Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 425
ХуЛитери: 6
Всичко: 431

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: pastirka
:: KBoianov
:: Albatros
:: Icy
:: melange

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВтора глава
раздел: Романи
автор: EvaKovach

Писателят обичаше да влиза в магазина за кафе сутрин, точно между 9 и 10 часа. Когато работещите вече са притичали за първото си еспресо, а лентяите още не са се излегнали по масите. Слава богу тук те не бяха много. Имаше редовни клиенти, които обичаха да пият кафето си тук, предимно сами, за не повече от половин час, просто за да останат за малко насаме с кафето си.
Губещите времето си предпочитаха модните луксозни кафенета по Главната, където се срещаха със себеподобни и може да одумват минаващите по улицата. Тук нямаше подобни екстри, но имаше винаги хубаво кафе. И момичето, разбира се. Той знаеше името й но за него тя винаги беше момичето от магазина за кафе. Както за нея той беше Писателя.

Това беше другата причина да обича да идва тук. Защото всъщност не беше никакъв писател. Или беше, но вече не. Не беше написал нито ред от 2 години насам, въпреки поръчките, въпреки договорите, въпреки славата. Или точно заради тях. Всеки път когато минеше покрай книжарница и видеше последната си книга на витрината се вбесяваше- бяха минали 2 години и половина откакто излезе, нямаха ли друго по-актуално за витрината по дяволите! Що за читатели са това, които се примиряваха да им предлагат претоплена манджа всеки ден?

Е част от него се ласкаеше, защото той все още беше Писателя. Но малка част. Все по-голямата част от него знаеше, че Писателя е умрял, заедно с любопитството му към хората. Той вече не се интересуваше от хората. Не ги забелязваше. Презираше ги. С ясното съзнание, че всяка негова неродена история започваше от тях и съвршваше пак до тях, неговите читатели. Опита се да напише книга за самия себе си. Като символистите в тяхната кула от слонова кост той се затвори в дома си и написа нещо, което по собствените му думи, беше не защото някой би го прочел, а защото той, авторът , би го написал. Прочете написаното и го заключи в бюрото си без да го обсъжда със себе си. Защото писателят и читателят бяха двама различни души, които очевидно не се намериха в този превзет, тенденциозно елитарен и в крайна сметка, пошъл текст.

Дори приятелите му вече не го чакаха на редовните сбирки в кварталното кафене, където играеха табла и коментираха политиката. Свикнаха с мисълта, че дори и да дойде, то ще е заради самия себе си, а не заради тях. Даже изтриха името му от дъската с резултатите- черната дъска, която той лично измоли от кварталното училище, с цената на досадна и протяжна среща с учителката- стара мома, прехласващаа се по литературата и сътоветно- по писателите. Тя разбира се нямаше представа че той не беше написал нито ред в последните месеци и не преставаше да пита за бъдещите му творчески планове. Каквито той изобщо нямаше. Подозираше, че част от него тайно се гордее с творческия запек, та кой истински творец не страдаше от това?

Но в същото време съзнаваше, че това не е просто липса на вдъхновение, а връщане към естественото положение- той не беше творец, а занаятчия, яхнал успешно модната вълна. Търсеха се романи за мутри и той се оказа ценен с познанството си с някои хора от зората на престъпността, които отдавна вече не бяха между живите. Разбира се, историите му нямаха нищо общо с истината, което не попречи на медиите да ги обявят за анали на новото време, за едва ли не документални факти от най-новата история. В началото той се противеше, обясняваше, но видя, че никой не се интересува от мнението му, а само от книгите му , от продукта, от маркетинга. И просто седеше безучастно в телевизионните студия, теглеше парите от банковата си сметка и пушеше цигара след цигара на тъмно пред бюрото си, пред мълчаливата пишеща машина.

Някъде по това време си повярва, че е писател, а не просто хроникьор на мафията, както обичаха да го наричат вестниците. И реши, че след 30 години редакторстване в литературно списание е крайно време да напише нещо свое. Книгата, която да покаже силата на таланта му и да накара медиите веднъж завинаги да забравят за мафиотските му саги. Беше опитвал десетки пъти. Реални истории от новините и фентъзи сюжети в стил Тери Пратчет. Готически романи и пародии. Съвременни трилъри и средновековни мистерии а ла Умберто Еко. От някои успя да напише дори цяла страница. Други приключиха с първото изречение. Дори, макар да се срамуваше да си припомня, за кратко писа поезия. Дори самият срам го караше да се срамува, защото истинските творци не се срамуваха от произведенията си, те ги обичаха! Или ги мразеха. Терзаеха се, че може би не са гениалната творби,които им е съдено да напишат, но не и срам.

Защо искам да напиша тази книга? С този въпрос той отваряше очите си сутрин, когато бебето на съседите оглушаваше квартала със своя зов за закуска. И с този въпрос ги затваряше вечер, докато слушаше как кучето на съседите отгоре чегърта с нокти по теракотените плочки. Защо искам да я напиша? Заради себе си? За да докажа, че мога? На кого? Кой има вужда да прочете моята книга? Какво искам да кажа на хората? На хората ли?! На тези отрепки, които вдишват и издишват въздуха на равни интервали от време, защото не се задъхват от усилие, а дъжът им никога не спира от вълнение? Какво ме интересуват хората?


Публикувано от alfa_c на 23.11.2011 @ 20:18:17 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   EvaKovach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.07.2022 год. / 16:08:46 часа

добави твой текст
"Втора глава" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.