автор: lyubov-antoanet

Този глас прониза душата ми чак в дълбините и думите отекнаха в съзнанието ми. Този глас ми е толкова познат, че чак тръпки ме побиват.
Отварям очи и виждам тази мрачна фигура, стояща пред мен. Човек ли е? Дявол ли е? Черното наметало с качулка не позволява да се види дори малка частица от силуета скрил се под него.
- Последвай ме! Ще ти покажа! – повтаря се поканата.
Тази пустош, сред която бродим, студенината обхванала всичко... Хмм!, всичко...?, та около нас няма нищо, просто пустош, лед, мрак, смърт,...
Той изниква изневиделица. Човек, обикновен човек стои пред нас. Не, не е така, има нещо особено. Моят спътник го посочва с пръст и казва:
- Виж! Той нарече себе си Бог! – и аз отново го поглеждам. Та той стои на трон, намиращ се в пламъци. Скиптърът в ръката му се превръща в змия, впила отровната си захапка в китката му. Човекът не вика, той просто стои, но лицето му, очите му! Тази болка пламтяща в очите му се загнездва в мен, а аз чувствам, усещам страданието му и ... Спътникът ми ме дърпа за ръката, в чиято китка чувствах как отровата прониква в мен и бързо и болезнено ме разяжда отвътре.
Ние продължаваме. Продължаваме през мрачната и студена пустош. Продължаваме, но накъде, та тя е безкрайна?
Продължаваме към нея, жена. Тя е гола върху малка трибуна. Прелестното й тяло, бялата й и почти прозрачна кожа внезапно се покрива със синини. Тя изпищява от болка и се сгромолясва върху купчината камъни, намиращи се върху трибуната, а заедно с нея и аз падам. Всяка частица от тялото ми е наранена, дори нямам сили да извикам, а отвътре стена. Вдигам глава и виждам водача ми да сочи с пръст ридаещата и примираща от болка жена и да казва:
- Виж! Тя беше жена за всеки мъж!
Той грубо ме повдига от земята и в следващия момент стоя пред друга трибуна в леещата се около нас поглъщаща ни мрачна леденина. Мъжът върху трибуната е прав. От стойката, която е заел, се разбира, че е умаломощен, лицето му е толкова безразлично, бледо и дори един мускул не помръдва по него. А очите му, очите му, те са толкова празни, сиви, та в тях няма нищо. Спътникът ми го сочи с пръст и казва:
- Виж! Той крадеше, а сега той е окраден!
Невъзможно, та това е невъзможно! Мъжът има дупка в гърдите си, на мястото на сърцето има дупка, през която се вижда безкрайната пустош зад него. А пък аз, аз не чувствам нищо. Усетих болката и страданието, вината и срама, но сега не чувствам нищо.
Този глас отново ме прониза:
- Видя ли? – аз се обръщам към мрачната и тъмна фигура – неотлъчният ми спътник и водач през Ада. Той сваля качулката си. – Видя ли? – пита отново. Аз го поглеждам и виждам Смъртта. Аз виждам себе си. Този толкова познат глас! Аз виждам своето лице, своите очи. Аз съм под наметалото и качулката...
И затварям очи...

25.06.2002