автор: atiragram

Зимното утро тъй свенливо и нежно си дреме.
Сякаш чака на рамото на Слънцето да се облегне.
Стоя на терасата,
както всеки друг божи ден.

С цигара и с първото си кафе,
и с луната над мен.

Сънена, опакована в одеяло,
настръхнало дремя.
Студът пълзи по гърба ми..., по раменете.
Сковава ми пръстите,
с дъха си ги грея.
А босите ми ходила са почти вледенени.

Чернеят пред очите ми безлистните дървета.
Прецеждат, като през хаотично споени сажди,
измисленото небе.
Птиците, още спящи, зъзнат в сънуването на лято.
Тихо е...,
и някак непорочно е, преди да се съмне.

Някаква мисъл
към мен се прокрадва, "заоформя".
О, не! Толкова ми е рано да я “избистрям”.
Запалвам втората си цигара, отпивам студено кафе.
Още ми е тъпо, сънено и безпаметно,
за да мисля.

Димът ми трови –
плът, мисловни форми, призрачни светове...
Да, да! Всеки ден от цигарите се отказвам.
Но навикът все по-коварно ме изпреварва.
Пресреща ме... и вплита ме яко,
както паякът методично плячката си изяжда.

А... из въздуха
си “плуват” въпроси, радости, съмнения...,
“висят” си неизброими и вечни “защо”
и е толкова смирено, а някак е очакващо –
да се втурнат нечии откровения. За Мига.
Както в сега –

Луната, в сияен и огромен кръг от дъга,
избледнява, избледнява...,
“перчемът” на Слънцето, като на бебе коса,
навярно над баира вече е щръкнал
и блеснало е докоснал скрежта,
а и връбецът дотича на парапета –

за своето си зрънце или за троха.
Денят прохожда –
чист, сияен, задъхан и постоянен,
а аз
още приличам на настръхнал бухал,
почти замръзнал и бос!