автор: ahav

Светът им:

Мечо беше сравнително уравновесен, но доста сравнително и даже често относително. Мразеше ушанките и ходеше с шапки шерлокхолмсовки, между зъбите му често имаше лула, която впрочем никога не палеше и освен стандартния мед обичаше да похапва арабски пилаф. Имаше източна колекция в стаята си, а може би и други неща, по-загадъчни, защото мразеше да влизат в стята му без предупреждение. Но повече за него по-късно. Защото той не е чак толкова интересен.

Прасчо беше злъчен. Съвсем в буквалния смисъл, защото имаше болна жлъчка. В комплект с болен черен дроб. Затова в него имаше гняв и злоба. Ядосваше се без причина и ругаеше хората. Друг път се правеше на добър, но го правеше така, че да личи, че само полага усилия така за лице, а всъщност злото го изпълва. Имаше доста свободно време и го използваше най-вече да пише злобни вицове за Мечо. Избликът на негативна енергия го освобождаваше, но само временно, защото източникът й си стоеше в него. И той продължаваше все така. А черният дроб го болеше. Затова Прасчо почна да пие. Искаше да получи цироза и всичко да свърши. Вече не му пукаше. Колкото повече пиеше обаче, толкова по-малко го болеше дроба. Докато веднъж отиде да се изследва и разбра, че е напълно здрав. И нещо се отприщи, огромна вълна го заля от главата до петите и обратно. Почна да изкачва стълбите по две наведнъж (метафорично казано най-вече, в гората няма много стълби), да скача на един крак и да крещи. Почна също да чука мадами, нещо което отдавна не беше правил, продължи да пие и когато удареше с юмрук по дървена маса, тя често се пропукваше. А той никога не беше учил бойни изкуства. Просто така се получаваше, спонтанно.

Мечо Пух се притесни. Каза на Прасчо, че е болен и има проблеми с нервите. Каза му, че след като с голям труд е излекувал черния си дроб, е по-добре да стои вкъщи и да се пази, да пие билков чай и да чете правилна литература. Каза му, че светът е голям и пълен с опасности. И в прав текст му рече: „Внимавай, Прасчо, безразборния секс със свине крие своите опасности”.

„СВИНЕ” – ревна Прасчо. „Така ли наричаш жените, с които спя? За теб те не са нищо повече от свине, аз също съм свиня, нали? Винаги си ме мразил, нали? Винаги си искал да страдам, да ме боли и да ми е черно? Каквото и да направя е лошо. А аз съм свободен, радбираш ли, свободен. Писна ми от шибаните ти ограничения, писна ми от шибаните ограничения на всички. Не разбираш ли, че ме изпълва огромна енергия и се задушавам, задушавам, задушавам, защото трябва да съм като вас, да се правя на добър и да правя неща които не искам да правя и в същото време да не мога да направя това, което наистина искам. Ти си СВИНЯ. Всъщност не си свиня, свиня е хубава дума, ти си космат мечи гъз!”

И Прасчо тръшна вратата и изскочи на вън, гневен и зачервен. Мечо Пух стоеше озадачен, той не беше имал нищо лошо предвид с израза „свиня”, в крайна сметка дори най-малоумния кретен знае, че „свине” наричат женски прасета. Разбира се, Мечо запази спокойствие. Въпреки че лявата му вежда леко потрепваше. А Прасчо си е просто паникьор и винаги е бил такъв. Прасчо е болен, но не го осъзнава. Има болна психика и болно тяло, затова трябва да се пази. Може би трябва да погълта розови хапчета, твърде буен е станал. Или пък да иде за малко в санаториум. Там ще го третират добре, ще се успокои и ще разбере, какво иска наистина от живота. Ще пие хапчета, ще му бутат инжекции в дебелите бутове и така. Нощем санитарите може би ще ебат, докато е заспал, но това също е терапевтично. И Мечо се усмихна по странно недобър начин.

После Прасчо се върна и се сдобриха. Прасчо каза че не е мислил това което е казал и Мечо му прости, на свой ред Мечо помоли за прошка гласно и наум помоли за прошка за нещата, които си е помислил. Ззащото той обичаше Прасчо и му мислеше доброто, и щом Прасчо иска да е свободен, нека бъде, просто свободата трябва да бъде дозирана и да е истинска свобода, а не анархия и хаос. И трябва да има ясни цели. И път и смисъл. После Прасчо изпи един билков чай и се доуспокои. И вече спокоен си легна, като в просъница мислеше не за див животински секс, а за нежност и правене на любов, за розови зърна, изпъкнали на фона на бяла деликатна кожа, които трябва да се галят и целуват много внимателно, защото колкото по-фини са енергиите и чувствата ... В този момент Прасчо заспа и не разбра всичко докрай съзнателно. А дали получи полюция докато спа в крайна сметка не е чак толкова важно.


Другите:

Главните и всъщност почти единствени герои бяха Мечо Пух и Прасчо. Затова светът им се състоеше главно от тях и гората. Но го имаше също и Кристофър Робин. Те обаче почти никога не го виждаха, всъщност по-скоро се досещаха за същестуването му, отколко пряко да го осезават. Той се промъкваше понякога в света им, голям и невидим, и най-вече по последствията ставаше ясно че е идвал. Странна и непозната сила. Затова те мислеха, че Кристофър е Матрицата или Големият Брат, или специфично дуално единство между двете. Странно, но никога не решиха, че той може да е и Господ примерно.

