автор: khanas

Замина Димо Сирак, а с него и Петър монахът, в лето Господне 7085-то от Сътворението на света или 1577-мо от Христа. Казват, че по същото време в западните земи се появила опашата звезда и половината народ се ужасил, защото помислил – ето, иде свършекът на людете, пък другите викнали да пеят и скачат, че се е родил велик нов цар. Не знам. Не сме видели. Не сме и чули. Роби сме.
За нас няма значение дали звездите са опашати, или не. Ровете в земята, робове. Като къртици. Трайте. Треперете. И най-важното – не поглеждайте нагоре. Не дишайте дори, да не би случайно да вдъхнете частичка свобода. Не бива. Може да ви хареса.
И все по това време, когато Димо отлетя, възвести се предсказание за края на османското господаруване. А то стана ето как: Султан Сюлейман, да гори в ада вовеки, научил, че властта и царството турско няма да погибне от никой друг народ, освен от руския. Затова написал завещание: „Повелявам и увещавам вас, наследници мои, никога да не настъпвате с война към русите и да не дръзвате да насочвате мечовете си към тях.” Но внукът му, Мурад Трети, да пукне дано, се усъмнил в завещанието, защото любимата жена на дядо му била рускиня и тъкмо встъпил на престола, решил да тръгне на война с този непобедим народ. Обаче, като бил обхванат от разни болести и не можел да ходи сам по бойните полета, новият султан се увлякъл по астрологията и повикал при себе си от Египет, Дамаск и други области най-знаменитите звездослови, от които пожелал да поеме тази наука. Така дошъл в Цариград някой си арабски астролог на име Муста Един и той построил чудна градина, кладенец и висок стълб, от който изучавал небесните светила. Там направил много предсказания и всичките се сбъднали. Накрая Мурад лично дошъл при него, а звездословът му рекъл:
- Бъди здрав, господарю! Господ Бог ще умножи твоите дни в дълголетно и благодатно житие, ти ще живееш в мир дотогава, докато сам пожелаеш, ще получиш победа над всички твои врагове, и никой няма да застрашава твоето царство, и никой няма да удържи победа над тебе, докато съблюдаваш и съхраняваш нерушим мир и спокойствие със съседния ти народ.
Султанът запитал:
- С кой народ?
- С този, който живее от полунощ на изток, този народ е храбър изотдавна, и от него ще падне твоята държава: славата му ще се пръсне по всички краища на земята и никой няма да му излезе насреща, понеже такава е волята на Всевишния.
Като чул това, Мурад извикал своите паши и всички учени и ги запитал какво мислят те и какво знаят за управлението и турската държава, и колко дълго ще пребъде тя. Тогава всички единогласно посъветвали султана да погуби Муста Емин, понеже така ще погуби и неговата наука и нищо няма да остане от нея. Хвърлил Мурад звездословеца в морето, та го удавил, но предсказанието не могъл да убие. И то се пръсна яко пожар в житна нива по цялата прокълната империя за ужас на господарите и за свидна утеха на поробените. И беше чудно и мъчно да гледаш как всеки един от нашите изтерзани българи се свива по трънките, катери се по баири, търси поне за миг да остане сам и да отправи умилен взор на север към братята руси... С няма надежда и молитва. Но сам! За да не му се смеят другите. Или да не го издадат на турци. Ай, Боже, иде ли краят, прости ли ни греховете?!... Не се стърпях и попитах Шуна. Нали беше гадателка и чародейка? Ако Шуна не знае, кой?
Намръщи се момата, то тя на мене все ми се мръщеше, па продума:
- Стига сте се въртели към Дунава, ще ви се потрошат вратовете. Размечтали сте се като дърт ергенин за млада мома. Свобода искате, ама наготово, да ви я донесе някой, а вие да клечите до огнището. Со кротце, со благо. Как не разбрахте досега, колко време ви трябва да проумеете – мечом са българи своя свобода загубили, мечом трябва да я придобият! Почнете най-после да вярвате на своите ръце, на своята смелост. Спрете да търсите освободители, защото тия ще дойдат наново да ви поробят. Никой не го е грижа за вас. Никой не ви обича. Никой няма да мре за свободата ви. Вие трябва да мрете за нея. Вие и вашите деца. Но не искате. По-добре ви е да живеете. По кучешки...
- Защо говориш така? – кротко й отвърнах. – Брат брата не храни, ала тежко томува, който го няма. Не са ли ни братя русите-славяни?.. По кръв и по вяра.
