автор: atiragram

– Мъ, ръзбра ли мъ, че Иванъ умрялъ?
– Въй! Не думай! Чи, гачи ли, тя вчеръ фърляше кофътъ с буклукъ. Биля в най-гулемия пек беши! Пък из онзи ден я видях на мъгъзиня. От кво умрялъ, мъ, научи ли? Кво й стъналу?

- Ей ся ходих до Пенъ, щоту тя нъли сичку знай. Нищу й нямълу, мъ, пък събахленкъ я нъмерили умрялъ.
- У-у-у, гуркъта жина. Хубъв чиляк беши. Малку тимирутин, мъ инък беши любезнъ. Шъ тъ пуздръви, шъ тъ увъжи... Лекъ й пръс и г дъ йпрусти гриховети! Ти шъ ходиш ли дъ съ прущавъш с нея?
– Е, че кък нямъ дъ идъ. Ино ду другу живеем. Сръмута ший дъ ни идъ. Ку искъш дъ идим двети.
...
– Мамо, пред съседите има голяма дървена кутия. Също като онази, предишната, пред другите съседи, но тази не е толкова хубава. По тази няма дървени цветенца и няма лъскави дръжки. Даже няма и кръстче.
– Някой е отишъл на небето, а вече съм ти казвала, че тези дървени кутии се наричат ковчези, в които се поставя тялото на човека, който е починал.
– Ама, защо не е красив като другия?
– Защото са по-бедни хора и нямат много парички, а и не е нужно да бъде красив, защото се засипва с пръст, а под нея, след като мине време, и малко по малко, дървото изгнива. Хайде, бъбривке, приготви се за излизане. Ще отидем да купим цветя и после ще си вземем сбогом с леля Ваня.
– Ще почакаме ли татко, за да отидем заедно.
- Не. Татко ти е много зает. При подобни ситуации той винаги има спешна работа.
...
– Глей, колку малку пясък, мъ! И в ква мънинкъ купъ! Мъ, то, не съ прай тъй! Тургъ съ гуляма съдинъ, чи дъ съ зъбучи хубуу свищтъ. Те, младити, хич не ги отбирът тез рабути! И чаша с вудъ трябъ, че дъ съ гъсът изгурелити свещи.
– Квоту тъквоз! Тури там някой стинкъ за свищтъ и пъли. Мъ, ти отде ги зе тез китки. Ут дворъ ли ги нъбра? Куга ти цъфнъха? Мойти ощи пъпки нямът...
– Ми, на, цъфнъхъ, мъ. Хай, дъ пуседним малку и дъ излизъме, чи посли, кът ши я пугребвът, шъ додем. То събахленкъ ли ший?
– Утри, слид пладни щялу дъй. Глей, снъхатъ кък съ и ръзциврилъ. Гачи ли й мъчну. Пуне турила хубуу удиялу. Рудопску. То и пукровъ хубъф, мъ не чак толкуз.
– По-тиху, мъ! Щъ чуй.
- Ба, толкуз нърод имъ укулу нея, саму й ду мойти прикъски. Ила, дъ идим дъ си земим пу идин бунбон.
....
– Мамо, леля Ваня сякаш е заспала и си почива.
– Тихичко! Не спи! Шепни ми, ако искаш да ме питаш нещо или да ми кажеш.
– Ама защо?
– Не бива да се шуми в такива моменти. На душата на леля Ваня й предстои едно дълго, дълго пътуване, и в момента е много объркана. Трябва й тишина и спокойствие, за да осмисли как е изживяла живота си, да си припомни всичко.
– Какво беше това, “душата”?
– Нали сме говорили за това. Спомни си какво ти разказвах за раждането на бебетата. Как още в коремчето на майката душата си е избрала бебето, в което ще бъде. Душата, която е била в леля Ваня и която ние не виждаме, сега ще отиде на небето.
– Какво означава да осмисли живота?
– Да си спомни за всичко, за доброто и лошото, което е вършила. Все едно ще гледа филмче, в което тя ще е главната героиня.
– Добре, а защо някой си купуват свещички?
– Не си купуват, а оставят парички, за да се купят други свещички, за след четиридесет дни. Ето ти това левче.
– А защо някой не слага парички, а пали свещичка, а някой не си палят свещичка?
– Защото не вярват в това, което ти казах.
...
– Ууу, многу нърод, мъ! Отде дуде толкуз нърод!
– Бързу, бързу дъ съ къчим по-първи в афтубусъ, че дъ седним по нъпред. Отзад многу ши нъ друсъ.
– Рануй ощи. Щи пукним вътри ут жегъ, мъ.
–То пък вънкъ дъ ней по-хладну. Хай, хай, качвъй съ! Ши нъкаръми шифьорчиту дъ устай утворину.