Кристофър Робин като цяло не се намесваше в живота им. Понякога ритваше Прасчо по задника, Прасчо се затъркулваше и квичеше, а Кристофър подсчаше от смях. Друг път Кристофър пускаше лайна в бъчвичката с мед на Пух. Това също беще смешно. Понякога залепваше на гърба на Прасчо бележка „Прасчо, ти си пълен гъз”, написана придвидливо с почерка на Мечо. Друг път пък правеше разни номера на Мечо, дето няма смисъл даже да ги разправяме. Но като цяло Кристофър Робин не се намчесваше в живота им. Даже въобще не се намесваше.

Магарето Йори пасеше трева в бекграунда и понякога ревеше” „Иииииииии”. Два-три пъти Йори се опита да излезе на преден план и да пусне някоя и друга реплика, не само да реве като малоумен. Тогава Кристофър Робин му набиваше як шут в задника, а после го удряше с тиган по главата. От ударите с тигана Йори стана кротък даже и без да ходи в санаториум. И престана да се опитва да променя определеното му място в житейския ред. Пасеше си в бекграунда и се радваше на малките неща.

Имаше и някакъв тигър, ама какъв беше той?

Мечо Пух и Прасчо се срещаха и с други хора и животни, но те рядко имаха имена и рядко се задържаха в повече от един епизод от живота. Така че има ли смисъл да ги коментираме?


Психоанализа:

Прасчо четеше много духовни книги. Прасчо четеше и много психологически книги. Искаше да изтегли тъмното от себе си и да блесне и чист и златен като слънчев лъч. Затова се самоанализираше постоянно и с променлив успех.

Анализираше и вицовете, които измисляше за мечо. Откри, че Мечо обикновено е силен, арогантен, егоистичен, брутален и действен. Прасчо е добродушен по природа, но твърде много мисли, наивен е и даже инфантилен.

Мечо е другият, съдникът и врагът. Мечо многократно убива Прасчо или се заканва с убийство, мечо наранява прасчо.

Прасчо страда, но понася страданието, не го прекратява и не се опълчва срещу него.

Мечо е зъл ян, Прасчо е глуповат ин.

И така нататкък

И тогава Прасчо от настоящия разказ разбра, че всъщност той не е само Прасчо от вицовете, но и също Мечо от вицовете. Че той е този, които наранява, и той е този, които е наранен. Че той е и бруталният и нежният. И тъй като Прасчо от разказа пише вицовете, той може да определи съдържанието и да разпредели ролите между мечо и прасчо от вицовете.

Тогава Прасчо от разказа се замисли кой е Прасчо от разказа и кой пише разказа. И дали Прасчо от разказа и Мечо от разказа не са едно и също, две страни на едно цяло.

После Прасчо си припочни, че действителността е илюзия, „майя”, како казват индийските мъдреци. И не е ясно какво възприема, кое е реално и кое не. И кое всъщност е реално. Защото очите не създават виждането и възприятието. Но мозъка също не ги създава. И изниква въпроса кой гледа през нашите очи – дали Кристофър Робин или друг? И кой мисли с нашия ум. А вечния шум в главата не стихва и няма покой. И въпросите стават все по-философски – има ли отделност, щом всичко е едно? И има ли индивидуалност, щом съзнанието и ума ти не не са твои и ти си част от цялото?

Много е философско, каза Прасчо. И отиде да се разходи. А може и да пие и да е.е.


Разговор:

Прасчо лежеше на леглото и размишляваше, защото не работеше и имаше много свободно време за мислене. Нещо го болеше, но още не знаеше какво точно и в момента го измисляше. Защото Прасчо беше заклет хипохондрик.

Прасчо се сети за вицовете за Мечо и за психоанализата. Щом мечо във вицовете все убива Прасчо, а мечо и прасчо са Прасчо от разказа, значи в душата на Прасчо от рзаказа тлее суициден импулс. Прасчо се стресна от това откритие и скочи.

Мечо в това време се къпеше в банята. Докато се къпеше, правеше даоистки упражнения за засилване на ерекцията, сиреч мастурбираше продължително с намаззана с олио лява ръка. Беше му хубаво и чисто и топло и уютно.

Тогава Прасчо го прекъсна и почна да му говори за суицидните си импулси. Мечо продължаваше да мастурбира, но темпото се забави и вече не бе така чисто и уютно. Квичащият глас на Прасчо прогонваше топлото доволство и го приземяваше в мрачния свят на болка и комплекси.

Прасчо, - попита мечо – ти наистина ли си ми приятел?

Разбрира се – каза Прасчо – леко смутен от смяната на темата.

А една приятелска свирка ще ми направиш ли – попита мечо (без особена надежда, трябва да признаем).

Прасчо се ядоса, забрави за суицидността и излезе да пие и да ходи по курви. Като вървеше освежен навън в тревата, си помисли – А мечо всъщност е истински приятел. Помогна ми и то така деликатно. Прояви грубост нарочно, за да ме изкара от емоционалния ступор. А навън пеят птици, всичко е цъфнало и слънчево и вибрира от живот. Няма да пия много, а може и с някое прилично момиче да се запозная, стига с тея круви.

А пък мечо се усмихна и си поммисли, че Прасчо често е досаден, но пък по-добре е да имаш досадни приятели, отколкото никакви, и тогава никой да не ти идосажда и ти да стоиш сам самичък, стерилен и чист и безсмислен и никому ненужен. Успех, Прасчо, каза нежно мечо. И свърши. Върху плочките.