- Да ви имам вярата! – горчиво въздъхна Шуна. – Ако е за вяра, то и гърците са ви братя, идете при цариградския владика, молете му се да не ви дере по две кожи с църковните данъци. Защо не идете – нали сте братя?! Не ме е яд за друго – поне да бяхте християни като християни. Жален български народ, нито от стария бог се отрече като хората, нито новия прие, както се полага. Такива сте ми едни никакви – клани, недоклани, драни, недодрани. Че вижте си погребенията и панихидите – като помъкнете тия месища и хлябове по гробищата да ги ядат псета и цигани... Кое му е християнското на това? Чакайте го умрелия да стане да се наяде! Вие, докато е жив го нахранете и напойте, не после...
Славяни, братя по кръв, казваш... Пази, Боже, от такива братя!.. Не дойде ли княз Светослав със своите руси да завладява българската земя? Не умря ли заради него цар Петър, синът на Симеон? Не беше ли превзет и запален заради руските ви братя Великият Преслав? Не беше ли заради Светослав хванат и поруган от ромеите, току на своя трон, царят ни Борис Вторият? Вързан и откаран с вериги на ръцете и шията като говедо!.. Знаеш ли, че когато Борис се изправил в Цариград пред тълпата, която го псувала и замеряла с камъни, и като свалял по принуда от себе си короната, скиптъра и червените ботуши на славните си прадеди, само едно поискал да каже на народа. Защото имало наоколо и много българи, които дошли да гледат как развенчават техния владетел. И тогава извикал Борис:
- Слушайте, българи, и вие, другите, които се радвате на моето нещастие, слушайте за последно царската ми дума, запишете два пъти и запомнете три пъти сие слово: Пазете се от враговете, следете всяка тяхна стъпка, а от приятелите двойно повече се пазете. Приятелят е като змия, пусната право до сърцето. И може да хапе там, където най-много боли. Пазете се от тези, които се наричат ваши братя и говорят вашия език. Защото нямате и не може да имате по-голям враг от брата ви и от този, който е засукал мляко от същата гърда, от която сте го засукали и вие...
Така повикал Борис, па от мъка вдигнал короната на старите български царе и я захвърлил в прахоляка. А там се сборичкали куп дечурлига за нея. Писали гърците, че тя била поставена в олтара на „Света София” за български срам и ромейско тържествуване, но истината е, че короната се търколила сред множеството и едно българче успяло да я прибере и отърве от вражеско поругание. Дало я то на един от комитските синове, който се наричал Самуил. Вдигнал Самуил короната от прахта, но запомнил царския завет – помнете го и вие, българи – от брат до враг само една крачка има. И тая крачка лесно се прекрачва, когато те бутат напред богатство и слава. Затова не вярвайте на братята. Не вярвайте и на сестрите си. Току вярвайте на своята земя. На своите камъни и своето небе. На пръстта и на костите, които лежат в нея. Българийо, колко мъже умряха за тебе? А не искаха ли да живеят, каква беше тая длъжност, дето ги караше да мрат без сълза и без жалба по твоите чукари и ридове? Гинеха, лудите, за угнетената и изнасилена родина и татковина. За България. За България на нашите баби и дядовци и на преживелите преди тях. За великата и справедлива България. За истинската. Нещастни потомци, нима ще намерите по-добра причина за умиране?..
Говореше чародейката бързо, гневно и разпалено и се взираше в мене, като че чакаше да й отвърна. Но какво можех да кажа? Вие знаете ли защо и за кого бихте дали живота си? Аз не знаех. Не знаех даже за мене самия, камо ли пък за целия народ. А има ли такова нещо като народ? Не сме ли народ само на маса, когато си викаме „Наздраве!”? Ала ако проплачете „Загинах, помагайте, братя!”, колцина ще се притекат?
Остави ме Шуна и тръгна с широки крачки към гората. Но тъкмо преди да се скрие между дърветата, тя спря и отново ме прониза с въгленовия си поглед:
- Скоро. Скоро ще се разбере кой колко струва. Иде времето на Великата война. Не може повече да се криете, нито да се преструвате. Войната вади всичко на показ. Няма мърдане. Всекиму ще лъсне на челото една гола истина - готов ли е да мре и не го ли е срам да живее.

