автор: secret_rose

Да се родиш.
Татван,
2006


Понякога живота се свежда до простички удоволствия като споделена трапеза, няколко усмивки, песен. И нищо друго няма значение - щастието трепти и пулсира, изпълва и гали сетивата и пълнотата е абсолютна. Ирис бе роден ден преди мен, щяхме да празнуваме заедно и аз посветих цял следобед на топка ароматно тесто, купа зеленчуци и няколко сочни плода, за да поднеса за вечеря едни незабравими, свенливи и твърде доверчиви в мекотата си топли изкушения. Докато смесвах унесено брашно, яйца и подправки, впивах пръсти в бухналата плът на тестото и оформях сусамени питки със спанак и домати си мислех, че смисъла на съществуването се изразява именно в това - да доставяш радост на близките си. С ръце, сърце и душа. И пухкавия, нежен шепот на сиропиран домашен сладкиш, хрупкавото изкушение на коричка запечена със захар круша или шумолящата песен на плодове, смело окъпани в сметана и полети с мед съдържат достатъчност, каквато дори изкусната човешка сетивност успява да приеме и утоли. В чудния източен свят е кощунство да се ползва нож и аз бързо усвоих докосването, разчупването и диалога с хляба, подреждането на ароматни храни в общ съд, без да бъдат разделяни и унижавани до смаляване. Научих се да слушам захарните кристали, докосвайки грапавостта им, да плъзгам влюбено пръсти по хлъзгавата повърхност на маслото, опознах целостта на яйчения жълтък и ягодовите трапчинки, всяка капка чуден сок, потекъл по кората на твърда ябълка и... постепенно, бавно и сигурно забравих всичко, което някога бе било важно за мен - култура на хранене, приоритети и правила за приготвяне и поднасяне на храната. Добрите обноски имат твърди етикети и включват предимно забрани. Ирис казваше, че калта диша и ако поискам да я чуя, е нужно да се наведа над локвата, да потопя глава в нея и да слушам и с двете уши. Зад завеските на приличието човекът, както се оказва, крие неподозирана гама сетива и аз бях очарована и запленена от чувствеността на мига. Миг, изживян пълноценно и подарен, без остатък. Това всъщност бе и съществото на неговият първи урок. Вече приемах Ирис за свой учител, без да осъзнавам тогава на какво всъщност ме учи. Източната кухня е всепризнат афродизиак и рецептите понякога съдържат немислими съставки, съчетания и комбинации и с някои все още не мога да свикна, но само интелектуално - вкуса, очите и сетивата ми обикновено отбелязваха начало на пиршество а чаровният ми учител се усмихваше и казваше, че няма как да се избавя от себе си ако не се познавам изцяло. И аз ронех с ръце прозрачни оризови зърна, завивах ги в дъхавата коприна на меки сосове с босилек и немислимия сумак, потъвах в парата на готовите ястия и признавах източното изкуство за уникално. Храната добиваше изражения, каквито не бяха ми хрумвали в родна България а изобилието на треви, подправки и идеи провокираше въображение и любов. Именно любов, на най - неочаквани места и ситуации. Тук всичко бе просто любов.
- Тези сармички са чудесни.
- Три часа ги навивах - засмях се и разлях по чашите сока от изцедените нарове.
- Значи си им отдала заслуженото уважение - Ирис се смееше с глас на смущението ми и пълнеше чинията си с лакомства.
- Не трябва ли да си по - скромен в това?
- Трябва само едно нещо - да благодаря на ръцете ти.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...