автор: Jenia

Кафето си пиехме в бара на плажа,
в главата ми бяха световни проблеми
и исках за всичко да ти разкажа
за политика, за епидемии…

Например бях чела статистики разни
за бедните в кризата колко са много
за вируси страшни и много заразни,
но с теб се крепим за сега, слава Богу!

И питам „Защо не ме слушаш, обаче?”
Ти залеза нежен пред нас ми показа,
ах колко е близко, та той ще ме сграбчи,
а аз досега как не го забелязах…

Не мога да пусна мига да си иде
и някак оставям се да ме погълне
и здраво затварям го в мен като мида,
която с най-ценните перли е пълна.

А после политам почти като фея,
от плажен чадър покривало намятам
и тъй си вървя, а в косата ми вее
спокоен, пречистваш, прощаващ ми вятър.

Отиде си залезът, вечер се спусна
с безкрай благодарност към тебе поглеждам,
за малко най-важния миг да изпусна
не вечност, любов, красота и надежда.