Четиринайсет години. Много са. Чак е страшно да си помислиш за всичките дни и нощи отминали в тях. Четиринайсет години пáсе царят овците на Шуна. А грижовен пастир не беше. Я порой завлякъл стадото, я болест го разтресла, я го подгонили мечки стръвници. Не го биваше нашия Шишмановец за овчар. Но в друго беше добър – да омайва хора всякакви – от прости орачи и копачи през бегликчии и кметове, та чак до султански паши. Какво им правеше – негова си работа, но все намираше как да отмъкне полза за себе си. Кой му харизал овен, кой, за чудо невиждано, отбив от данъка му направил, кой пък направо цяла торба със злато изпратил за негов рахат. И така, колкото и овце Петър монахът да губеше, накрая излизаше сметката, че два пъти повече е придобил. За плач ли е, за смях ли е това, не знам. Но такава му беше работата. Мърлява, разтурена, разхайтена. И благополучна. Че за тия години тройно и четворно се увеличиха стадата на егълнишката вещица. Моята вещица.
Пуста Шуна, излъга ме, както се лъже малко дете. Рече ми да не тъгувам, че ще си идва Димо често при нас. И той идваше, вярно е, но за малко и посред нощ. И все когато бях далече от селото. Нарочно ли го правеха, сърце не ми даде да питам. Сигурно имаха по-важна работа момчето и момичето, не им беше до мене. Шега ли е – царство готвеха, и господарство. И Великата война за нова България... Царство, нецарство, можеше да ме потърси Димо за две приказки. Ей така – да се видим, да се чуем. Не го направи. Не ме потърси. За тия четиринайсет години мярнах отдалеч няколко пъти русата му коса, и докато се приближа, вече беше изчезнал нанякъде. Сега, като си помисля, прав е бил. Нали накрая, заради мене... Но не, нека да е по-нататък. Потърпете още малко. Няма да скрия греховете си от вас. Защо да го правя – всички отдавна вече са мъртви. Всички, които някога съм обичал. Бройте ме и мене за умрял. Затова нищо нямам за криене. Ще говоря. Но по-късно.
Четиринайсет години. Много са. Отпосле дълго съм ровил по разни книги и разпитвал, когото свърна, да разбера и науча какво е ставало из белия свят по това време. За опашатата звезда вече споменах. А другото? Великият казашки атаман Ермак Тимофеевич завладял целия Сибир за Русия. Сетне умрял. Малко преди него склопил очи царят Иван Четвърти Грозни. Умрял и папата. Този, който в лудостта си поискал да промени времето, че не били нагласени добре месеците и годините. И отведнъж скокнал напред с цели десет дена. Но не е за чудене – селянинът, като остане без работа, мести си дръвника. А римският папа мести времето.
Но ако папата го буташе напред, за нашите турци то назад вървеше. Започна полека да се клати проклетата им царщина. Да се пропуква и да потъва малко по малко. И не случайно техните умни старци си скубеха брадите и пишеха по дебели книги: „Раята вече не се подчинява на заповедите на суверена; войниците се обърнаха срещу султана. Няма уважение към властта и тя не се напада с думи, а с удари. Всички правят, каквото си искат. С нарастването на тиранията и несправедливостта, хората в провинциите започнаха да бягат към Истанбул. Старият ред и хармония си отидоха. Когато те окончателно изчезнат, катастрофата неизбежно ще последва.”
Така писали, но никой не ги слушал. То пък един ред, то пък една хармония в тази дважди и трижди прокълната държава на диваци и варвари! Много имат да страдат, защото сам виждам, и вие виждате, как се разпадат обръчите, които крепят силата на турското господство. Първият обръч на тяхната държава беше войската. А той се строши, защото спахиите и тимариотите, които някога завладяха Европа, вече не искат да воюват, а вместо тях дойдоха наемници – еничари, секбани и саръджии, на които султанът трябва да плаща. И така се строши вторият обръч на държавата им – парите. Защото се намножиха до безобразие данъците и никой не можеше вече да ги понася. Защото агите вдигнаха данъкът джазие четири или пет пъти, но все не им стигаше. Защото европейското сребро наводни пазара и за кратко време цените се удвоиха. И започнаха да се коват фалшиви пари, и процъфтя лихварството. Всичко затъна в подкупи и неправда, та се строши и третият обръч на турската държава - властта. Започнаха бунтове и размирици. Великият везир Мехмед Соколович беше убит, еничарите и спахиите се надигаха срещу своите управници. Затова и персийската война тръгна на лошо и нямаше нищо в империята, което да върви добре.
