Хоризонтът е тъй “периферно широк”, и толкова прекрасен,
но само изглежда, че съществува –
не мога да премина през него,
той винаги се отдалечава, отдалечава..., сякаш си отива...
Небесната Дъга, стаила в себе си и Свят невидим,
полага прекрасните си цветове във моите очи –
като че утолява жаждата на Слънцето, и моята,
а земната роса сияе, наситена от животворните лъчи.
Но вътре, в моето дълбинно мен – Божията Светлина
бушува само, като Вода, която извира от Душата ми.
И застанала под свода, в дома на благоуханните поля –
Духът ми знае, а Мисълта ми помни:
Никога и Нищо не престава,
от Онова, набелязаното Горе...