автор: kormoranov

Често се сещам за картината на един приятел, в която рибаря е пуснал въдицата си в морето на възприятията. Веднъж си представих как се приближавам до него и го тупам по рамото. Когато се обърна, целия брадясал, но с най-откровената старческа усмивка, която човек може да срещне сред звездите, се почуствах неловко, гласа ми затрепера със странните нюанси на
ранена пантера в парка.. „Може ли да седна на вашето място и да половя малко с вашата въдица?“ .. Казах го. Потта избива на малки капчици по челото. Топло ми е, но всъщност е студено. Когато ми подаде въдицата почуствах, че ще припадна.. Аз съм господаря на вселената, който лови дума след дума, изречение след изречение, чувство след чувство. Забравям всички съжаления, размътеното минало и светлото бъдеще – всъщност започвам да живея... Изкуството като акт на осъществяване на живота. За пореден път чувам само стъпките си в тишината. Трудно е да живееш сред орлите. Дори и през лятото студа пронизва като счупена бутилка всяка вибрация в тялото ми. Е, гледката от тук си струва. Виждам целия свят от вселени... Но как може той да бъде сравнен с любовта, която открих в малкото цвете, сгушило се сред камъните. Толкова малко, толкова беззащитно... Толкова смело, безразсъдно смело... Наведох се към него, за да чуя историята на живота. Пътешествията с влак към североизтока водят до нови реалности през сибирската тайга. Но чашата чай изглежда по примамлива. Пръстите размътват повърхността. Потапям се целия като средновековна подводница в чашата. Вселената от мехурчета се избистря край мен. Виждам дъното и дупката, която ме подмамва към времената, когато тишината и свещта са топлили сърцата във малките детски усмивки. Те са на всеки ъгъл. По всяка улица. Сред шикозните косюми, скупчени край вратите на истината. Файтоните тракат флегматично по улиците. Твърде е сюрреалистично. Трябва да има някаква магия, за да може всички тези съдби и прокълнати мечти да бъдат реалност. Някой казва, че е Коледа; камбаните бият. Коледната окраса. Винаги потъва в кишата. Край тях минава празнотата и влиза в метрото като контрольор за усмивки. Всички са глобени.. А ако се смеем по-често? Смеха е чистата музика на душата. Ние сме музика. Ние сме смях. Билета е една усмивка и няма повече празнота.. Лебедите цопкат безгрешно и махат с поздравителни мимики. Патиците показват стрелката на щастието, но никой не се връща да я вземе. Така заспива града на Дунава, удавен в своите мечти и надежди. Какво друго ми остава освен да се пусна по реката на реката на възприятията. Пътувам незнайно накъде и честп се губя. Обичам брега. Заека гони ястреба по полето (отмъщението на зайците). А свещта догаря с последно дихание. Още една дума и на път. Манастирите забулват гората с тайнствена музика. Но птиците са твърде големи за нея. Сърната-фантом скита в своето вечно търсене сред дърветата. Мирише на пролет, на дъжд и живот. Кога за поседно живяхме? Кога за последно видяхме светлината на звездите сред дъха на поляната? Вятъра повява със змийски движения. Цветята се суетят край мен, а аз им разказвам, разказвам.. За себе си – като едно неразгадано впечатление Вятъра отвя последните думи на приказката. Пристъпих към ръба на скалите. Притворих очи пред светлината на изгряващото слънце, разстлало лъчите си над мъглите, и се загледах в света от светлина. Там някъде, долу, скита и моя живот; живот на една нереална личност в един нереален свят.