автор: Tzeck

"Листопад се завръща”, тържествено оповестяваше до скоро от екрана си най-гледаната българска национална телевизия bTV. И докато мислено се чудих кога да очакваме „Листопад и Робин” и „Листопад завинаги”, внезапно осъзнах нещо потресаващо. Листопадът днес не е нищо повече от един турски сериал с твърде съмнителна стойност.
Листопадът изгуби своята романтика и своето значение. Защото в света на глобализацията сезони не съществуват. Там през есента не капят пожълтелите листа, през зимата не вали сняг, а пролетта не събужда заспали трепети и чувства, готови всеки миг да се взривят на малки късчета любов. Защото няма есен, нито зима. А любовта започва с клик и свършва с гол в ръката нож. В глобалната мрежа царува вечно Сезонът на дините.

В света на моите детски спомени сезонът на дините се позиционираше времево точно преди листопада. Само дето двете понятия не вървяха нито с мастика и запотени очила, нито с фереджета, Фикриета и зурни. Е, имаше си „Перла 05”, а Изабела издуваше корем на всеки две седмици, но това беше само между другото. Между динените морета по тротоарите на малкия провинциален град през лятото и жълто-кафявия океан от есенни листа по пътища и поляни, оставили своите господари да дефилират само по кора, докато зимата не ги завие с мекия си бял юрган. Звучи толкова тривиално. И толкова инстинско. И толкова... анахронично.

Анахронизъм, мили деца, обозначава нещо, което е било значимо в миналото, но е изгубило своята важност. Четенето е анахронизъм. Така че вие (четейки това) или сте заклети анахронисти или ви е ужасно скучно.

Ето нещо ужасно скучно - „Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри. Последното нещо, което би ми минало през ум, е да препоръчам днес на някой малчуган да прочете тази книга. В нея няма нищо интересно – нито видео игри, нито компютри, и – мамка му – няма дори телевизия. Има едно горещо лято, безкрайни полета и съвсем обикновени истории на съвсем обикновени малчугани, на които им се случват съвсем обикновени и безитересни неща. На горкия Рей сигурно му е било ужасно скучно пишейки тази съвсем обикновена книга. Но не можем да го обвиняваме – той описва своето съвсем обикновено скучно детство. Можем само да му съчувстваме. Той съвсем сам е откривал света, вместо светът да е на негово разположение по всяко време, на един клик разстояние. Той сам се е потил на спортното игрище, вместо да повери тази отговорна задача на няколко милиона неуморни пиксела.

И се чудим защо младите не четат. Какво да четат? Скучни разкази за скучни животи? Не и в ерата на модерното общество, където разликата между новинарска емисия и екшън филм е само в продължителността на предаването.

На това му викам Еволюция. Волю-неволю.

В моето скучно обикновено детсвто на футболното игрище в квартала нямаше място за всички желаещи да погонят гумената топка „Страйкер”, която беше най-ужасното нещо, което може да сполети оголената ти плът с няколко десетки километра в час. Малко по-късно същата зла участ сполетя и заведенията с видео и компютърни игри. Но игрищата продължаваха да са пълни. На игрището или в залата - децата се забавляваха заедно, на едно общо място. Днес славният някога „клубен стадион” на нашия квартален отобр, намиращ се в двора на близкото механо (и носещ гръмкото име „Сантяго Механеу”) е започнал да прилича на истински футболен терен – но само на местата, където през нацепения асфалт са пробили бурени. Едва ли от прекомерна употреба. Гейм-клубове почти не останаха, а оцелелите такива след Великата интернет революция са на доизживяване. Защото се пренесеоха по домовете. И днес подрастващите българи продължават да се забавляват заедно, на едно общо място – в глобалната мрежа. Най-самотното пренаселено място във Вселената.