства следващият залез.