- Мъ, нямъ ли дъ чакъми дъ я изнисът барим, мъ?
– Ъ! И дъ чакъми и дъ ни чакъми, все тая. Ниту мой дъ нъ види, ниту мой дъ нъ чуй.
...
– Мамо, много е мръсно тук. Седалката лепне.
– Добре. Ще седна аз, а ти в мене, но ще ти бъде много горещо.
– Защо е толкова мръсно в автобуса?
– Предполагам, че отдавна никой не го е почистил. Затова.
– А защо не го почиства?
– Ами защото никой не се впечатлява от мръсотията. Свикнали са. Или пък чакат някой друг да почисти. Спомняш ли си, като направиха кварталната градинка, колко се радвахме. Но после никой не се грижеше за нея и... вече няма градинка. Същото е и с почистването на всичко наоколо. Ако от всяка къща излиза някой, който всеки ден да си помете тротоара, знаеш ли колко чисти ще бъдат улиците в квартала ни. Ако желаеш около теб да бъде винаги приятно и красиво, трябва постоянство. Не само да направиш нещо, а да се грижиш непрестанно за него.
– Затова ли всеки ден ти ги метеш? За да ни е приятно?
– Да. Не ти ли е по-радостно, когато излезеш от двора, също да ти е чистичко?
– Да, но защо другите не го правят?
– Ами, не зная. Всеки си измисля причина, за да не го прави.
– А сега къде отиваме?
– На гробищата. Там е построена една специална зала, в която една леличка ще прочете нещо за леля Ваня, а после ще отидем до гроба й.
– Там, където ще заровят грозната кутия и леля Ваня?
– Да. Нали вече говорихме за това.
...
– Пу! Вир вудъ стънах! Гулямъ гурищина, мъ.
– Ся ши съ ухлъдим в ритуалнътъ... Къзах ли ти. Глей ко е хладну.
– Мъ, тъз ни читеши ли, куга съ женихъ твойти, младити? В съветъ. Сякъш и сига чите за свабдъ.
– Шът, мълчи, мъ ! Щъ чуят.
– Чи кво кът мъ чуят, мъ? Дъ ни лъжъ?
– Гурката Иванъ! Хубъв чиляк беши. Увъжителнъ.
...
– Мамо, тази леличка, която чете, откъде познава леля Ваня?
– Не я познава.
– Познава я! Знае всичко за нея. Знае леля Ваня кога се е родила, къде е ходила да работи, и колко деца има, и колко е добра.
– Добре, добре, познава я. Тихо.
– А защо са седнали на столчета, хората, които са облечени в черно?
– Защото са много тъжни и уморени, и сега всички ще минем покрай тях, за да им изкажем съболезнования.
– Как ще им го изкажем?
– Просто ще минем пред всеки, ще се ръкуваме и ще кажем: Моите съболезнования.
– Ама защо?
– Така е прието, бърборано. Така показваме, че споделяме тяхната скръб, че сме уважавали леля Ваня и затова сме тук. После ще отидем до гроба и ще хвърлим по една шепичка пръст и после, в автобуса и ще се приберем у дома.
...
– Гробъ на многу хубуу мясту, мъ! Нъ наш Петър чак в края нъ новити гробищъ му дадухъ мясту.
– А! Купили съ някуй зъпустял! Те, хорътъ, вечи нямът пъри дъ си плащът таксити зъ гроб, и къту минът някуй и другъ гудинъ, им гу земът.
– Въй! Ми кво праят с костити на умрелия, мъ?
– Фърлят ги, кво ги праят. И посли зъравят в трапъ друг.
– Мъ, кък тъй, мъ жина, туй грихута, мъ!
- Кой ти гледъ нескъ грехута ли или ней. Нали падът пъри. Хай, фърляй ина шепъ пръс, че да идим дъ си земем житу и ръздавкъ. Туй пуне сига е лесну. Частнити фирми праят ръздавките. То, нъли знайш кво времи беши! Тичъш дъ купувъш питки, сълам, житу. Чи житуту докът гу свъриш, чи дъ гу изцидиш, чи дъ му смелиш бисквитити, чи дъ му нъстържиш лимоня, чи пудрътъ захър, чи дъ гу объркъш, чи дъ му нъридиш утгори бунбончаатъ...
– Тъй, тъй! Ино времи и кату умреши някуй беши гуляму тичъни... мъ, пуне си живеехми, мъ. Пък сига, май е по-хубуу дъ си умрял.
...
– Какво става?... Какво правят всички тези хора?... Какво са се надвесели над мене?... И мъжът ми защо плаче... И децата плачат... Никой ли не ме вижда?... Ало... Защо плачете? Ало, тук съм!... Защо не ме чувате и не ме виждате?... Ама, защо и аз съм над мене си?!...