Сам видях и бях свидетел, защото години и години обикалях накръст нашата земя като вестоносец и довереник на Шуна – от Маджарско до Черно море, от Бялото до Дунав, че и по-нататък. Всичко мина пред очите ми. Турската надменност, мързел и развала, които някой ден ще ги погубят. И българското непостоянство усетих върху собствената си глава, и предателство, и страха, и вечното наше несъгласие: ти не ми обяснявай на мене, аз пó разбирам... или другото – акъл не ща, пари ми дайте... или третото - какъв си ти, бе, я си гледай работата... Ей заради това „аз пó разбирам” сме били поробени и нищо не правим заедно, а всеки за себе си тегли. Но. Но! И най-вироглавата крава ще тръгне по пътя, стига да знае пастирът къде да я бодне с остена. А Шуна знаеше. И мене ме учеше на своята мъдрост – с бедния така, с богатия иначе, със силния едно, със слабия друго. Учеше ме кого да бутам напред, кого да дърпам за ръкава, от кого да искам, на кого да давам. А най-голямата наука, която приех, беше следната: не може да идеш при хората намръщен, креслив, по началнически и да им кажеш: хайде сега, тръгвайте да се биете! Или пък с увесен нос да им каканижеш: дойде време да мрем за своята земя. Не така – другояче трябва. Засмян, весел, все едно не на бой, а на сватба си дошъл да ги калесваш. И с песни. С песни се водят хората. Студ, дърво и камък се пука, той пее. Глад, болест, потеря – той пее. Това е тайната. Насила хубост не става. Нито по команда.
Четиринайсет години. Къде ли не бях. Кой ли бряг не позна цвета на кръвта ми. Защото мнозина се опитаха да ме убият – и чужди, и свои. Да ви кажа, ако сами не сте разбрали досега – своите по-лошо гонят от чуждите. На един враг какво мога да му взема – земята, парите, господаруването. Вятър работа. А от брата си исках много повече – да се отрече от дом, жена и деца, да остави баща и майка, да се похарчи, да умре мърцина някъде под синьото небе, сам, без да има кой да го зарови, без никой да запомни неговата жертва, нахалост, без паметник и без почит, без гроб дори, и всичко това в името на една мечта, в името на една България, дето не можеш да я пипнеш или усетиш, нито можеш да намериш полза и похвала в нея за себе си или за своя род, в името на тая България, която създадоха нашите деди и която вече я няма, заради такива като мене. И като вас. Не. Не си мислете, че сте по-добри българи. Ако бяхте, нямаше сега да четете сия книжица. Щяхте да лежите някъде по стръмните чукари. И орли да кълват месата ви.
Така пораснах. По пътищата. А когато се прибирах в Егълница, най обичах да се свия наблизо до Шуна и да слушам нейните приказки. Разказваше ми тя все за едно. Все за българите. Какви са били някога.
- Българите – казваше Шуна – са народ много мъдър. Нашият календар бил най-точен и най-добър сред всички други. Деляли българите годината на четири сезона по 91 дни, а всеки сезон – на три месеца, първият от 31, а вторият и третият – от 30 дни. Така се събирали всичко 364 дни и още един, отделен, който се наричал Единак или Еднажден, а сега – Игнажден, по средата на зимата. И друг един ден, който се добавял по три пъти на всеки дванайсет години в средата на лятото. Той носил същото име - Еднажден, а по новому – Еньовден. Така се намерили нагласени добре всички седмици и месеци, и нищо не трябвало да се пипа или променя до скончанието на света.
Празниците на българите били първият ден от първия месец, третият ден от третия месец, петият ден от петия месец и нататък. Когато християнството дошло и попленило българската земя, много неща затрило то и преборило, но с българските празници не могло да се пребори. И като видели поповете, че народът няма да забрави своите стародавни обичаи, пришили към тях измислени християнски светци и ги оставили да се почитат чак до днес и до века.
И така първият ден на първия месец е по български жертва на зимната свиня, а по християнски – Божич. Третият ден на третия месец е преглед на бойните коне след зимата, а сега – Тодоровден и Конски Великден. Петият ден на петия месец е пролетната жертва на агне или Гергьовден. Седмият ден на седмия месец е лятната жертва на пиле, което са ви казали, че е свети Петър и Павел. Деветият ден на деветия месец е началото на есенната оран, когато се коли петел, а вас са ви учили, че това е свети Симеон. И последният, най-важният – единайстият от единайстия месец – ден на памет, ден на спомен за погиналите герои, изгорели в олтара на Отечеството. Мъжка, Велика Задушница. Може ли тогава да се почита някакъв си архангел Михаил, както ви лъжат вашите калугери? Кой е този архангел Михаил? Нека дойде! Нека застане, ако посмее, до нашите мъже, които гинеха без страх и удивляваха света със своята сила и саможертва! Какви мъже! За икони не стават, пък нá – България им свива ореоли! И им шие знамена!..